Of all that's come and going

Следващият пост е дете на музикалното недоспиване последните няколко вечери, примесени с вкуса на кокос и бонбони за гърло.

For the sake of my own sanity, чудя се дали си заслужават всичките нерви, които хабя с хората наоколо.

Но после няколко човека в няколко последователно дни ме питат дали наистина, наистина ми харесва тук.

Не знам кой ще ме разбере. Обичам това място. Обичам всеки един момент, всяка една дума, която някой ми каже, обичам със силата на 1000 слънца, задето ме кара да се усмихвам или да плача, но да чувствам; отново да мога да чувствам всичко. Както М каза преди няколко нощи, май успях да открия своя малък рай.

И всъщност, да, това с хабенето на нервите си заслужава, защото by the end of the day аз ще бъда онази, която ще се усмихне на случайното следобедно слънце и ще усеща аромата на града, пропит в сградите (не се прави, че не знаеш за какво говоря), няма да го приема за даденост и ще познава правилните хора.

Next: 30-day music challenge наведнъж. Like a boss.