Did you feel the need for change?

Последно за годината.
Тази година може би ще пропусна плановете за следващата, защото все се получава като онзи таг "от нова година" и после всичките неща, които знаеш, че никога няма да се случат, да отслабнеш, да намериш истинската любов, да спреш алкохола и цигарите, да станеш по-добър човек.
Преди дни случайно намерих миналогодишните си планове, които ме разсмяха и натъжиха, защото не се сбъдна нито един. Не исках звезди, не исках чудеса. До един момент си мислих, че все пак 2011 може да е моята година. После я намразих така, както мразих 2010. Сега не знам. Сега остава само един ден до края и се надявам само да е хубаво утре вечер, по-хубаво и по-шумно от миналата. Дали ще е възможно?
Отново се завивам през глава и си мисля за нещата които бяха. Песните и филмите на 2011; хората, транзитно минаващи оттам и тези, транзитно минаващи през главата ми. I'm here to stay. Хората, с които се запознах, без да искам; хората, с които исках да се запозная, но не можах. Единственият гиг, на който отидох. Партитата, които уважих.
Не е ли всяка година общо взето така?

2012, бъди добра. Моля.

Morality would frown upon

Събуждам се рано, но ставам прекалено късно, почти по тъмно. Оставям купа с дрехите на земята и си пускам силнa музика, чета глупави статии и не си правя планове за следващите дни, но си мисля какво би могло да бъде. По някаква причина ми се рисува. Всъщност не съм рисувала от много време и не знам защо така изведнъж, но ми се рисува. Или просто ми се прави нещо смислено. В такива моменти си обещавам колко продуктивна ще съм на следващия ден, което се случва подобаващо рядко пред ваканциите.
Да не говорим, че днес се наспах за първи път от много време.
Но пък все още ме болят вратът и лявото рамо от глупавите ми опити да се унеса за час на летището, обаче и това ще мине.
Сега трябваше да гледам филми, но вместо това обсъждам с гражданина Тодоров опитите му за сносен текст към бъдеща песен на един български изпълнител.
Не е генгста, спокойно.
И чалга не е. Все още.

And even though I hate the cold

Коледа както винаги, случва се всичко, каквото бих очаквала, дори в моментите, когато гледам в една точка, изобщо не слушам какво говорят около мен и си мисля за мои си неща.
Не ми се занимава с това повече. Как можете да очаквате, че ще се прибирам с удоволствие, когато знам, че точно това ме очаква. Това не е pattern, това е a way of life.
Освен това със сестра ми си делим леглото на майка и е весело, ако не друго - когато не можем да заспим с часове, защото не можем да спрем да се смеем на глупави неща. Или когато вървя по главната в нощния студ и обсъждаме планове как да се съберем у нас.
Сестра ми инцидентно повтаря име след име, после опакова подаръци, докато аз чета дума след дума, но не запомням предишната и облизвам устните ми, защото ги чувствам сухи.
Нищо не ми липсва, наистина. Тихо е вече, а аз безкрайно уморена от глупавите часове за ставане напоследък. Освен това с хубава нова коса във всички посоки на света, която подскача около мен, когато вървя надолу по стълбите и като се обръщам настрани, не съвсем както си я представях, но всичко е под контрол.
Нови мисли за полета ми в сряда обратно към Глазгоу и всичките ни планове за нова година, които свършват с немския ликьор и унгарския шнапс.
Да, всичко под контрол наистина.

We waited through spring and fall

Поради всички обективни и субективни причини на света не съм се появявала тук отскоро. Не е от липса на желание, но просто не се случваше. През това време обаче се случиха много други неща, много разговори, много проекти, много нерви, много джънк фууд, много весели и още повече тъжни новини. Хубави моменти, които са ме правили тиха за час или за следобеда. Безкрайно много работа в студиото, ден след ден. Обаче е краят на месеца, дори краят на годината и както пее господин Смит, let's the next beats the last, защото това е правилната последователност.

Нека само още малко, да ми мине всичко от последните дни, да измислим какво ще правим тази откачена Коледа, и ще разкажа за големите ми приключения по летищата и отвъд.
А сега, още малко хистъри чанъл и Бийвъс и Бътхед.

The sickly sweet colours of the devil in my dreams

последователности

Editors

Онзи ден сънувах, че съм вкъщи със Сънчо и Иво, и преразказвахме разговора си от преди няколко вечери. Събудих се в сълзи, защото и това се случва понякога. Той понякога е прав, но понякога забравя, че моите истории не са неговите с Алекс. Всъщност нямат нищо общо, но те се справяха по-добре, отколкото аз.

Тя все пак е тъпа, де. (Алекс (на Иво), ако случайно се случи да четеш това, да, тъпа си. Тъпа курва си, само че си толкова тъпа, че никога няма да го осъзнаеш.)

The Enemy

На следващата вечер сънувах събития отпреди един цял живот време. Хареса ми, обаче на сутринта болеше и не беше хубаво вече.  Книгата, която четях, беше пълен shite, затова я оставих и започнах The Brooklyn Follies, която ми седеше до леглото от преди началото на лятото.

Oasis

Отказах се от всичко и започнах да правя скици и тихо да се усмихвам, и изведнъж се получи една река от цветове. Изобщо не очаквах нещо такова, но може би ще свърши работа. Може би тюторите ми дори ще го харесат този път.

Editors

Курва. Трябва да й блокирам номера, за да не получавам никога повече тъпите й съобщения.

Smith&Burrows

Не искам да се прибирам в България за Коледа. Знам, че е безкрайно егоистично, но не искам. Искам да съм си тук и да няма вече часови разлики.

Само че ще се прибера, имам дори вече билет (нищо, че нямам паспорт), ще се видя с баба и дядо, ще ядем много, ще слушаме пост-коледни песни, ще гледаме Love Actually (писна ми) и ще подскачаме около елхата, а аз тихо няма да имам търпение да се прибера тук и да огранизирам най-непартито парти за Нова година с прекалено малко хора, но добри.

Manic Street Preachers

To feel forgiveness, you've gotta forgive

It's lost on me, I believe in revenge

И още,

I've cleansed my uglyness and cleansed my paranoia,

Което не е съвсем истина, но е in a progress.

А сега, интернет, ако може? И другото. Ние сме се разбрали. Моля.

Edit [11:27pm]

Pulp

Елиза е най-прекрасният човек на света доста често, въпреки че поради обективни причини ме е страх да оставам насаме с нея. И може да е малко преди полунощ и аз да нямам интернет, но смятам да подскачам, защото ми е студено на пръстите.

Robert Smith

The Savoy? What is this projects, it's not like the Savoy is a beknown international interior design space? (цитат по памет)

Ами и това се случва понякога, моето момче.

А сега малко хер Вендерс, моля.

Stumble in the twilight

Exciting days on planet Earth. Not enough sleep, just not enough at all, but we use the spare minutes during rendering to lay on the black sofas with our eyes closed and listen to the quiet laughter of the rest in the studio.

I’ve had just weird dreams lately – whenever I have the time to sleep at all, and I always wake up too early, or get woken up by the phone – I just want to see the end of that one dream, to get to reply to that sentence, and keep on smiling next to the open fire.

On weeks like this I realise how much I miss travelling for the sake of going somewhere, but nowhere in particular. Just for the sake of exploring new places, and enjoy a little time off. I miss the views and the wind, the sun that didn’t really exist. I miss the rain pouring on me and Albi, and the ocean. The path to the castle that O randomly found, and how everyone was hiding in their homes. I miss the seals. I want to see them again.

I want to see so many things sometimes.

That dream I had, the one I want to live through, made me wake up full of expectations. So many people I am yet to see that I haven’t seen in too long time. So many background noises.

Back on this week.

Endlessly exhausted but laughing at the stupid jokes of the people around me at 8 pm, when we all just hope for a quick and painless end; Forever rendering and forever making mistakes, forever swearing in many languages. And when we get tired, when there’s nothing left to do, we start jumping around and dancing to Joy Division and Prince, and Oasis, and whatever they play next on the radio.

I miss the old studio. We would sit at the massive windows and watch the snowy nights in Glasgow town. We would be nearly afraid to go to the toilets, and would wear layer upon layer of clothes. And then, when we get kicked out at 9, we would storm our way through the quiet and dark Mac stairs, and pray no ghosts find us.

But now is too late for anything. All I need is sleep but sleeping I can’t do now. The music is on; the world tracks me down, and not too long it will be too early for bed again. 

Sour yellow sounds inside my head

This one will be in English, 'cause I feel like it and 'cause it's again this time of the year with the short essays and Benjamin (he is everywhere. Every time).

Thing is I sometimes just need to talk to someone about funny things, annoying people and interesting pictures. Not in this particular order, and the adjectives are interchangeable.
Also, I have too many squares in my mind right now, and too much blue (the colour). I think about means of presentation and watch case studies on vimeo; I draw arrows to indicate each new line of thoughts, and keep on reminding myself about the films I have to watch next week.

My head's in a royal mess right now. So are my notebooks and my sketchbooks. I can clearly see the final results of every single task but I just can't visualise my path to it.

And now for something completely different. I don't feel tired, not yet. For once I'm the only one truly excited about a project and my ideas. But I've been on the same place for way too long now, and I just need to see something new.
....
Вчера сутрин се събудих прекалено рано от една прекалено позната миризма, която всъщност изобщо не съществуваше в момента. После се разплакох, не защото съм тъжна, а защото не знаех, че можеш да сънуваш аромати, които си смятал, че си забравил завинаги.

Here she comes with a masterplan

Имам план за следващата седмица.
Всъщност имам план до Коледа. До 16ти декември. После едно празно петно до 28ми, запълнено с коледни филми и смешни песни покрай елхата; досадни семейни разпри; прекрасни шумни хора, евтин алкохол и най-малкото легло на света.
А това дори не е чак толкова далеч, колкото си мислите. До петък имам да правя разпределения и странни съчетания на цвят и материя, никакво бежаво. Повтарям, никакво. После седмица за есе, което трябва да е предадено на 24ти ноември (а преди това поправено от тъпи граматични грешки с любезното съдействие на господин Фини); три седмици на безмислени групови проекти и още две за довършване на този.
В интерес на истината имам толкова много работа, че не знам защо в момента не чертая планове, а гледам епизоди на Robot Chicken.

It's a thing in a progress. Please, respect the thing, както обичам да повтарям всеки път в такъв момент.

I'm in a whole other dimension

Дори нищо хубаво да не се случва след 2 сутринта (което вече доказахме, че просто не е истина), пак остават всичките вдъхновения за проекти и есета, или просто за спорните моменти в живота ми. След 2 сутринта спирам да се ядосвам на всичките глупости, които съм направила през деня, и започвам да мисля в перспектива за онези, които може да направя на следващия ден.

Снощи изведнъж си спомних едно нещо, което се случи преди прекалено много време. По-точно, не се случи, но никога не успях да се отърва от чувството какво би последвало, ако наистина се беше случило. И после осъзнах, че се случи. Много по-късно и на друго място, и ми отне известно време да видя приликата.

Кръговрати, какво ви обяснявам.

Освен това, 6 часа разлика. Не 8.

И нови Beavis and Butthead.

Изобщо, тези дни ме правят един малък щастлив призрак. 

