Откриваш ли ме вече?

Чувствам се странно, всичко тихо наоколо, хората по улицата не ги чувам и не искам да ги чувам. Този кръговрат на идващи си и отиващи си хора, на кавги и събирания, и отново. "Мега кофти ирония на вселената" казва К, а аз се усмихвам и посягам към телефона, след което се усещам, че няма смисъл.
А всичко е наред - вярно, странно и неочаквано е, но е наред. За първи път от години - правилни хора тук и правилни хора там; за първи път от години разбирам за неща, за които дори не съм предполагала, а може би е трябвало някой да ми каже. Или напомни.
В този ред на мисли, отдавна не ги бях слушала. Мисля, че последно ги чух доброволно малко преди или малко след бала ни. А може би все още не искам да ги слушам, но просто имам нужда да си припомня всичко, без наистина да си го припомням - и да не остана изненадана от нищо в края на деня.