Never look back, walk tall, act fine

Нали знаете колко обичам февруари? И февруари много ме обича, очевидно.
Nothing's gonna touch you in these golden years, казва Боуи и аз съм склонна да му повярвам, ако не си гледах дневника с програмата за следващите няколко седмици.
Though nothing will drive them away
We can be heroes just for one day
We can be us just for one day

Иначе съм един файнъл драфт и половин портфолио напред, два филма през март и всичките неща, за които никога не ми остава време.

Opening doors and pulling some strings

Днес беше изпълнен с Нели, бягаща нагоре-надолу и напред-назад, всъщност по всички оси и измерения на Глазгоу.
Работа, таксита, презентация със закъснение (което се оказа не чак толкова страшно, имало е и по-дивни it seems), разговори за Първата Световна и руските революции, разговори за чукове и дистанционни, за коне и азиатци, за акорди и пръсти, германски момчета и германска бира, червени палта и силни парфюми, несъществуващи костюми и студени пробни, реалити телевизия и Мерилин Менсън.
Сигурно и още 7000 неща, но в момента съм толкова изморена и толкова съсредоточена върху петък, че нищо друго няма значение.

Nothing's gonna touch you in these golden years

Февруари започва шумно, почти с big bang, и това всъщност не е никак лошо. Алкохолът за първи път е прекалено много, а радиаторите не стигат. Саундтракът в главата ми е бърз и несвързан, сутрин се събуждам с невъзможни песни, а през уийкендите чистя на странни забравени мелодии. Така ми харесва. Харесват ми виковете и тихите гласове, почти шепоти. Няма нищо лошо в това.

Януари беше странен и почти непочтен, лъжеше и се опитваше да се измъкне откъм задната врата, само че не успяваше и си го изкарваше на хората наоколо. Не е ли всяка година така всъщност.

Сега с нов проект и без ново време за губене, но все пак ще го пропилея в мисли и идеи, и в нови песни, и в нови филми.

Да, почти забравих за филма ми, който засега се случва почти по план, но без диноавър и малко. И липсва боя (това май ми се случва да го казвам по-често от обичайното), но и това ще свърши. Синините са си на мястото, а те някога изчезвали ли са изобщо? Вървенето и презрамката на чантата ми не са ми по вкуса в момента, но им давам още ден-два. Момчил каза нещо идиотско по случая, но ще го игнорирам, защото така се прави понякога.

Още малко време без интернет, само седмица – да се надяваме – междувременно ще пия топли неща, ще се изненадвам от нови вкусове и ще се подсигурявам с джънк фууд от предишната вечер.

Lucky old sun is in my sky

Последна седмица в България. Това лято мина прекалено бързо. Това лято, колкото и да не съществуваше през повечето време, мина прекалено, неочаквано бързо, но не се оплаквам. Много хора ми казаха, че изглеждам слънчева, а аз им казвам, че съм си намерила мястото и това ме прави тиха и спокойна. В Глазгоу пък след две седмици и толкова много неща, които трябва да бъдат направени, толкова хора, които трябва да бъдат видени. Истинското ми лято ли пак ще започне веднъж щом пак се върна там? Почти ежегодно вече, кръговрати, кръговрати. А аз не мога да повярвам всичките неща, които всъщност не се случиха последния месец.

А сега, още малко горещо време, утре ранна бира и снимане на филм с добри хора, а следобед последни опити да хвана някакъв тен и да не съм съвсем млечнобяла. Не че имам нещо против млечнобелите кожи, обаче искам да имам някакво доказателство, че все пак съм била толкова време край морето.

It's a god-awful small affair

May was a weird month. Too many things happened, too many didn't.
I moved into a new flat. I did too much work on a single room to transform it from "mouldy, scary and pretty much awful" into "awesome". With (actually, quite a lot) help from my friends.
I worked on two different films, I worked on my own projects as well. I spent shitload of time starring into a computer screen, adjusting lines, walls, and colours.
I fell in love with songs and bands, and whole albums in a day. Or remembered long forgotten melodies that I used to like.
I had many conversations with many people in many different states of mind and hours of the day. Some of them made me sad, some even angry. I found myself explaining what I've done, why I've done it, and what is left out there.
I just wish June is a bit more gentle. May was weird and actually pretty cool every now and then, but it was harsh. That's all.