I'd love to touch the sky tonight

Сама ще се побъркам от неправилни думи и грешни решения за деня, това изобщо не ми харесва, а не мога да го променя. Поне добре, че октомври свършва, а този октомври се държи по-добре от преди година (засега).
Правя снимки с часове, обикалям, а после правя списъци с добрите от тях. Музиката ми свършва и започва наново, а Дик днес ми каза, че съм ghost, а аз му отвърнах, че това не е нова информация, но той не знае.
Nelighost strikes again, но никой друг не помни онова, което помня аз. Не искам никой друг да знае, каквото знам аз. Спестявам им имената и тихите звуци, които издавам като дух. Спестявам им цели вселени в главата ми.
Не знам защо светът беше такова лошо място днес. Мразя понеделници, нищо, че днес беше вторник. Добре че тази седмица нямаме лекции и всичко ще свършва с обикалянията ми из всичките ни кампуси. Библиотеки, стари и нови книги, чернобели филми.
А сега май е време за сън. Сънят е понякога по-необходим, отколкото смятате.

This morning will be wiser than this evening is

Won't you buy me a drink
And I'll tell her what I think
If she gets in my way

Не ми се обяснява, само че мис Макдоналд го е казала много добре преди мен. Нека това бъде основата ми за Situation & Relation есето за след месец: оставям ви го за свободна интерпретация, а аз ще изслушам за пореден път Hardcore Will Never Die, защото прекалено лесно се превърна в любим албум на 2011та.
Gloss Drop е идеален за слънчеви дни и шумни вечери. Ерго, официалният саундтрак на лятото ми (и всъщност всеки следобед, когато стаята ми е ярко огряна от слънцето).
Новата песен на The Big Pink е малко разочароваща. Всъщност дотолкова, че я спрях преди края й. Два пъти.
Editors мълчат, но ако и те издадат нов албум тази година, това ще е почти повторение на края на 2009та.
Това означава ли, че?..
Не, не, няма значение. Не ми се мисли за апокалипсиси пак. Нямам сили, нерви или желание.
Имам обаче ужасно много милка, бира, немски ликьор, страшни филми и книги, както и личния ми подарък за рождения ми ден, на който мога да се радвам всеки един момент от живота си.
Herr Wenders, wie haben Sie das gemacht? ако ми позволите да перефразирам сестра си.

Tell them what you heard

Водя с Н. разговори за живота тук и живота там, и всичките странни истории на света. Червим си се на разказите, а аз се сещам за случки отпреди повече време, отколкото искам да си призная. Мисля си и за декември, този декември ще е бърз, Коледа ще е очаквана, а след това има два варианта.
Имах неприятен сън снощи, събуди ме по средата на нощта, но сестра ми беше до мен, иначе щях да стана и да си пусна музика, и да си говоря с добри хора отвъд голямото море, докато заспя на клавиатурата в тъмната стая.
Трябва да спра с поетичните описания на вечерните ми мисли, няма смисъл, пък и никой не разбира за какво пиша така или иначе.

Next.

Saturday wait

"spanning years and continents, lives ruined and blood shed. epic."
Легитимно е да цитирам неща, за които се сещам случайно на Byres road, докато вървя бързо към вкъщи в 1 сутринта. Случва се около час след flashback-a в учебната зала, докато се опитваме да създадем някакъв текст, който да снимаме утре.
Ще е пълно фиаско, впрочем, но това е друг въпрос.
Безкрайно уморена от целия ден, случват се неща и всъщност нищо не се случва, представяме си паралелни вселени и светове, създаваме митове и скици на новото ни студио, обсъждаме филми, които не харесваме, и книги, които не разбираме. А сега и лазанята, която направих онази вечер и все още съществува в хладилника ми.
Всъщност се смеем много и се отчайваме от други хора дори още повече, но не ми е смешно, нещо ми липсва в момента. Само че това е от деня. Утре всичко ще е наред. Не обещавам, но се надявам много много.
But don't look back in anger, да, знаете края.

А сега и за. Този разговор стана странен. Легло. Сега. Моля.

It's been a difficult year

Последен час на 20, сматам да започна новата си година с малко господин Вендърс, защото така трябва. Ще ми се да цитирам няколко песни, за да обясня накратко каква беше последната, обаче ще се спра, защото нямам нерви за много обяснения в момента, но
won't you buy me a drink, and I'll tell her what I think if she gets in my way. И няма да е много красиво.
Смятам да не изпреварвам времето и да си поръчам подаръка ми след полунощ, не че би имало някакво значение, но така става понякога.
Сега ще си направя салата, което е тъпа последователност на събитията, както отбеляза майка, но има достатъчно много лак, за да поправя грешките, а синьото е хубаво и тъмно.
Утре впрочем ще е малко странен ден, малко шумен и див, с много хора, а може би малко, не знам, но сигурно ще бъдат правилните. Поне тези в началото.

21, бъди добра година и този път ще епично. Обещавам.

What would you do if you saw spaceships over Glasgow?

Before I go to bed tonight, and I should've been asleep already, I just want to tell you all how much I miss traveling. I just figured I haven't actually gone anywhere this year. Yes, I went to Largs, I caught a cold in Ardrossan, and saw several cool places back home, but this is not enough. (I demand euphoria?)
I just miss that moment before you step into the new place and don't know what to expect; when you laugh at funny unknown words and evaluate the coolness of locals. When you don't know what the weather will be like tomorrow (though you kinda suspect), when you hope for a morning sun over the mountains, or for an endless white beach.
Actually, I did see seals. Finally. Seals are very cool, but even they can't make up for the rest of the experience.
What I need to do now is go somewhere, just somewhere, and probably Saturday. Last day 20. But it will be probably raining.
See, I told you you always kinda suspect.

With a galaxy ot questions

Прекалено често казвам напоследък, че много неща нямат значение, и сигурно има причина за това. Всъщност, зачертнете това, естествено, че има причина. Тъпа причина, но все пак причина.

Днес малко странна събота, не спя достатъчно и не ми се спи вече, чета много, излегната върху огряното от закъсняло следобедно слънце легло. Indian summer в стаята ми.
Във вторник започваме поредната година в този университет, а след седмица ставам на 21.
Това е.
(Освен това тъпи снимки и забавни текстове, върху които заспивам по средата на думата, която пиша; странни обещания и всичките хора, които се прибират утре.)

Shake up your tired eyes

Keep calm and don't look back in anger, това е каквото се случва в главата ми ден след ден цяла седмица. Горещи среднощни душове, хубави филми и добри хора, или глупави филми и ужасни хора. Хубави разговори, ужасни разговори, ужасяващи разговори, смешни разговори. Опитвам се да не замервам никого с тежки предмети (по изключение). This is bigger than us.
Получавам много хубави съвети от хубави хора, което ме кара да се чувствам добре. По-добре от иначе, а Е. ми праща глупави съобщения, за да има на какво да се смея.
Всичко е наред, всичко е наред, песните са наред, седмицата мина бързо, а това е просто прекрасно.
А сега се връщам на разни спомени отпреди години (почти десетилетие?), и ще гледам едно от нещата, които открих съвсем по случайност и съвсем сама, и се върна още по-случайно това лято, и ме прави едно щастливо малко Нели.
(Jackass.)

Thursday watch the walls instead

Сарказмът на Джим никога не е достатъчен, а с Дик се замерваме с малки пухени топки и си говорим глупости, за да не заспим. Правим си тъпи снимки и се смеем, отчайваме се от първокурсници и все намираме причини да се махнем от изложението поне за пет минути.
Прекалено странни дни, прекалено много неща наведнъж и това не винаги е хубаво, но днес съм смела и обикалям из непознати сгради, и се срещам и говоря с хора, които не са ми в списъка точно в момента.
С Мими си говорим глупости по дефоулт от последните 8 (8??) години.
Мимз
доспа ми се
Nelly
аз пък се разсъних, хаха
i blame the cold water
Мимз
хаха
а то и аз се поразсъних като си измих зъбите
за съжаление не действа сутрин
Nelly
действа, ако след 5 минути ти идва автобуса, чиято спирка е на 10 минути от вас, хаха
Мимз
това е сутрешна тренировка
тичане след автобус
Nelly
хааххаха
сутрешна физ. зарядка и бягане с препятствия в едно
Мимз
ако има включено пресичане на улици и светофари получаваш бонус точки
Nelly
ако нищо не успее да те блъсне на тротоара - бонус живот
Мимз
пък ако събереш достатъчно парички по пътя печелиш допълнително време и автобуса го хваща червена светлина
Nelly
ако събереш правилните гъбки, получаваш супер-бързина и направо излиташ до училище

Потвърждавам, 8 години.

Edit (15 минути по-късно)
Мимз
7 сааа
не 8

Close enough.

Until all else disappears in a never ending night

Това на нищо не прилича, наистина. Не е нормално всичките тези неща да се случват (а всъщност съм сигурна, че след малко ще се събудя и ще е само от нещата, които ме стряскат през нощта.) Не знам вече нищо за лъжи, не знам за редно и нередно, главата ми не побира всичките пъти, когато Е. ме завива през глава и когато си признава всичките човешки грешки, за които дори не е виновна. Тази нощ беше прекалено тежка и несимпатична, но сега си лягам и смятам да проспя всичко останало. В интерес на истината, смятам да се събудя след много много време, може би дори след години, и ще осъзная, че последната година е била един много дълъг сън. Или много кратък и далечен спомен.
Една година по-късно, да. Прекалено много неща могат да се случат за 12 месеца. 365 дни. Не искам да го смятам в часове, но сигурно ще е голямо число.

I know that that sounds foolish but it's true

Дори не можете да си представите щастието ми, че вече е петък. Петък е много, много хубав ден. Не толкова, че е петък, колкото факта, че след него идват събота и неделя, и е само това останало от тази проклета седмица.
Наистина, не знам какъв беше проблемът, не знам защо нищо не ставаше както трябва и защо нищо не се получаваше както се надявах. Не говорих с правилните хора, не бях на правилните места, нещо все се изплъзваше, а аз нямах време да търся какво и къде.
Понякога искам нещата да са по-лесни. Да си помисля за нещо и то да се случи моментално.
Това възможно ли е?
Този път всичко ще е наред. Тази седмица ще подскачам на един крак и ще правя лупинги във въздуха. Ще започна Макс Фишер най-после. Ще пия малко повече Irn-Bru, защото е вредно за мен, но ме прави щастлива.
Правя си тези обещания, защото ако нямам с какво наистина да се занимавам, искам поне седмицата ми да е тиха и хубава. Може ли и аз?

As distant as your former sins

Понякога си спомням, че не съм се отпускала от месеци, че не съм пробвала медитации от дори още по-отдавна, и тогава се случва нещо като този месец, и ми се приисква да замина за някоя далечна държава, където няма мобилен обхват, безжичен интернет и преносими компютри, а храната расте по дърветата, защото е достатъчно горещо за това.
Това обаче няма да се случи достатъчно скоро, shocking, затова малко Меникс (всъщност малко повече) и сортиране на снимките, които правя в дъждовни дни и тихи вечери.
I've cleansed my ugliness and cleansed my paranoia, нали така?

