Живеем в моно свят

Обсъждаме пътешествия и един възможен eurotrip. Говорим си за екзотични държави, скриптове и непознати езици. Смеем се на хората и се надяваме никой да не ни е чуе, никога не знаем последователността на събитията и кого да питаме за отговор. Поне разпознаваме костюмите от постерите, по случайност и пред правилните хора.
Никакъв Аран скоро.
Освен това, два месеца до предаване на портфолиото. Queue in personal project.

Понякога говоря смело

Още един филм премахнат от списъка на чакащите.
Среднощни кошмари ми дават идеи за мой филм. Който, само да подчертая, няма да е страшен. Но пък кошмарите са странни и ме будят с писък, кънтящ в ушите ми следващите минути, а аз се свивам под завивките и отказвам да погледна навън. Не мога да дишам и не мога да си отворя очите, и чакам тихо да стане време да ставам.
Часове по-късно, обратно вкъщи, всички останали са отишли в някой пъб, но аз заспивам в момента, в който тялото ми докосва леглото, и сънувам продължението на съня, което вече не е кошмар, но хората са същите и местата също, и нещо ме кара да вярвам, че тази история ще е хубава.

Утре трябва да стигна до студиото ми, трябва. А ако е хубаво времето, ще се върна вкъщи, ще взема Алби и ще се разходя из новия ми квартал, за който не знам почти нищо все още.
И ключовете. Трябва да върна ключовете.

01:38 Edit: А преди малко попаднах случайно на мини документален филм Grand Tours of Scotland, и да, мисля, че всички знаете накъде отива това, пътешествието беше от Fort William пред Mallaig до Isle of Skye с 5-минутно лирическо отклонение във Glenfinnan, а аз не можех да си откъсна очите от всички изгледи на заден план и да си спомням ужасното време и хубавите снимки, които можех да направя, ако не бях свита от студ и криеща се от дъжда в колата през повечето време.
Освен това някой днес спомена за "страхотното му лято 2010, хайде пак тази година", а на мен ми идваше да се разплача, задето наистина не искам повторение на българското ми лято 2010. Не пак, моля. Skye може, но в една паралелна вселена.
И отново Стефан, "Някъде има зелени поляни, там ще избягаме, там ще се скрием."

"Спаси ме от скучен делник"

Прибавям нови синини към съществуващите. Отново падам от леглото по грандиозен начин, а днес пренасям много неща (и много тежки) из кампуса, возим се на количка по наклонените улици и придържаме баланс.

В тази изложба оставям кръв от одрасканите ми от стъклото ръце; всички хора, които никога през живота си не са казвали "Извинявай", когато е трябвало, и всички съобщения, които ме караха да се смея в моментите, докато вървим из студиата.

(К, знам че ще прочетеш това. Сънувах те преди няколко нощи и мисля, че е крайно време да се чуем. Знаеш как да ме намериш.)

She loves big cities – they are so full of life

Един човек не знае пътя. Това съм аз.
Един човек нетърпеливо чака нещо да се случи.
Чака своята експлозия.
Един човек отказва да мечтае за собствения си
живот.
Това съм аз.

Един човек е яростен на целия свят,
защото светът го лиши от врагове, от очевидности,
от романтика.
Сега той трябва да решава в кой бог да вярва,
в коя страна да бъде, къде да работи, с кого да
остарее заедно.
Трябва да решава за всичко.
Един човек вижда, чува, усеща с кожата си
края на света, края на света,
края на света, краха на света.

прекалено много от него, прекалено много от тангра и от остава по главната улица към вкъщи. "мини тяло" и хората се оглеждат, преди да пресекат на червено; "ще дойдеш ли с мен?" и се опитвам да се задържа на крака, но се усмихвам - и не ме интересува, защото свилен никога не е бил тук, сега, на тази улица, по този лед. но не искам повече остава, искам други песни, нови - и хубави. (обичам думата "хубав". красива е, просто красива. "хубаво". "хубава".)

Откриваш ли ме вече?

Чувствам се странно, всичко тихо наоколо, хората по улицата не ги чувам и не искам да ги чувам. Този кръговрат на идващи си и отиващи си хора, на кавги и събирания, и отново. "Мега кофти ирония на вселената" казва К, а аз се усмихвам и посягам към телефона, след което се усещам, че няма смисъл.
А всичко е наред - вярно, странно и неочаквано е, но е наред. За първи път от години - правилни хора тук и правилни хора там; за първи път от години разбирам за неща, за които дори не съм предполагала, а може би е трябвало някой да ми каже. Или напомни.
В този ред на мисли, отдавна не ги бях слушала. Мисля, че последно ги чух доброволно малко преди или малко след бала ни. А може би все още не искам да ги слушам, но просто имам нужда да си припомня всичко, без наистина да си го припомням - и да не остана изненадана от нищо в края на деня.