She's lived it ten times or more

Днес бягам много и навсякъде, кръстосвам улиците бързо и почти не спирам на светофари. Почти заспивам права половин час след започването на някакви измислени презентации с някаква измислена претенциозност; пия вода и се опитвам да се събудя. Всъщност пия прекалено малко вода, но много irn bru, но пак не помага, нищо не помага, а докато се прибера вкъщи има прекалено много време. После пак излизам и пак се прибирам. Всичко става много бързо, за части от секундата, а аз съм будна през цялото това време, усещам изгрева и се усмихвам на слънцето в тъмната стая, а после - следобед, когато огрява цялата стена и всичко е пролетно.

Някакси не искам вкъщи, но проверявам билетите за след няколко месеца. Искам да видя морето, да видя приятелите си и семейството, но всъщност няма какво да правя там. Всъщност, искам да прекарвам лежерни слънчеви следобеди в парка до нас, да чета книги на чужди езици, да пия бира, а денят да е много много дълъг.

So the days float through my eyes

Вчерашният ден предълъг и стигащ във всички крайности. Годишните ни оценки (трета в курса), прекрасно, прекрасно, а после правим барбекю и пием много, защото ни казват, че не трябва да остане, това се случва наобяд. Правим снимка след снимка, въртим обръч и гоним червеното фризби; толкова сме много и всички щастливи, а музиката също прекрасна, кара ни да си представяме, че сме в една друга мирна епоха, а може би сме били за един следобед.
После отиваме в нашия бар и пием странни неща, смеем се и се опитваме да играем билярд, Кари заспива на единия диван и се опитвам да съм тиха, говорейки по телефона.
Часове по-късно обратно вкъщи и веднага на последния етаж, Луи е там и съм толкова щастлива, доворим си за първи път от два месеца по една или друга причина и той ми се смее, а аз го гледам лошо. Колко лошо мога да го гледам? После отново в общия коридор и Броуди също е там, двамата се опитват да изхвърлят белия диван през перилата, а Бен отдолу дава наставления и акъл. "Нели, ти по-добре стои настрана за малко" казва Броуди и се хили. Всички са щастливи този четвъртък.
След още няколко часа и сме обратно в същия бар, музиката позната и досадна, а хората наоколо - весели и забавни. Сара К. ми се хвърля на врата всеки път щом ме види, Джеймс също, и пак ме гони из дансинга, и пак се смеем. Виждам къдравата коса на Броуди над линията от глави, а той не е идвал там от месеци. От малко след рождения ми ден. Хвърлям му се на врата и не го пускам, защото го обичам това момче, и как няма - спасява ми живота всеки път с музика и забавни разговори, и вечно незнаещ какво става наоколо. И все така щастлива, но вече се прибирам вкъщи, вече всичко ще е наред, но не искам да заминавам.
Не и да оставя всичко това за цели три месеца.

I don't believe in modern love

Крис забрави да донесе дисковете и трябва да му напомня утре.
Намерих BBC Radio 2 на телефона си и го слушах до магазина, а по обратния път си говорих с таксиджията за бойни изкуства и учене в чужбина. Хубавият ми червен лаптоп ни направи кофти номер преди седмица (та затова бях малко неоткриваема), но днес е вече друго, с лаптопите бях дотук и не мога да повярвам колко е огромен екранът на това малко чудовище върху бюрото ми.
Но пък вече имам планове до края на седмицата, а предаването на проекта ще се случи някъде между тях. (Днес, докато Роби и аз нареждахме листата, а Джон пишеше по стената, тихо се радвах на всички онези неща, които правим и които толкова нямат нищо общо с интериора, но се научаваме да се шегуваме на тих глас, да използваме правилната боя и по-добрия ъгъл за светлина.)
Исках да намеря някого и да си говорим глупости и да пием вино, но вместо това гледах снимки (и потвърждавам каквото казвам понякога за Броуди - че прави глупости, ама му отива и затова ще му простим и този път (а после ще отидем да купим още една бутилка вино)). Луи пък беше толкова притеснен за инцидента с тютора днес, та затова днес май е ден първи, когато не съм говорила с него последните три седмици.
Затова пък утре ще е прекрасно. Не знам защо, не знам как и с кого, но ще е. Трябва да бъде.