Поне двете картички от мама и сестра ми от различни европейски места. Не ме карат да се чувствам много по-добре, но поне се радвам за тях. Затова и този албум. Както и да е.

Pink and dirty neon

Книгата, която чета в момента, малко е тъпа, но отвреме-навреме има прозрения, които ме карат да се усмихна (в най-добрия случай). Иначе слушам The Killers тематично, а дори не съм им такава фенка, но - както казах - тематично са най-подходящите in this day and age. Get it, eh?
Всъщност предимно, защото чета някакви неща на някакви хора и в главата ми изскачат цитати от техни песни, и изведнъж ми се приисква да съм едно малко клише, да съм в нечия кола и да сме по пътя, и да пеем тези песни, защото така трябва. Защото тези песни са написани за там, така както всичките песни на Ейми са за Шотландия, а Whistle for the Choir е и завинаги ще остане онова, което си пускам на плейъра, когато вървя по тъмно из града.
Знам, че напоследък не говоря толкова много за музика. Не е, че не слушам музика, напротив. Дори си лягам вечер с музика. It still is the best boyfriend I've ever had.

А следващата седмица сама вкъщи, Partick edition, и смятам да оставям вратите отворени и да се разхождам полу-гола из апартамента, защото няма да има кой да ме види.

Fascination ends

tous ses etapes sont des sentiments
-edgar poe

We're doing oh the best we can

Ако съсредоточа поне част от енергията си, която изхабявам за рандъм глупости, в нещо полезно, може би в един момент ще си дооправя стаята, ще сканирам остатъка от 15000 снимки от лятото, ще се сетя да напиша на всички хора, които искам да видя, че съм си вече тук, ще довърша поне още два разказа и може би дори ще си довърша книгата. Или дори ще довърша полу-голата мацка с Death Star на раменете, която си седи така от крайно странната коледна ваканция 2010.
А сега като се замисля, че можех да се готвя за интервюта за работа или да си оправям CV-то, направо ми се плаче. Освен това нямам паспорт, което пък е много забавно.
И шоколад след полунощ винаги е било и винаги ще си остане лоша идея, когато нямам среднощни проекти, но никой не ми е виновен.
Предполагам, че в 3 сутринта има логика да спя, обаче логиката не ми е силната черта последните няколко дни. Питайте всички хора, с които водя разговори в 6 сутринта.
А Battles са наистина прекрасни, въпреки и всъщност летни, но това се разбира само ако си имал възможността да слушаш Ice Cream, докато ядеш сладолед и вървиш в 10 вечерта нагоре по главната улица към морето.

Fearless on my breath

Взех спонтанното решение, че искам да разработя всичките разкази, които някога съм писала и които са били прочетени от прекалено много хора. Преди няколко дни случайно се зачетох в един от тях, един от най-любимите ми, в който един от главните герои има зелени очи и следва две висшета - "някакво инженерство" (цитат) и фотография. Това съм го писала преди 4 (5?) години, а когато го прочетох за първи път от много време се засмях и реших, че е абсурдно.
А след това в друг - работното място в ъгъла на стаята и червеният диван срещу големия телевизор. Такива съвпадения малко ме плашат всъщност. Имам още три, до които не съм стигнала все още, и ми е интересно какво ще съм предсказала там.
Впрочем вече времето няма значение, почти не съществува като конкретно понятие тук, особено като си лягам, когато вече е светло навън и не преди да съм провела поне един разговор за живота и вселената. Освен това е малко объркващо, когато трябва да мислиш в 4 различни часови зони едновременно.

Just try to see in the dark

Мразя последните няколко дни.
Мразя ги от дъното на душата си, не само, че са ми черни пред очите, ами и е от онова синтетично идеално черно, което не отразява абсолютно никаква светлина.
Не ми харесваше как сменях прозорците непрекъснато напразно. Не ми харесваше как ме валя, не ми харесваше как се протягах към телефона си, за да му напиша какво е станало току-що, само за да се сетя, че това няма как да стане. Не ми харесваше отношението на някои хора, не ми харесваше държането на други. Не ми харесва как не мога да направя нищо от нещата, които искам. Не ми харесва, че не съм си на мястото в момента и че имам нужда от едно малко пътуване нанякъде.
Всъщност съм си на мястото, но все пак имам нужда да отида някъде за ден или два, за един уийкенд, да лежа на поляна и да чета. Или просто да лежа.
Искам да пренеса дивана в антрето, искам да го накарам да изчезна само като си помисля за това.
Искам синините ми да изчезнат, за да не мисля за тях всеки път, щом се видя в огледалото.
Искам веднъж да не ми се наложи да мисля за пари. Да знам, че имам някакви за всеки случай и за наема например, и да си печеля сама някакви, за да мога да излизам по-често от веднъж на два месеца, да не ям навън само по Коледа и да мога да си купя всичките филми на Вим Вендърс (които сега са намалени, да, обаче в един момент ще престанат да бъдат).

Искам просто да гледам филм, това е всичко.

And the world turns around

Някакви сууууупер странни неща се случват последните дни около мен, сериозно.

Дори сега щях да обяснявам някакви отвеяни истории за книгата, която чета в момента, или за всичките песни stuck on repeat целия уийкенд, но не. Не мога, сериозно.
Впрочем, утре трябва да изпера.
И да отида до всичките места на света, да си избера нов броудбанд и нов телефон, да се махна от Т-мобайл (spoilers!), да се видя с разни хора, да изпратя разни писма и да си направя CV-то.
И ток.
Май е това.

Guilt smeared across your lips

Тази вечер се стъмни по-рано от обикновено. През целия ден беше мрачно и духаше сковаващ вятър, и преминаването от ден в нощ се случи по-скоро незабелязано от хората.

Очите ми си смениха цвета няколко пъти от неделя насам, за да се спрат на обичайното зелено през деня и бледо сиво през нощта. Събудих се няколко пъти сутринта, преди да стана окончателно малко преди обяд. Разгледах пощата, обсъдих със съквартирантката ми нещата, които трябва да направим по апартамента, прибрах се в стаята ми и повече не излязох оттам чак до късния следобед.

Всичките часове се местих от едно място на друго, първо на леглото, после на малкия диван и на работния стол, после пак на леглото. Четях, пишех, спомнях си неща - думи и погледи, докосвания, песни и шумен смях, заглушаван от шумна музика. Всички снимки, закачени по вратата и всички, които ще бъдат над леглото ми в някакъв бъдещ момент, те ми напомнят думите на любимата ми К., която не успях да видя това лято, но един ден ще - и ще сме шумни и весели, и ще спрем времето, за да се радваме на морето/ в някаква паралелна вселена.

Right time to get away

Стоя с неохота под горещия душ, а в главата ми се въртят много песни и филми, и цитати; всичко наведнъж. Това със синините и падането от леглото стана някакво клише. Пия по-малко течности, отколкото трябва, а навън не е лятно. И вкъщи не ми е лятно, но и това ще мине, когато малко следобедно слънце нахлуе през прозореца в стаята ми.
Винаги всичко минава.
Записите за филма ми не съществуват вече, а това изобщо не помага. Не успявам да напиша нищо, не успявам да рендирам. Но не успявам и да се натровя с картофите, които се оказват недопечени, което всъщност е добре.
И ако можех, сега щях да цитирам Карлота, която днес ми каза много много хубаво нещо, което ме накара да се засмея с глас. Само че не мога, защото 1. е прекалено нецензурирано и 2. трябва да е последвано от няколко страници дописки и обяснения, което пък изобщо няма да се случи, защото някои неща трябва да си останат скрити в черепните кухини на правилните хора, където им е мястото.

Накратко, раменете ми са схванати и чакам потвърдителен мейл от може би новата ми съквартирантка от Париж, освен това ми е малко хладно.

However long I stay

Последната седмица започвах един пост, много пъти, но винаги се отказвах по средата.

Вече отново в Глазгоу, хем слънчево и хем дъждовно. Вкъщи. Вкъщи тук, а там е вече "нагости". Правя разни проекти за разни хора, Friday Friday, хайде да не цитирам песента точно сега, а уикендът ще е дъждовен, всичко обаче е ок, дори без северни тропически плажове. Наистина.

It happened before your time.

Утре по това време ще бъда в София, малко преди да се събудя и да поемем по пътя си на запад, а след това някъде из австрийските Алпи и равнинна Германия.
Днес 15 минути при dete и не ми е достатъчно, и се опитвам да й обясня, че не съм щастлива, защото заминавам, а защото се връщам там.
Така че следващият малоумник, който се опита да ми обясни, че (видиш ли) си търся причини да мразя България, може да си навре познайте-какво познайте-къде. Това може да е реплика само на човек, който никога, ама никога не е живял извън родината си и генерално има фобия от факта, че има хора, които не са щастливи тук. По всички причини на света.
Да не започваме с това сега. Това са неща, които оставям на родна земя всеки път, когато заминавам по тази отсечка София/Австрия/Германия и нататък.
Нататък.
Времето вътре в мен е бурно и ветровито, пясъците потъват под големите вълни, а аз стоя на безопасно разстояние върху скалата отстрани и е време да си взема аспирин, защото ме боли гърлото. Заради климатика в банката днес, не заради друго.


В други новини, чшш, алоу, Парламентът, вие пак нещо не сте в час. Ще имаме пак проблеми, май май.

We see things they'll never see

Замалко да забравя.
Friday, Friday, getting down on Friday, а този петък mysterious ways стана на 6.
Ебати, колко бързо растат. Смятах в един момент да го прекратя и да си го оставя като спомен за гимназиалните години, ама не. Не, не. Така ми харесва, харесва ми да се следя как пораствам и какви глупости съм вършила преди. Също и какви глупости върша сега.
Следващото е линк към любимия ми пост от последната година, който се появи на бял свят малко след прибирането ми в Глазгоу след първото лято обратно вкъщи, по някаква причина много от нещата си ги мисля и сега. Никакви роуд трипс този път, не и такива, не и по този начин. Септември може да отида в някоя близка европейска държава, дори имам няколко предложения, но всичко е с една голяма въпросителна. Обаче лятото ми пак е почти несъществуващо и странно, свършващо почти всяка вечер пред компютъра, когато повтаряме реплики и действия. А тази седмица завършва вече и това също е хубаво, толкова неприятна седмица, че като че ли съдбата се намесва и се опитва да ми покаже, че много хубаво правя, като се прибирам толкова рано. Примерно.
При всеки случай нямам нищо против тропичните плажове.
I'm running late and I don't need an excuse

Lucky old sun is in my sky

Последна седмица в България. Това лято мина прекалено бързо. Това лято, колкото и да не съществуваше през повечето време, мина прекалено, неочаквано бързо, но не се оплаквам. Много хора ми казаха, че изглеждам слънчева, а аз им казвам, че съм си намерила мястото и това ме прави тиха и спокойна. В Глазгоу пък след две седмици и толкова много неща, които трябва да бъдат направени, толкова хора, които трябва да бъдат видени. Истинското ми лято ли пак ще започне веднъж щом пак се върна там? Почти ежегодно вече, кръговрати, кръговрати. А аз не мога да повярвам всичките неща, които всъщност не се случиха последния месец.

