Treat me gentle when I wake

Днес се губя в Ботаническата градина и е толкова тихо и спокойно, че не ми се иска да си тръгвам. Започвам от едно място, намирам пътека край реката, преминавам по един мост, после по втори, по трети, връщам се и се крия зад дървета. Някакви досадни хлапета викат наоколо, други викат на мен, но кога ли ме е интересувало.

Едно голямо хубаво куче се затичва към мен и спира точно в краката ми, сяда и ме гледа право в очите, само седи и ме гледа. Галя го по главата, а то продължава да ме гледа все едно след малко ще ми проговори. В друг момент няма никого другиго наоколо, чувам само реката и си спомням дългите лета на село. Почти ми липсва. Почти мога да се видя скачаща по камъните край извора преди много, много години. Разтривам ожуленото ми коляно и все едно наистина отново съм на 5.

Понякога просто имам нужда да се скрия от света, "там ще избягаме, там ще се скрием", почти си представям филма от събота и всички места, на които ми се ходи, където няма да има никого другиго. Само първо да извървя онази пътека край реката в Ларгс, иначе има толкова много планове до края на годината, че не знам откъде да започна и колко от тях ще успея да изпълня.