All those stars that shine upon you

The only reason why I'd want to spare myself the warm August weather here is because I feel like I didn't do anything here. Which is good. Having no plans is nice, doing nothing specific, nothing at all is nice as well. But I had two weeks all for myself, and I could've spent them having short wee one-day trips here and there, and seeing places, or just exploring the city - the way I used to not so long ago.
Sleeping did me good though. I needed that, like I needed someone to cook for me and take care for me, even if it was just for a couple of days.

But now I'm heading home - that northern chilly home, and I'll arrive late, and I'll have no food at home, and I'll be working on the next day. Before that - just one last day of summer with several people I treasure the most here, and one more night of drinking beers in the park with those dear people while worlds could collapse around us.

21st century's yesterday

There are the things that make me happy and there are the things that don't. And then here is the middle ground with its blurred lines and issues that jump from one side to the other.

I often refer to July as my happiest 2013 month so far, and there are many reasons for that. I'd really want to name August a close second, and there are plenty of reasons for that as well. Of course, there are no new Editors - at least no newer Editors, but there is The Weight that is a very very good album and I love almost every second of it, and there are also the old Editors that are as good as always. There is my new room, the new flat, and the new people in it and outside. There are the midnight conversations that make my eyes shine, and the bus chats when we all laugh at ourselves for being stupid after 8 hours on our feet at work. Also INXS after Stevie and other wonderful people whose music I sometimes get to recognise between all the kids' crying and the people I try to avoid and not bump into.

Need You Tonight makes me a very happy girl. I don't think you need to explain yourself if Need You Tonight makes you happy.

And give me a moment

Последен ден на април, whoop whoop.
Отвреме навреме има такива ужасни ужасни месеци, когато трябва да си задържиш дъха и да си тих, сега идва май - искам да стане топло и хубаво, искам да нямам причини да излизам навън, а вместо това да не се прибирам вкъщи - защото скоро ще имам цялото време на света да правя точно това. Освен това оставам още една година в Партик, тук е приятно, и Стюарт е примерно най-прекрасният съквартирант, с когото съм живяла досега.
Има и разни други новини, неочаквано хубаво, надявам се на още, като всеки път. Тази година няма концерти, за които да подскачам отсега. Поне не такива, за които да имам вече билет (да, това е тъпо). Нямам и летен билет за вкъщи, но всъщност нямам и никакви планове в момента.
Някъде има зелени поляни,
Там ще избягаме, там ще се скрием.
Нали така?

Of all that's come and going

Следващият пост е дете на музикалното недоспиване последните няколко вечери, примесени с вкуса на кокос и бонбони за гърло.

For the sake of my own sanity, чудя се дали си заслужават всичките нерви, които хабя с хората наоколо.

Но после няколко човека в няколко последователно дни ме питат дали наистина, наистина ми харесва тук.

Не знам кой ще ме разбере. Обичам това място. Обичам всеки един момент, всяка една дума, която някой ми каже, обичам със силата на 1000 слънца, задето ме кара да се усмихвам или да плача, но да чувствам; отново да мога да чувствам всичко. Както М каза преди няколко нощи, май успях да открия своя малък рай.

И всъщност, да, това с хабенето на нервите си заслужава, защото by the end of the day аз ще бъда онази, която ще се усмихне на случайното следобедно слънце и ще усеща аромата на града, пропит в сградите (не се прави, че не знаеш за какво говоря), няма да го приема за даденост и ще познава правилните хора.

Next: 30-day music challenge наведнъж. Like a boss.

There's nothing better we could do than live forever

Do I have the courage of the books I've read?

Кракът ми трепери. Споменават песни, за които си спомням кога за първи път чух. Чета стари постове и ми е глупаво как е все едно и също. Направо досадно. Ръцете ми са отново студени. Не ми харесва така. Искам утре да е тихо и весело, да подреждам апартамента и да е хубаво. Да взема проклетото писмо и да спра да си тананикам лоши песни.

Като се замисля на колко хора съм давала шансове, без да го отразят и без да съм била гръмка за това. Не мога да се сетя при колко от пътите е имало смисъл. Нито тези хора станаха по-добри, нито аз се почувствах по-добре. Едно предколедно, майната ви, че сте се държали като тъпи копелета и не се заслужили и половината от добротата на сърцето ми, пълно с любов. Да, това беше пряк цитат на Editors.

Нямам какво повече да добавя, освен че вали сняг като обезумяло и че имам завеса за душ на гумени патета.

To make every moment come alive

Doctor Who спор вчера на плажа под залязващото слънце и заплахи за замерване с пясък, изобщо не-тихо, а днес продължавам със спомени за същества в Индия и страх от собствените ми разкази, усмихвам се на разговори със скъпи хора (трябва, трябва, трябва да я видя преди да замина!) и се надявам всичко да се оправи.
Три седмици, ако се чудите кога се отправям на север.