А сега, още малко горещо време, утре ранна бира и снимане на филм с добри хора, а следобед последни опити да хвана някакъв тен и да не съм съвсем млечнобяла. Не че имам нещо против млечнобелите кожи, обаче искам да имам някакво доказателство, че все пак съм била толкова време край морето.

Making friends with the moon

В Несебър весело и шумно, пеем на плажа заедно с музиката от бара наблизо, танцуваме под водата и се опитваме да плуваме, вечерта пием силно вино и снимаме сцени до колене в изстудената вода и не ни е студено.
Тази вечер за първи път излизам в Бургас това лято, и ми е хубаво от разговорите, които водим, и от плановете, които си правим за следващата седмица.
Всъщност следващата седмица ще е сигурно доста ужасна, но понякога е хубаво да планираш някакви неща, които да те накарат да си мислиш с хубаво за идващите дни.
В този ред на мисли, ще съм си обратно в Глазгоу много по-рано, отколкото се чувства. Три седмици, нещо такова. Има и някакви fictional планове за времето след като се прибера, при хубаво време и добри намерения. Всичко на мястото си тогава, моля.

It sounds so obvious

Последната седмица in a nutshell, много места и много хора, хвърчене наляво-надясно и научаване на разписанието на трамвая наизуст, силна музика и краден интернет, надуваемо легло, от което не падам нито веднъж, бира, която не съм пила никога през живота си, други субстанции за пръв път, а Иво ми се смее, че не съм го правела правилно; нови лилави кецове и много стоене пред НДК по различни поводи, всичките софийски паркове и паметници, неочаквани обаждания и среднощно кафе.
Всички онези хора, които исках да видя от година, които не съм виждала от година или изобщо никога не съм виждала, но все едно познавам от векове; всичките ни снимки на света; всичките улици, които извърявахме през деня и през нощта, всичките чаши и всичките пъти, когато казах, че си нямам никаква идея къде съм, само за да осъзная секунда по-късно, че отлично знам къде съм.
Всички красиви и разрушени стари сгради и всички странни неща по улиците и в дворовете.
Много хубава седмица. Одобрявам.

The tin man says I'm doing fine

Леглото е много удобно и има достатъчно вино до края на вечерта, а днес има странни разговори за хора, които не познаваме, но се случват. Освен това много мразя да ме поставят в ситуация да избирам между един вариант и друг, и двата много искам да се случат, и двете неща искам да преживея, но няма как да стане. Няма такова нещо като "слушай какво ще ти каже мозъкът, той знае най-добре". Сядаш и си правиш решенията, каквото решиш, че трябва да е този път, това е.
Виното си казва думата.
Времето никога не стига за нищо. Прекалено много хора и неща до сряда, няма как да стане. Някои повтарям, защото не знам кога ще се видим пак.
Изобщо съм такъв хроничен идиот понякога, че се чудя защо изобщо правя нещата, които правя и защо казвам повечето неща, които са ми в главата. Това включително. Това, което преди малко написах. Не този пост. На него нищо му няма.

Put the right letters together and make a better day

В петък, когато пътувахме по Околовръстното към вкъщи, малко слънце успя да пробие облаците и да огрее Витоша, а зелените склонове изведнъж заприличаха на шотландските върхове, може да усетиш разликата, но този път те си приличаха толкова много, че сърцето ми заби лудо и за секунда съвсем забравих в коя част на Европа сме.
Малко по-късно същата вечер смесих някакви видове алкохол, които по принцип не е хубаво да се смесват. Освен това откраднах пътен знак, но го забравих в таксито обратно.

Welcome to the sound of now

"Естествено, че е досадно. Естествено, че ми скъси живота с две години и естествено, че съм ядосана. Само че нищо няма да променя, ако го покажа, затова няма никакво значение вече."
Нещо такова обяснявам на К вчера и си говорим за песни и за работа. По някакъв начин съчетаваме и разговори за хора и жилища, и за августовските ни планове планове.
А скоро искам да се чуя с другото К, с което имаме да си разказваме средновековни тайни и обзор на събитията, всички неща, за които нямахме време последната година, но тайно знаехме, че се случват в паралелните ни вселени.

Май няма нищо друго засега, май баба се оказа права за времето ми тук. Има един предполагаем филм и разни хора другата седмица, има и неща, които изобщо не искам да се случват, обаче май трябва.

Too sweet to be sour, too nice to be mean

And now for something completely different.
Преди няколко дни завърших една хубава книга на Paul Auster (ами на кого другиго, ако не е той, ще са Vonnegut или Ballard напоследък) и имаше няколко неща, които много много исках да цитирам на целия свят. Накрая с тайно гласуване избрах следното.

How can I do what I can't do? It wasn't a rhetorical question. It was a statement about herself, a declaration of misery. How the hell can I do what I can't do? And then, turning her face in to my chest, she suddenly broke down and cried.
I got her into the bath, and for the next half hour I sat beside her on the floor, washing her back, her arms and legs, her breasts and face and hands, her hair. It took a while before she stopped crying, but little by little the treatment seemed to produce the desired effect. Close your eyes, I said to her, don't move, don't say a word, just melt into the water and let yourself drift away.

Малко по-късно главните герои правят секс на пода в банята и пият много текила, в тази последователност. Не че това има някакво значение, просто не исках да оставям историята висяща във въздуха. Сега бегом да си намерите остатъка от книгата, нарича се The Book of Illusions и май че е първата негова, чието действие не се развива в Ню Йорк, а във Вермонт и Ню Мексико. Да бе, сериозно. Горещината и пустинята минус извънземните.

Lock the doors and close the blinds

Онзи ден получих прозвището "секс чудовище" (или пък беше "животно"?), което ме накара да избухна в 5-минутен смях. Не помня поводът, който доведе до това заключение, дори не съм сигурна дали трябва да се гордея с това си определение, но беше малко като Höhepunkt на седмицата.
Говоренето на глупости ми оправя настроението.

Междувременно се зараждат разни софийски идеи в главата ми за филма, който ще е тотален rip-off на няколко любими видео клипа и ще е пълен с хора. Това ще е интересно как ще стане, предвид моята непоносимост към човешката раса по принцип, обаче да кажем, че ще е cool people all-star production. Докъдето стигнем.
И като споменах, непоносимост и човешка раса, all new Futurama next.

(А, това е Брус Уилис в някакво видео на Gorillaz. Баси.)

Everything's going on

На този лаптоп има някакви песни, които имат причина, да не се намират на Мак-а ми в Глазгоу. Само че сега не мога да не ги слушам, поне се пробвам, и си донесох много от новата ми музика, обаче пак се връщам на песни, които не съм слушала от година.
Това е глупаво, наистина е.
Обаче пък вчера бях на плаж за първи път и се усмихвах на горещия ден, защото беше хубав. Малко странен, с разлятата бира по пода и всичките изречения от разговорите, които искам да цитирам на света, но се въздържам. Защото така. И червените петна по кожата, където лосионът против слънце не е достигнал, и как се смея в огледалото, когато се оглеждам вечерта. Утре може да е хубав ден също, поне се надявам, обаче преди това ще имам обедни премеждия с косата ми, заради които няма да мога да спя довечера.

I've cleansed my ugliness and cleansed my paranoia

От 24 часа в България и нямам думи на каквото ме посреща. Понякога просто си позволявам да забравя какво е тук и какво е там. Но дори да оставим външните фактори настрана, политиката, изборите (и всичко останало, което ще е обект на един съвсем отделен пост). Днес по пътя ни към Бургас гледах планините и всичко покрай магистралата и го обичам, наистина, всеки един сантиметър от тази прекрасна природа. Обаче после спряхме на една бензиностанция и там имаше един постер на Бен Невис (what are the odds?) и за секунда забравих къде съм и какво правя там.
А после вървя из града и година по-късно нищо не се е променило, нито хората. И морето е същото, всичко на мястото си, а топлата нощна вода гали кожата ми и си спомням всичко отново, все едно винаги съм била на този плаж, все едно не съм мръднала от пясъка, все едно последната година изобщо не се е случила, и това ме плаши.
Само че всичко е още там, всичко продължава за миг или два, при първата вълна, която докосва краката ми, после свършва. Нещо подобно в неделя при тюлените, обаче тогава беше дълго и красиво, нищо, че е 10 градуса и че ни вали дъжд, и че се подхлъзгах на мокрите скали.
Мисълта ми е, че имам нужда да се наспя веднъж завинаги. Така или иначе друга работа тук нямам, а и спането и плажът са единствените неща, които ме правят щастлива тук. Защото никога не съм била толкова щастлива тук, както се чувствам отвъд Канала, поне да се насладя на онези малки летни радости.

Spent a year in outer space

Последен ден в Шотландия за сезона. *дум-дум-дуум*
Карлота се смее и ми казва, че полетът не е изобщо страшен, а аз това го знам, но продължавам да й изброявам причини, които ме задържат тук. Извънземни, тюлени, полярни мечки, sausage rolls, вулкани, транспорт. Тя продължава да се смее и е права, когато ми казва да се стегна и да започна да си оправям багажа.
Знам, че е права за всичко, обаче си правя тихи списъци в главата на всички извънучилищни неща, на които се научих тази година, всички глупави неща, които направих и всички неща, които в момента ме карат да се усмихвам. Спонтанно разнасяне на бяло вино в полунощ, вървене по леда в 3 сутринта и посрещане на утрото в 4 на напълно празна улица. Всичките пъти, когато съм се прибирала сама в часове, когато не е било много умно да го правя, и как всеки път съм си казвала "Тъпо решение, Нели, много тъпо. Това да ти е запоследно." и следващия път отново. Всичките места, които видях в най-ужасното възможно време. Как не преживях дори едно нормално парти за рожден ден.
Всъщност да, всяка година си е за себе си. Всеки ден си е за себе си. И след 48 часа, когато кацна в София, времето ще е топло и ще е пълнолуние, ще хвана последния час от рождения ден на майка ми, а единствените неща, за които ще си мисля, ще са топлото море, храната на баба и снимките, които съм искала да проявя последните два месеца.

Изобщо не казвам, че ще е лошо. Може би ще се случат най-прекрасните неща в живота ми това лято, може да е забавно и да се запозная с куп интересни хора. Може да се влюбя. Може да снимам гениален филм. Обаче сърцето ми няма да бъде там, а това често се оказва основен проблем.

Sundome

Не мога да повярвам, че вече е почти петък.
Battles във вторник бяха почти прекрасни, не е най-добрият гиг, на който съм била, но все пак хубав, много хубав. И в Карлота преди това, и бирите след. Места, на които се чувствам не на място и истории, които не съм преживявала и хора, които не познавам. Песно за сряда. Идеи за бъдещето на дивана в стаята ми в последното метро към вкъщи и изложбата на колажи на гигантски вагини. (Да, ок, това последното е само защото много, ама много искам да видя как би изглеждал преводът в Google.)
Следват още няколко бързи дни с много хора, поне филмите са купени (а също и книги и Gloss Drop.) Degree show и разни други такива.

Sleep in peace when day is done

Battles утре, Battles!
Направо си се радвам на късмета да ги чуя (и съответно тайно да се влюбя в тях) точно сега. Ами ако беше малко по-късно, няколко месеца или например края на годината, ако никога не бях обърнала внимание на онази песен в онзи (предполагам, дъждовен, Глазгоу, нали) следобед, сега нямаше да бъда толкова щастлива и нямаше да има гиг, на който да отида във вторник.
Айде, Mogwai декември, предколедно.

