How I wish I could open my heart

Take your only day off for this week and make it worth the waiting.
Clean up, go to the park, fill your ears with loud music and your lungs with the smell of freshly bloomed trees.

Walking down Crow Road, face buried in the sun and thoughts disappearing in between rays of light. I miss it, I really do. I don't particularly miss Bulgaria but sometimes I dream about the hot summer days and long nights spent at the beach drinking beer and soaking our feet in the warm sea.

And some really good news today. This happens as well sometimes.

Аll we ever wanted was a different view

"Because I'm 12" май ми се превръща в новата catch phrase. Нямам нищо напротив, особено при положение, че винаги я използвам, когато говоря за някоя тениска или за поредния чифт бельо със Снупи на него, или за чантата ми, или за теорията ми за анимациите.

Днес трябваше да е тиха вечер с някаква музика, Пол Остър и гадно червено (крадено) вино, а както винаги се случват забавни last-minute неща, които развалят плановете или ги правят вечерта гениална. Целият ден беше така, с тичане от едната сграда до другата, до всички студиа на света, до всички лекции и винаги седяща на неподходящото (но безкрайно забавно) място; срещам случайни хора на отсрещния тротоар и в библиотеката, и сме шумни и усмихнати безпричинно. Вечерта пак несвършила нищо, но излизам малко преди 9 и знам, че трябва да се върна рано, за да свърша нещо като хората.

Плановете не са това, което бяха.

Прибирам се след 1, тиха и щастлива, щастлив малък призрак, усмихващ се тихо на съобщения и снимки; имам си ново бебе, едно малко чудовище - единственият ми коледен подарък по средата на януари. Освен това си имам и причина да оставя настрана този проект, който така или иначе е безкрайно досаден, и да отида малко на югозапад, да избягам някъде за една събота - защото вече не мога да седя тук и да очаквам неща просто да се случват.

Знам, че повечето неща тук са ви безмислени, но някой ден всичко ще си върне смисъла, просто не сега - не и след всички онези малки събития, които ме карат да обичам този град - наистина да го обичам - като единственото място на света, където не ме е страх да се разхождам сама след полунощ.

Може би би трябвало.

I can't do the walk, I can't do the talk

Днес по радиото пуснаха Sewn, истинската, така така прекрасната Sewn, обичам я, обичам я, обичам спомените на нея, обичам да не мога да я пея, обичам нейния таг, обичам The Feeling, и искам да се омъжа на нея. Някога.
Знам, че един ден ще се появи някой, който ще я пее без да съм го попитала и без да съм го помолила. Някои може да продължават да си очакват прекрасните рицари в бляскави доспехи на бял кон (ако коне изобщо останат след глобалното затопляне), на мен ми стигат само тези пет прекрасни минути.

А междувременно Айона говореше по телефона със Сара и ми се хилеше на ентусиазма, без да е нужно да й обяснявам нищо за песента. Малко по-късно пуснаха Fratellis. Защото просто така трябва.