Nothing's gonna touch you in these golden years

Февруари започва шумно, почти с big bang, и това всъщност не е никак лошо. Алкохолът за първи път е прекалено много, а радиаторите не стигат. Саундтракът в главата ми е бърз и несвързан, сутрин се събуждам с невъзможни песни, а през уийкендите чистя на странни забравени мелодии. Така ми харесва. Харесват ми виковете и тихите гласове, почти шепоти. Няма нищо лошо в това.

Януари беше странен и почти непочтен, лъжеше и се опитваше да се измъкне откъм задната врата, само че не успяваше и си го изкарваше на хората наоколо. Не е ли всяка година така всъщност.

Сега с нов проект и без ново време за губене, но все пак ще го пропилея в мисли и идеи, и в нови песни, и в нови филми.

Да, почти забравих за филма ми, който засега се случва почти по план, но без диноавър и малко. И липсва боя (това май ми се случва да го казвам по-често от обичайното), но и това ще свърши. Синините са си на мястото, а те някога изчезвали ли са изобщо? Вървенето и презрамката на чантата ми не са ми по вкуса в момента, но им давам още ден-два. Момчил каза нещо идиотско по случая, но ще го игнорирам, защото така се прави понякога.

Още малко време без интернет, само седмица – да се надяваме – междувременно ще пия топли неща, ще се изненадвам от нови вкусове и ще се подсигурявам с джънк фууд от предишната вечер.