(А тази седмица ще е толкова дива и шумна, и толкова бърза, и свързана с толкова много хора, места, звуци и обещания, че ще е почти перфектният завършек на сезон 2010/2011. То година ли беше.)

It's a god-awful small affair

May was a weird month. Too many things happened, too many didn't.
I moved into a new flat. I did too much work on a single room to transform it from "mouldy, scary and pretty much awful" into "awesome". With (actually, quite a lot) help from my friends.
I worked on two different films, I worked on my own projects as well. I spent shitload of time starring into a computer screen, adjusting lines, walls, and colours.
I fell in love with songs and bands, and whole albums in a day. Or remembered long forgotten melodies that I used to like.
I had many conversations with many people in many different states of mind and hours of the day. Some of them made me sad, some even angry. I found myself explaining what I've done, why I've done it, and what is left out there.
I just wish June is a bit more gentle. May was weird and actually pretty cool every now and then, but it was harsh. That's all.

Понякога говоря смело

Още един филм премахнат от списъка на чакащите.
Среднощни кошмари ми дават идеи за мой филм. Който, само да подчертая, няма да е страшен. Но пък кошмарите са странни и ме будят с писък, кънтящ в ушите ми следващите минути, а аз се свивам под завивките и отказвам да погледна навън. Не мога да дишам и не мога да си отворя очите, и чакам тихо да стане време да ставам.
Часове по-късно, обратно вкъщи, всички останали са отишли в някой пъб, но аз заспивам в момента, в който тялото ми докосва леглото, и сънувам продължението на съня, което вече не е кошмар, но хората са същите и местата също, и нещо ме кара да вярвам, че тази история ще е хубава.

Утре трябва да стигна до студиото ми, трябва. А ако е хубаво времето, ще се върна вкъщи, ще взема Алби и ще се разходя из новия ми квартал, за който не знам почти нищо все още.
И ключовете. Трябва да върна ключовете.

01:38 Edit: А преди малко попаднах случайно на мини документален филм Grand Tours of Scotland, и да, мисля, че всички знаете накъде отива това, пътешествието беше от Fort William пред Mallaig до Isle of Skye с 5-минутно лирическо отклонение във Glenfinnan, а аз не можех да си откъсна очите от всички изгледи на заден план и да си спомням ужасното време и хубавите снимки, които можех да направя, ако не бях свита от студ и криеща се от дъжда в колата през повечето време.
Освен това някой днес спомена за "страхотното му лято 2010, хайде пак тази година", а на мен ми идваше да се разплача, задето наистина не искам повторение на българското ми лято 2010. Не пак, моля. Skye може, но в една паралелна вселена.
И отново Стефан, "Някъде има зелени поляни, там ще избягаме, там ще се скрием."

Old songs, stay to the end

Поредна ранна сутрин, пореден път, когато имам нужда от повече сън, моля. Но пък затова прекарвам времето си седейки на твърдия под, а мислите ми блуждаещи из случки и разговори от последните дни, което хич не е лошо даже. Тананикам си We are so cliche, докато премествам реквизит и ме снимат доволна на едната пейка.
Късно следобяд, вече вкъщи и спяща под неочакваното слънце, баба звъни и съм щастлива, не съм я чувала от месеци, опитвам се да не се разплача, а тя ми казва, че няма никакъв смисъл да се прибирам в България. Обичам те, бабо, но това го казваш малко късно, а тя е дори по-изненадана, като й казвам, че имам вече билети. Аз също съм.

Последните седмици Mogwai и Editors се борят за вниманието им и съм ги разделила в различни интервали на деня, а вече си мисля за концерта след седмица и колко хубав дано да бъде.

Господи, прибирам се след по-малко от три седмици.

I said it once before but it bears repeating

Вторият път, когато е будя тази сутрин, съм обърнала гръб на прозореца и очите ми са затворени, и чувам само свистенето на вятъра навън. Не знам къде съм, не си спомням разположението на мебелите и не знам колко е часът. Завита съм през глава с одеялото и отказвам да повярвам, че е последната седмица на май. Силният вятър напомня за други дни, за други вселени, които изобщо не помагат, а аз продължавам да съм скрита под одеялото.

Няколко часа по-късно се боря с времето и се опитвам да дишам, но дъхът ми спира при всеки нов порив, вятърът ме блъска в стена, но чантата ми с портфолиото отнася удара. А онзи час горе в студиото е достатъчен да го прекарам в разговори за пътищата, вулкана и всички обещания, които се чувствам длъжна да направя.

А, и само между другото, в момента имам прекалено много части по кожата ми, които са в различни оттенъци на зеленото и синьото, отколкото би ми се искало. Ако не друго, някой ден ще имам истории за разказване. Може би.

Drown aways

Първи дни и вечери в новото ми вкъщи и е хубаво, много много хубаво и тихо. Или шумно, когато трябва. Пияната ми съквартирантка в 4 сутринта не е досадна, а стаята е недобоядисана и неоправена, дори малко студена, но е хубава, наистина. Веднъж щом я завърша, ще е прекрасна, а аз ще съм безкрайно горда и ще седя на новия ми килим и ще гледам в безкрайното бяло.

А впрочем тези дни напоследък бяха шумни и бързи, смях се много, танцувах бавно и пиех бързо, слушах музика, която ме прави тъжна заради всичките грешни причини, спях малко и се опитвах да се измъкна от разни места. Понякога дори буквално.

Днес в ИКЕА и има абсурди шведски неща, и абсурдни възглавници и пердета навсякъде, и Devo саксии, и плюшени спринцовки, и неща, умрели върху други неща.

Вчера сутринта си припомнях разговори отпреди времето и настръхвах всяка нова минута, и се мразя за всички неща, които си мислих и всички мисли, които изрекох на глас, защото ми се е струвало правилно на момента.

Беше дълга сутрин.

"Вечер си мислиш за хиляди лоши неща.

Нощем сънуваш, че няма да видиш брега."

Всъщност целият май е странен. Мисля, че е замесена една дяволска мисъл в главата ми просто да не се кача на самолета.

Обаче тогава ще има много бесни лица, може би.

Мисля да съм нова

Последни дни на Derby Street. Няма да ми липсва. Ще ми липсват само избрани моменти, tales of brave Ulysses, неща, които са ме правили щастлива и неща, които не са успяли да ме убият.

Съседите, които съм наблюдавала през последните месеци, съседи, които са ме забавлявали и ужасявали.

Коледа. Цялата Коледа сама в призрачния апартамент с подходящите книги и подходящите филми, и подходящите среднощни истории. В този ред на мисли, и Нова година, която си направих почти сама и беше шумно, а май нямаше да се получи така, ако не бях сама в този голям апартамент.

Первазът на прозорците ми, на който съм седяла не една нощ в почивките от проектите ми, и съм наблюдавала нощния град.

Слънчевите следобеди.

Възможността за камера обскура, която май няма да направя. Времето, естествено, че е времето виновно.

Обаче пък ме очакват нови приключения на Rosevale, а те и вече започнаха с цялото подреждане и чистене, боядисване, изхвърляне на нечий изоставен живот и унищожаването на биоорганизми, правещи си оргии по стените в стаята ми. Ама много, много хубава ще стане стаята, честно!

The thoughts you bring and the songs you sing

Този последен проект за годината. Всичко, каквото остава, е само портфолиото и всички останали неща на света, които ме правят щастлива. Пренасянето ми в новия дом. Боядисването преди това и обещаният филм на Анди. Гала вечерта, концертът (за който, ако спомена още нещо, сигурно ще ме затворят в някоя стая без интернет и телефон. Бих го очаквала.) и още 7000 неща, които ще направят прибирането ми в земята на GGP Almighty още по-нечакано.

Съжалявам.

Днес ми се случва почти същото, което ми се случи точно преди година, обаче това не ме притеснява, защото the best times are yet to come и мога само да се надявам, че лятото ми ще е по-добро от миналогодишното.

Зачеркнете последното. Надявам се просто да имам някакво лято, а като се върна тук да бъда пълна с истории за далечни земи и странни туземни навици. Защото историите, с които си заминавам средата на юни в главата ми, не бива да напускат пределите на летище Единбург.

Обаче дотогава все още има много време. А може да се появят и нови песни.

Instead of stressed, I lie here charmed

Дигър ме погледна с ей-такива очи днес, когато му казах, че съм свършила проекта.

- И рендирането ли?

- И рендирането.

Сигурно няма друго такова чувство, и ме поправете, ако греша, когато си готов с нещо дни предварително и имаш достатъчно време да се наспиш, да гледаш всичките серии, които си искал последните седмици и да поправиш някакви грешки, които може би ще забележиш в проекта ти.

К. отново ме попита на кои филми съм базирала ресторанта.

- 2001 Одисея в Космоса.

- Какво е това, някаква комедия ли? Трябва да ни накараш да го изгледаме в петък.

Погледнах я в очите и ми беше ясно колко искрена е. И точно в този момент осъзнах, че никога, по никакъв повод не искам да ми се налага да гледам който и да е бил филм с нея.

- Да, сай-фай комедия е.

- Аха, като Star Trek?

- Повече като Star Wars.

(Предполагам, че Кубрик и Кларк се преобръщат в гробовете си в момента. Съжалявам.)

White Noise

Имам чувството, че пиша само заради писането. Случва ми се, когато съм затворена в едно помещение и правя едно и също нещо с дни.

Слушам почти един и същи песни, новия албум на Mogwai и Стефан В., защото така се чувствам в момента. Не, няма пак да го цитирам пак.

Правя планове за следващите седмици (по-скоро като "ок, това просто трябва да стане в следващите дни", отколкото "много, ама много ми се ще да стане"), боядисване и други досадни задължения, преместване на кашони (тежки. много.), ИКЕА!, защото ИКЕА е почти задължителна всеки път, когато се преместиш на ново място (спално бельо, чинии, възглавници, некрадени от кръчмите чаши).

Лилавото е хубав цвят, обаче искам нещо друго. Кой цвят ще се види, ако се боядиса върху съществуващото лилаво?

Зелено?

Господи, и съм тръгнала да ставам интериорен дизайнер.

Spinning on that dizzy edge

Сряда ме води до тихо отчаяние.

Снощи си говорих с Иво и това ми вдигна насторението. Имам нужда от случайни разговори за времето, партита, на които не съм била и хора, които не харесвам. Искам да работя по-бързо и да имам повече време за всички неща, които искам да направя. Искам да свърша проекта си в петък, искам утре да пия с приятели и да съм спокойна. Искам повече слънце, само че нямам време да седя в парка, така че няма значение.

Имам две книги, които чета в почивките и преди да си легна. Което, в общия случай, е някъде към 6 сутрина. Steppenwolf и Gaza Blues, и сигурно съм последният човек на света, който все още не е чел Херман Хесе. Съжалявам.

Това е като мини wish list за нещата, които много искам да се случат, но зависят предимно от външни фактори. Като например какво ще е времето навън и времето вътре в мен (а днес за първи път чух един израз за цветове, който не бях чувала, а някакси звучеше правилно).

