And now for something completely different.
Преди няколко дни завърших една хубава книга на Paul Auster (ами на кого другиго, ако не е той, ще са Vonnegut или Ballard напоследък) и имаше няколко неща, които много много исках да цитирам на целия свят. Накрая с тайно гласуване избрах следното.
How can I do what I can't do? It wasn't a rhetorical question. It was a statement about herself, a declaration of misery. How the hell can I do what I can't do? And then, turning her face in to my chest, she suddenly broke down and cried.
I got her into the bath, and for the next half hour I sat beside her on the floor, washing her back, her arms and legs, her breasts and face and hands, her hair. It took a while before she stopped crying, but little by little the treatment seemed to produce the desired effect. Close your eyes, I said to her, don't move, don't say a word, just melt into the water and let yourself drift away.
Малко по-късно главните герои правят секс на пода в банята и пият много текила, в тази последователност. Не че това има някакво значение, просто не исках да оставям историята висяща във въздуха. Сега бегом да си намерите остатъка от книгата, нарича се The Book of Illusions и май че е първата негова, чието действие не се развива в Ню Йорк, а във Вермонт и Ню Мексико. Да бе, сериозно. Горещината и пустинята минус извънземните.
No comments:
Post a Comment