От 24 часа в България и нямам думи на каквото ме посреща. Понякога просто си позволявам да забравя какво е тук и какво е там. Но дори да оставим външните фактори настрана, политиката, изборите (и всичко останало, което ще е обект на един съвсем отделен пост). Днес по пътя ни към Бургас гледах планините и всичко покрай магистралата и го обичам, наистина, всеки един сантиметър от тази прекрасна природа. Обаче после спряхме на една бензиностанция и там имаше един постер на Бен Невис (what are the odds?) и за секунда забравих къде съм и какво правя там.
А после вървя из града и година по-късно нищо не се е променило, нито хората. И морето е същото, всичко на мястото си, а топлата нощна вода гали кожата ми и си спомням всичко отново, все едно винаги съм била на този плаж, все едно не съм мръднала от пясъка, все едно последната година изобщо не се е случила, и това ме плаши.
Само че всичко е още там, всичко продължава за миг или два, при първата вълна, която докосва краката ми, после свършва. Нещо подобно в неделя при тюлените, обаче тогава беше дълго и красиво, нищо, че е 10 градуса и че ни вали дъжд, и че се подхлъзгах на мокрите скали.
Мисълта ми е, че имам нужда да се наспя веднъж завинаги. Така или иначе друга работа тук нямам, а и спането и плажът са единствените неща, които ме правят щастлива тук. Защото никога не съм била толкова щастлива тук, както се чувствам отвъд Канала, поне да се насладя на онези малки летни радости.
No comments:
Post a Comment