А сега искам да си взема душ. Поне това мога да свърша.

And my eyes they stray again

Whenever I run out of ideas, it's time to change the media. Here, the language too.

It's been quiet today, too quiet and calm, but it was alright. No people I'd really kick in the balls, no people whatsoever.

I went to the park today, as a part of my break. 40 minutes and the last 20 pages of my book. That's it. I was lying on the grass, my closed eyes were turned towards the sun. It warmed up my cold nose and fingertips, and I just wished I didn't have to go back to my flat. It's just one of those things that give you peace (peas, this joke is possible only in English) after a night of extreme anger and revenge masterplans.

I'm not a revengeful person, I can't even remember what was I thinking.

So there it is, the daily dose of random thoughts in my head.

All I really wanted to say was that every night I miss the morning sun.

I don't need a reason not to care

Мили хора, с които не искам да имам нищо общо, моля ви, оставете ме намира. Просто ме оставете. Нямам време за вас, нямам желание да намеря време и не ме интересува животът ви. Не ме интересува какви проблеми имате, не ме интересува какво казвате, сте казвали или ще кажете за мен (особено след този пост), не ме интересува какво си мислите в момента, най-вероятно никога няма и да ме интересува. Отдавна съществувам в друго пространство и време, сред други хора, които искрено се интересуват от мен, с които водя истински разговори и с които се чувствам добре.

Шансовете са, ако съм ви изтрила от шибания фейсбук или откъдето и да е било другаде, да не сте сред тези хора.

Така че, fuck off, моля.

Ок, сега нещо малко по-мило и майско.

Да, ок, вече е май, а аз имам страшно много работа и няколко неща, за тихо планирам как да станат и които ще ми донесат мир и спокойствие. Може би. Освен това днес цял ден снимахме филм, койтио има шанса да бъде добър. Here we go.

PS. И още един майски едит. Май, моля те, бъди добър месец, защото има прекалено много неща, които могат да се объркат, а не бива. Освен това, нали си говорихме вече за онези песни. Аз обещавам, че ще съм добро момиче, а ти направи нещо по техния въпрос, всичко останало остави на мен.

Forgive me if it goes astray

За секунда дъхът ми спря. За секунда просто не можех да дишам.

Ей на, това е.

Сега поне си измислям някакви въображаеми причини да си скъсам задника от работа по финалния проект, освен очевадната причина с оценките.

Освен това гледам before/after (the rain) снимки и слушам случайно Стефан В., а той винаги се появява в подобни моменти. (Да, това в предишния пост е негов цитат, защото тайно е един от най-прекрасните текстове, които съм чувала някога. Този и 2.0.0.1.)

А сега обратно на безкрайния ми проект, а може би дори ще поспя малко днес.

I don't turn on the radio

Изложбата е долу, цял следобед сред боя и досадни хора, дрехите ми са в бели пръски и не съм свършила никаква работа за проекта ми днес. Кралската сватба утре, royal wedding blackout, не royal wedding celebrations in the park.

Майната ви, искам тих следобед в парка, не викащи пияни хора навсякъде. Ако исках викащи пияни хора, щях да изляза която и да е произволна петък вечер.

Както и да е.

Предполагам, че този петък ще го прекарам заключена в стаята ми и откъсната от всякакви комуникации. Предлагам Линч, защото е достатъчно крийпи. Или например The Fearless Vampire Killers, което ми стои в списъка за филми от прекалено дълго време, за да не го гледам вместо - ами събитие толкова безмислено.

Всъщност не, зачеркнете последното. Да са живи и здрави двамата, мен обаче това не ме интересува. Така че - Линч.

It's a bit early in the midnight hour for me

Тих Великден, за поредна година без боядисани яйца, но отново шоколадови, и вкусно печено агнешко, и толкова много неща, Елиса, Люси и съквартирантите им са хубави и шумни, смеем се на странни шеги и тъпи истории, и нямаме нищо против всичките немски думи на света.

Остатъка от почивните дни прекарвам във видения за линии и цветове, времето май никога не стига, обаче искам да е нещо красиво. Гледам правилните филми и сънувам грешните сънища, обаче всичко е наред, казват ми.

А сега, поредната безсънна нощ, прекалено много такива ще ме очакват, а аз просто искам да избягам някъде далеч.
Някъде има зелени поляни,
там ще избягаме, там ще се скрием.
Някъде при езерата спокойни,
където пасат стада от бизони.

Някъде, където Америка още не е открита
и никой не знае, че Земята е кръгла.
Добри племена продължават да вярват,
че слънцето спира да свети, защото почиват си
боговете.

И няма да срещнем McDonald's, Windows, Coca cola,
някъде, някъде.

Където няма да има кралски сватби и септемврийски посещения на Папата, където телефонът ще се изключи сам, а Интернетът няма да съществува. Моля?

Some things should be simple

Днес мога да кажа само това, благодаря ви Патрик и Дигър, задето толкова не съвсем дискретно наредихте тиквите в класа.

От всичките приятни/забавни неща последните дни, това определено ми обра овациите.

Другото беше съобщението, което ми прати снощи.

А сега, обратно на проекта ми за след три (да) седмици. В този момент миналата година вече имах ясна концепция и бях започнала работа по модела. Тази имам нещо наум. Лилав правоъгълник. No fuck.

Така че, приятен ви уийкенд, аз пак ще окупирам монитора с достатъчно шоколад и irn-bru, и сигурно в един момент ще се откажа от фейсбук. Знаете къде да ме намерите.

Ако не, изобщо защо си правите труда да ме търсите?

Treat me gentle when I wake

Днес се губя в Ботаническата градина и е толкова тихо и спокойно, че не ми се иска да си тръгвам. Започвам от едно място, намирам пътека край реката, преминавам по един мост, после по втори, по трети, връщам се и се крия зад дървета. Някакви досадни хлапета викат наоколо, други викат на мен, но кога ли ме е интересувало.

Едно голямо хубаво куче се затичва към мен и спира точно в краката ми, сяда и ме гледа право в очите, само седи и ме гледа. Галя го по главата, а то продължава да ме гледа все едно след малко ще ми проговори. В друг момент няма никого другиго наоколо, чувам само реката и си спомням дългите лета на село. Почти ми липсва. Почти мога да се видя скачаща по камъните край извора преди много, много години. Разтривам ожуленото ми коляно и все едно наистина отново съм на 5.

Понякога просто имам нужда да се скрия от света, "там ще избягаме, там ще се скрием", почти си представям филма от събота и всички места, на които ми се ходи, където няма да има никого другиго. Само първо да извървя онази пътека край реката в Ларгс, иначе има толкова много планове до края на годината, че не знам откъде да започна и колко от тях ще успея да изпълня.

It's such a gorgeous sight to see you eat in the middle of the night

Колкото пъти погледна часовника днес, все е нещо и 11. 11:11, 17:11 (а после 17:17), накрая 20:11. Хубаво, разбрахме. Има конспирация за края на света и изпиването на всичкия горещ шoколад на света. Хайде сега моля спрете и отидете да се наспите, защото съботата ще е дълга. Точно така, имам предостатъчно планове за средата на април, а сега ще гледам Community и ще спя, защото това е правилната последователност на събитията.

Освен това дори не искам да започвам с евтиното вино на изложбата днес и бирите след това, и как трябва да ям повече, когато върша толкова много работа.

You've never taken that way with me before

Това не го правя често. Всъщност, изобщо не го правя, но тази вечер ще е изключение, защото това започва бавно да ми писва.

тук

Точно така, това е линк към блога ми на английски с малко днешен ъпдейт и цялата ми омраза на деня, съсредоточена върху един-единствен ден, петък, когато всичко ще свърши и хората (всъщност няма) ще осъзнаят какви са задници. И в единия, и в другия случай аз ще тегля една черта на всичко, може би ще се напия с добри хора вкъщи, hear me roar.

Не, зачеркнете това последното. След като дадох толкова пари за боя и кой ли знае кога ще ми я изплатят, плановете за пиене се отлагат за събота и дано всичко да е наред отново, защото прекалено много неща се случват в момента и наистина, наистина имам нужда от събота с бира и тъпи филми отново. Моля.

"Спаси ме от скучен делник"

Прибавям нови синини към съществуващите. Отново падам от леглото по грандиозен начин, а днес пренасям много неща (и много тежки) из кампуса, возим се на количка по наклонените улици и придържаме баланс.

В тази изложба оставям кръв от одрасканите ми от стъклото ръце; всички хора, които никога през живота си не са казвали "Извинявай", когато е трябвало, и всички съобщения, които ме караха да се смея в моментите, докато вървим из студиата.

(К, знам че ще прочетеш това. Сънувах те преди няколко нощи и мисля, че е крайно време да се чуем. Знаеш как да ме намериш.)

Apologies on your fingernails

Ловът на хубавия апартамент продължава, въпреки че това е наистина ужасно и досадно. Останаха два последни варианта, всъщност. Партик срещу Йоркхил, с нечовешка разлика в цените (и местоположението), а мама, толкова ядосана на хора от друг разклон на семейството, че ми казва да реша утре и че ще е много радостна, ако студиото се окаже хубав апартамент този път (и аз много се надявам, казвам й, а също, че искам да си намеря работа.)

Всъщност, стигна се и до там. Тя ме попита дали искам да остана в Глазгоу, след като завърша. Не знам, казвам й, наистина не знам. Не знам какво ще ми се случи след година или две. Не знам дали ще мога да си намеря работа. Не знам дали ще имам сили да остана тук.

-Единбург?

-Не. Изключено.

(А днес цял ден се блъсках случайно в един, който прилича на Том Смит, освен това махнах на някакъв случаен човек от другата страна на улицата, защото ми заприлича на един колега. А той дойде на моята страна на улицата и ме заговори, след като стана ясно, че съм се припознала. Сигурно ми е бил такъв ден.)

We lived an adventure, pt.2

Не мога да повдигам докрай дясната ми ръка. Имам две синини на левия крак и още една малка - на десния. Паднах от леглото, защото съм идиот. Ударих си главата в стената. В 6 следобяд стаята ми приличаше на едно малко бойно поле. Вчерашната супа е кофти, а не ми се готви нищо в момента. Видях две лисици в 3 сутринта, а малко след това и съмнителни черни коли. Проследих наживо приключенското пътешествие на Рос отвъд голямото езеро. Видях много апартаменти, което продължава и утре.

Честно, няма да правя никакъв разбор на събитията последната седмица.

Сега ще почета Балард. Само това.

Où sont tes idoles mal rasées, bien habillées

Април, април, моля те - бъди малко по-слънчев. Не е толкова много, предвид всичко, което се случи март, може поне това да направиш.

Предполагам, че вече е официално пролет - или поне се надявам. В един момент, като има слънце за повече от един ден, ще отида до Ларгс и ще извървя цялата пътека, и най-вероятно ще умра някъде по пътя, както винаги тръгвам нанякъде massively under-equipped.

Имам си билети за лятна България - не че изобщо ми се прибира, не че имам някаква нужда да стоя два месеца там, но ще се случи. А понякога си мисля - лоша дъщеря ли съм, че не изпитвам никаква носталгия към дома? Нищо вече - приятелите искам да видя, да, но колко от тях всъщност ще видя. Колко то тях ще работят някъде далеч, колко от тях изобщо няма да могат да бъдат намерени. С колко от тях ще имам какво да си кажа, като се видим. С колко от тях изобщо искам да се видя.

Това е от нещата, които няма как да обясня. Знам, че тези два месеца ще бъдат загубена кауза и прекалено много изпуснато време, вместо да остана тук и да си намеря работа, и да се преместя в някой от апартаментите, които всъщност исках.

If home is where the heart is, България отдавна загуби битката.

Това е.

Since I've come home, well my body's been a mess

Не бях честна за вчера. Не беше толкова лош ден, обаче много неща се натрупаха (и продължават, всъщност). Но поне имаше причини да се смея (преди очевидните причини почти да треперя от страх пред телефона и да чакам някой да каже нещо), имаше изречения, които смятам да си запиша и запомня. Всъщност имаше доста от тях, от много хора и относно още повече. (Не ми се ще сега да цитирам, защото се съмнявам някой някога да оцени/разбере in-jokes в такава среда.)

Да минем на днес, вторникът, който не промени нищо, от който не помня нищо, освен че отидох в студиото и ядох супа от кокос и кориандър, а после се прибрах и спах дълги часове, а после и четох в леглото - просто защото не можех да стана и да направя нищо полезно от остатъка от деня.

Балард обаче е прекрасен във всякакви състояния на духа.

А супата изобщо нямаше вкус на кокос.

All this beauty is skin deep

Не знам дали този понеделник беше честен. Сънища, които ме будят часове по-рано и запечатани образи в главата ми. Разговори, които ме карат да се усмихна и съобщения, на които се разсмивам. После всичко се променя, когато осъзнавам какво става, И. както винаги се опитва да ме успокои, само че не му се получава, защото никой всъщност не знае какво да каже в някакъв такъв момент. Час по-късно карам Л. да си направи списък на идиотите, докато пием вино бързо и мислим дълго.

Сега отново сама в големия апартамент, така ми се ще догодина да живея сама, а дали ще открия нещо. Малко ми е студено, но няма значение, защото искам да се скрия под завивките и да продължа да чета. В момента това е единственото състояние, когато се чувствам напълно добре и спокойно, и когато нищо не зависи от мен.

Това е от което имам нужда - топлото ми легло, горещ шоколад и всичко да е наред утре. Моля.

She gave away the secrets of her past

As promised, my 30-day music challenge, all at once, cause I can't be arsed to do it day by day. Also, I stole this idea from Brogan (and you should check her blog from my "meet the gang" list on the right, кво се правите, че не знаете къде е. Пък и тя е пич.)

Day 1: Favourite song (at least lately.)


Day 2: Least favourite song (also, the only reason I lock myself in my flat on July 1st. It's a Bulgarian thing.)



Day 3: A song that makes you happy (the better Friday song)


Day 4: A song that makes you sad (listen to it, just LISTEN to it!)


Day 5: A song that reminds you of someone


Day 6: A song that reminds you of somewhere (those long summers in our country house; also, the film is amazing)


Day 7: A song that reminds you of a certain event (V and me singing it at the Karaoke bar on my 18th birthday, the first of our mint nights.)


Day 8: A song you know all the words to


Day 9: A song you can dance to (no one has actually seen me doing it, but I can, i promise)


Day 10: A song that makes you fall asleep (all of his songs, just by the sheer thought of him)


Day 11: A song from your favourite band (as I stated some time ago, they were part of my emotional education)


Day 12: A song from a band you hate (I don't even know where to begin. I have them more than Justin Bieber, Rebecca Black, Lady Gaga and all chalga singers. I really really do. They make me sick just by seing their posters on the street.)


Day 13: A song that is a guilty pleasure (well, it was a big hit last summer, it was all over the telly...)


Day 14: A song that no one expects you to love (just this one, I promise. And no, I've no idea why.)


Day 15: A song that describes you (and I don't even like U2)


Day 16: A song that you used to love but now hate (I was 12, alright?)


Day 17: A sond that you hear often on the radio (summer '10, last time I listened to the radio was in September)


Day 18: A sond you wish you heard on the radio (not enough of them on Bulgarian radios)


Day 19: A song from your favourite album (a ned band, or not, I fucking love this album)


Day 20: A song that you listen to when you're angry (the intro. on max.)


Day 21: A song that you listen to when you're happy (hard choice, too many of them)


Day 22: A song that you listen to when you're sad (all my love goes to this song, really)


Day 23: A song that you want to play at your wedding (because of the second verse; almost losing to The Feeling - Sewn)


Day 24: A song that you want to play at your funeral (also, I want to be cremated. Someone please remember this. Almost losing to http://youtu.be/C_RwiJLTKzQ )


Day 25: A song that makes you laugh (waaay to easy)


Day 26: A song that you can play on an instrument (the whistling part, haha)


Day 27: A song that you wish you could play (come and think of it, this might be a better response to Day 15)


Day 28: A song that makes you feel guilty (i really have no idea what is this supposed to mean)


Day 29: A song from your childhood


Day 30: Your favourite song from this time last year (i still think about their concert, sometimes)

Of all that's come and going

Следващият пост е дете на музикалното недоспиване последните няколко вечери, примесени с вкуса на кокос и бонбони за гърло.

For the sake of my own sanity, чудя се дали си заслужават всичките нерви, които хабя с хората наоколо.

Но после няколко човека в няколко последователно дни ме питат дали наистина, наистина ми харесва тук.

Не знам кой ще ме разбере. Обичам това място. Обичам всеки един момент, всяка една дума, която някой ми каже, обичам със силата на 1000 слънца, задето ме кара да се усмихвам или да плача, но да чувствам; отново да мога да чувствам всичко. Както М каза преди няколко нощи, май успях да открия своя малък рай.

И всъщност, да, това с хабенето на нервите си заслужава, защото by the end of the day аз ще бъда онази, която ще се усмихне на случайното следобедно слънце и ще усеща аромата на града, пропит в сградите (не се прави, че не знаеш за какво говоря), няма да го приема за даденост и ще познава правилните хора.

Next: 30-day music challenge наведнъж. Like a boss.

And some water for my throat

Може би е някакъв масов проблем с новото източноевропейско кино, не знам. Има и добри филми. Има го "Светът е голям", има го Фатих Акин, има ги всички онези сръбски филми.

Днес гледах Dvojka, преведено като Twosome (въпреки че и името е глупаво, честно) и не беше ужасен, но не беше и, ами - имах по-големи очаквания. Имаше и хубави моменти, но единственото, което наистина си заслужаваше, се случваше в главата ми. Знаех, че отивам на road trip film, I should've seen it coming.

Всъщност нямам нищо против какво се случва в главата ми понякога. Понякога е полезно. А сега си спомних някои неща, които ме караха да се усмихвам на сцени, на които може би не е трябвало. И може би е грешно, но за секунда си пожелах ново шотландско лято. "Лято". Вече официално е пролет така или иначе.

Но пък иначе бяхме толкова малко хора в залата.

She's lived it ten times or more

Днес бягам много и навсякъде, кръстосвам улиците бързо и почти не спирам на светофари. Почти заспивам права половин час след започването на някакви измислени презентации с някаква измислена претенциозност; пия вода и се опитвам да се събудя. Всъщност пия прекалено малко вода, но много irn bru, но пак не помага, нищо не помага, а докато се прибера вкъщи има прекалено много време. После пак излизам и пак се прибирам. Всичко става много бързо, за части от секундата, а аз съм будна през цялото това време, усещам изгрева и се усмихвам на слънцето в тъмната стая, а после - следобед, когато огрява цялата стена и всичко е пролетно.

Някакси не искам вкъщи, но проверявам билетите за след няколко месеца. Искам да видя морето, да видя приятелите си и семейството, но всъщност няма какво да правя там. Всъщност, искам да прекарвам лежерни слънчеви следобеди в парка до нас, да чета книги на чужди езици, да пия бира, а денят да е много много дълъг.

I wish that I saw something to make me come of age

Малко наопаки ми са нещата днес. Опитвам се да не се ядосвам на изречения и забележки, прекарвам часове далеч от екрана в опит да направя нещо полезно за себе си, или просто да не правя нищо. Стига се и до това, да седя на пода, да пия вино от бутилката и да гледам безцелно в стената, защото текстурата ме успокоява.

По някаква причина март е по-лош от февруари. Това не се случва често. Може би е от времето. Може би трябва да стискам зъби и да чакам астрономическата пролет. Може би трябва да пия повече вино и да седя на пода, и да ям повече пица; да спра да се ядосвам на тъпи хора и да спра да изпращам съобщения след полунощ.

А може би просто трябва да се наспя и да си прочета книгата.

This is not about emotion

Обмислям да спра всякакви контакти с около 70% от хората, които познавам тук и да започна наново. Не мога, наистина не мога да разбера някои неща и някои хора. Знам какво тя е говорила за мен и за неща от моя личен живот, които изобщо не я интересуват; за взаимоотношения, за които тя не знае нищо. Това цялото, като ме поставите в положение да трябва да избирам между двама човека, едва ли не, просто не минава пред мен.

Вратата е ей там, а аз имам достатъчно много работа, за да не ме интересува какво ще става с вас.

The beast has come to steal your heart

По някаква причина си спомням, че Editors бяха преди година. Явно всички странни проекти се случват по това време, все светлини и звуци.

Вчера направихме разбор на задачите, всички малки и глупави задачи, а на мен ми писва и им казвам, че ще се занимавам със звука. Точно така, майната ви, аз ще правя единственото нещо, което няма нищо общо с дизайна. После ще боядисваме галерията, а аз ще ви се смея на претенциозните глупости, които сте направили.

This is how I roll, а точно в момента не ви се кефя, съжалявам.

Иначе трябва да правя блог и да пиша statement към него, и всичко това за четвъртък, а още не съм го започнала. Другата седмица ще е много, изключително забавна. Mark my words.

(И имам билет за Battles за началото на юни. Това споменах ли го вече?)

I wish I'd stayed asleep today

Не бих казала, че е скучно, но понякога имам нужда от повече напрежение, за да седна и да свърша някаква работа по проект. Който и да е проект; каквато и да е работа.

Танви несъзнателно ми открадна молива във вторник. Ще оживея и без него, но ми беше любим.

Ще имаме някаква обща среща обсъждане в петък, ако не се успя. Както почти всеки петък.

Този проект ще го кръстя с кодовото име Bricks and Mortar и тайно ще си тананикам Editors, докато правя скиците. (С цитат от Тони, че трябва да имам един тон скици. Аз само че един тон скици на купчина тухли няма да правя, мерси.)

Отделно, заливам се с горещ шоколад, удрям си главата в ръб и крака във ваната (не в тази последователност), накрая се смея на тъпи случки и търся тъпи песни, които да не ме накарат да заспя.

А утре имам една последна лекция (горе-долу, за тази година) и е някакси в реда на нещата да се появя за нея.

However big I ever feel

Днес е някаква случайна събота, срещам много хора на всеки ъгъл и говорим за много неща, прекалено много неща и прекалено много хора. Кари задава грешните въпроси на грешния човек, или по-точно, много правилните въпроси, но все пак на грешния човек, а аз свивам рамене и й казвам, че ми е студено.

После вкъщи, отказвам да готвя и вместо това гледам филм, гледам и прясно проявените снимки и с Мим се усмихваме на котката, а аз се радвам тихо на ярки цветове и съм доволна от слънцето.

Този път проектът ни е странен, а в главата си имам безкрайни идеи за тухли и оголени кабели, а имената ни ще ги пише наред с имената на останалите хора.

Освен това, имам билет за Battles, а само това би било достатъчно да ме прави тиха и щастлива за поне още една седмица.

All I felt was peace

Cause sometimes - just sometimes - it's alright not to be strong. It's ok not to fight the demons by yourself, and just ask for help.

But it's March already, and I need to smile and to change my playlists, and pray for a better weather.

Ain’t it just like the old days

Не мога да обясня защо ме е страх от всички тези неща. Не знам защо правя глупости, вместо да се завия през глава с одеялото и да се скрия от света. Опитвам се да не си хапя ноктите, да стоя мирно и да приемам всичко стоически. Само че нищо не се получава както би ми се искало, а аз си събирам мислите в 2 сутринта, когато всички в къщата спят, а кожата ми е по-бледа от всякога.

Turn towards the hidden sun

Опитвам се да съм тиха, да не преча на никого. Опитвам се да съм мъдра и да си знам мястото опитвам се да помагам, когато мога. Само че не ми се получава и знам защо. Това са нещата, за които винаги ще имам обяснение, но никога няма да споделям, никога няма да дам на никого да разбере.

Освен това правя планове за събота, несъществуващи места и прогнозата за времето, и се надявам всичко да е наред.

Ride to the highest point and leap across the filthy water
Leap until the Gulf Stream's brought you down

Isn't that enough

Пропускам забавни вечери, когато добри хора се събират на познати места и правят все едно и също.*

Не ми пречи, но искам да съм там и да не ми е студено, а също и съобщенията ми винаги да пристигат навреме. (Но един ден ще издам книга, съдържаща само съобщения, които съм пратила/ получила след 2 сутринта, и ще бъде бестселър.)

Остава малко повече от седмица. Всичко е на мястото си. Честно.

*Само че понякога пропускам и one-off неща, което ме прави малко тъжна, но всяко момиче трябва да си има приоритети, и здравето ми в случая надделява. Съжалявам, безплатен алкохол и пържени блокчета Марс, някой ден, някой ден.

Dozing off underneath my sheets

"Кецовете ми официално умират."

"Колко им остава?"

"Около три часа носене. Или 15 минути, ако завали."

"Тоест, 15 минути?"

"Тоест, да."

Освен това съм малко настинала и не ми е приятно. (Обаче ми казват, че ще си получа парите за проекта и колкото и да не съм материална, си мисля за нов чифт кецове и a t-shirt so lovely it turned all the history books grey, както се пее в онази песен.)

It's early in the morning and it's happening again

Правя глупости цял ден. Ставам безмислено късно и чета, вместо да чертая. Или пък гледам филми, вместо да чертая. Правя си супа, а братовчедката на съквартиранта ме гледа накриво, защото съм по нощница в 5 следобяд. Може би. Искам да се изнеса вече, и да живея някъде сама. В крайна сметка, ако не е изчистено, поне да знам, че е по моя вина.

После слушам смешна музика и подчертавам филми от безкрайния ми лист, които вече съм гледала. Записвам хората, които съм обещала да видя следващата седмица, защото ще забравя нещо.

Проект за другия вторник, anyone?

Да, и аз така си помислих.

Back and forth through my mind

Несъзнателно се притеснявам за чужди проекти, защото не мога да помогна, когато знам, че е нужно. Мисля си за границата на собствените ми сили покрай презентации и трите часа сън на ден, ако се налага. Мисля си и за всички останали неща, които трябва да започна и трябва да свърша. Тайно се надявам лего-дизайнът ми да свърши работа.

Правя планове за края на седмицата - и за другата също, не задължително нещо голямо или нещо важно, но неща, които трябва да се случат. Ден след ден в студиото, бира вкъщи и безкрайния списък с филми вечер (когато всички останали ще са out and about), цветни задачи и снимки по стената.

Този февруари е странен, но всичко ще бъде наред накрая.

I thought I was someone else

Свита на кълбо под завивката и слушам вятъра отвън. Сещам се за призрачни истории от едни минали времена и се опитвам да не се смея на спомени. Ще е малко съмнително.

Слушам Дисни песни (because I'm 12) и се усмихвам в лошото време и докато дъждът попива в кожата ми и стига до костите.

Обратно вкъщи, събличам си мокрите дрехи и танцувам така по тениска около радиатора, за да се стопля. Пия повече газирано и по-малко вино, отколкото искам, утре обаче ще пия греяно вино с Елизе и ще си говорим за есета и несъществуващи неща, и филми със смешни заглавия. Преди това обаче трябва да преживея още една събота в студиото, чертаеща несъществуващи линии и избираща столове. А може да имам късмета да съм сама и да слушам силна музика, преди пазачите да дойдат и да ме изгонят, като последния път.

Това ми е седмицата. Това е февруари, а 2011 е добра година да го прецакаме.

And miss us when we're gone

Let's make it clear - I've never celebrated Valentine's Day. Instead, I've followed the old Bulgarian tradition of drinking shitloads of wine and making fun of the pink-ness of all Burgas shops in February. Now, since I don't really see how this year will be any different (given the fact that it's already February 1st), I plan on getting a bottle or two of that really tasty red wine I've been drinking the whole Christmas holiday, and consuming it. Feel free to join me. Or not. Your call.

(also, there will be a selection of some hilarious VD-themed cards on my+my sister's tumblr page (with a possible link on facebook. Because I want everyone to appreciate the humor of a holiday connected to everything pink, fluffy, giant red paper hearts and, fine, sex.))

В една мансарда точно под звездите

Губя си времето в търсене на правилните цветове и векторни звезди. Опитвам се да не започвам нови неща преди да завърша поне един от проектите. Слушам песни, които не съм слушала от години. (Забавни коментари за гласа на Стенли, странен е, да - знам. Но това не е дори наполовина странно от песните му последното десетилетие.) Измервам дължини и се моля на хубаво време утре. Uneventful weekend с прекалено много записки и недостатъчно разговори. (Баба се обажда и си говорим за Алби, а понякога ме е страх, че ще я сънувам и ще е страшно.)

Утре (или днес, зависи от перспективата) започва нова седмица, за която обещах, че ще свърша повече работа, ще гледам по-малко снимки и най-после ще си избера филми, които да гледам на фестивала.

Освен това получих съобщение, в което пишеше "Do you wanna get hammered some day next week?", а как се отговаря негативно на такъв въпрос, щом е зададен от едно от най-прекрасните момичета на света и щом е замесено домашно греяно вино?

Don't look until I signal

Сънувам реплики, които се опитвам да сглобя в цялостен сън, докато седим на гарата, а после във влака сънувам и песни, които не съм слушала от години. Не ми харесва това, че ми е студено и не ми харесва, че не мога да отида на местата, на които искам. Не ми харесва, че не върша работа, а имам толкова много от нея. Не ми харесва и че времето минава толкова бавно понякога, но поне утре ще имам цял ден да побирам мебели и да чертая схеми на действие.

My soul slides away

But don't look back in anger, I heard you say.

Прекалено много работа, както казах. Два проекта за кратко време, два филма в действие и една малка купчина от книги до мен в леглото. (Yeah, I said it, спя с книги в леглото и се чувствам най-сигурна така.) Ayr няма да ми е достатъчен, а някой дали ще пожелае да прекара с мен един уийкенд в края на февруари, някъде - където и да е, където ще можем да седнем на леглото и да пием, drinking straight into the following day.

Come around to another time when you don’t have to run

Прекалено бърза беше последната седмица, прекалено много неща се случиха едно през друго; прекалено много нови хора, прекалено много нова информация. Прекалено много нови идеи и прекалено много рециклирани стари.

Епичен филм за един уийкенд.

Днес гледам Вендерс и чета Пол Остър, пия доматена супа и се опитвам да игнорирам факти от живота като следващия ни проект или утрешните гости, тихо и спокойно, Остър ми стига.

За тази седмица не знам, не съм решила още, не знам дали ще ми хареса, или ще завърши като някоя известна трагедия. Не ми се водят глупави спорове вече, за нищо и с никого, май дори започвам да се научавам да мълча.

А може и да отида някъде. Ayr. Reading week. Или последния петък на февруари, да си хвана нещата и да избягам за една единствена вечер. Само че няма да ми достигне смелост. Никога не е достатъчна, за да го направя сама.

There's not a problem that I can't fix

You know how much i love Glasgow, but 4 months of being at the same place got on my nerves. I didn't go back home for Christmas, I didn't get to see the sea, and this was really the only thing I actually miss in Burgas, friends and family excluded. And so, yesterday I took my wonderful new baby on a romantic trip to Ardrossan.

The smell, you know that specific smell of sea water - this is what chased me all around the town, and I loved every second of it. The cloud of rain that poured on me, and seagulls trying to resist upon the strong winds. Walking on the sand, and watching surfers (in January!) riding the waves. The empty streets, the castle on the hill; the amazing view from the top. And not a soul anywhere. Three hours of pure awesomeness.

Does this make me a bad person? That I always feel like I need to share those moments of smiles and looking for a place to hide from the rain, and when I end up doing things and going to places alone - it just feels right. Not good, but right - 'cause I can't really imagine anyone enjoying getting soaked to the bones in the first 15 minutes but still trying to find the way to the ruines up there.

In other weekly news: every night there will be a new story with good people, and too many film-related events (essay included).

Аll we ever wanted was a different view

"Because I'm 12" май ми се превръща в новата catch phrase. Нямам нищо напротив, особено при положение, че винаги я използвам, когато говоря за някоя тениска или за поредния чифт бельо със Снупи на него, или за чантата ми, или за теорията ми за анимациите.

Днес трябваше да е тиха вечер с някаква музика, Пол Остър и гадно червено (крадено) вино, а както винаги се случват забавни last-minute неща, които развалят плановете или ги правят вечерта гениална. Целият ден беше така, с тичане от едната сграда до другата, до всички студиа на света, до всички лекции и винаги седяща на неподходящото (но безкрайно забавно) място; срещам случайни хора на отсрещния тротоар и в библиотеката, и сме шумни и усмихнати безпричинно. Вечерта пак несвършила нищо, но излизам малко преди 9 и знам, че трябва да се върна рано, за да свърша нещо като хората.

Плановете не са това, което бяха.

Прибирам се след 1, тиха и щастлива, щастлив малък призрак, усмихващ се тихо на съобщения и снимки; имам си ново бебе, едно малко чудовище - единственият ми коледен подарък по средата на януари. Освен това си имам и причина да оставя настрана този проект, който така или иначе е безкрайно досаден, и да отида малко на югозапад, да избягам някъде за една събота - защото вече не мога да седя тук и да очаквам неща просто да се случват.

Знам, че повечето неща тук са ви безмислени, но някой ден всичко ще си върне смисъла, просто не сега - не и след всички онези малки събития, които ме карат да обичам този град - наистина да го обичам - като единственото място на света, където не ме е страх да се разхождам сама след полунощ.

Може би би трябвало.