Now I must say good-bye

Последни часове на тази година и ми се искаше някой да се сети да ми се обади и да излезем да отпразнуваме всички успехи и неволи, всичко онова, което ще пропуснем утре в желанието си да започнем по някакъв определен начин новата година/десетилетие.
Исках да пия за добрите моменти и за лошите, за Глазгоу, който все пак успях да достигна и покоря; за Себастиан, с когото не се запознах и в когото не се влюбих; за концертите, които не се случиха; за хората, с които се започнах, с които се сдобрих, или с които се скарах. За онази малка идея, че всички обичахме 90те, но се вразумихме с последните десет години.
А утре вечер ще е странна, предполагам и очаквам даже хора оттук и оттам, не винаги добри, но малко и познати. Все още не знам дали искам да съм част от това, или дали нямаше да е по-добре просто да си отида в другото вкъщи - далечното - и да не преживявам отново всяка тъжна част във времето от полунощ до 2 сутринта.
Ще дойдеш ли?

Откриваш ли ме вече?

Чувствам се странно, всичко тихо наоколо, хората по улицата не ги чувам и не искам да ги чувам. Този кръговрат на идващи си и отиващи си хора, на кавги и събирания, и отново. "Мега кофти ирония на вселената" казва К, а аз се усмихвам и посягам към телефона, след което се усещам, че няма смисъл.
А всичко е наред - вярно, странно и неочаквано е, но е наред. За първи път от години - правилни хора тук и правилни хора там; за първи път от години разбирам за неща, за които дори не съм предполагала, а може би е трябвало някой да ми каже. Или напомни.
В този ред на мисли, отдавна не ги бях слушала. Мисля, че последно ги чух доброволно малко преди или малко след бала ни. А може би все още не искам да ги слушам, но просто имам нужда да си припомня всичко, без наистина да си го припомням - и да не остана изненадана от нищо в края на деня.

Pour salt water on the wound

Съжалявам.
Не мога повече да се унижавам със съобщенията си и да чакам да ти хрумне колко си сгафил всъщност, да чакам да ми се обадиш или да напишеш едно глупаво "Весела Коледа".
И това е до теб и всички други мъже, които смятат, че поредната тъпа шега може да измести всичко, което са казали преди това. Просто нещата не работят така.
И не мога да простя на себе си, че цяла една ваканция загубих в тихи надежди, че може и да си научил нещо за тези години в чужбина. А сега не е нужно дори да си правиш труда.

Don't know what you're looking for

Night of regrets в много други нощи, а последната беше такава диващина, просто идея си нямаш. Понякога не-съвсем-трезвеното-аз и прекалено-трезвеното-аз имат едни такива странни сблъсъци на гледни точки и интереси; в крайна сметка не съм напълно сигурна дали бих казала всички тези неща и дали бих направила същото, ако в момента ми е даден шансът.
Знам само, че следващият път ще изляза да пея нещо, на което му знам текста.

Not santimental, no

Банди, които не мога да слушам сега:
Massive Attack, Phoenix, Empire of the Sun, Royksopp.
За всички останали преглъщам и се моля да не си спомня нищо, и се надявам планът ми да е свършил работа.
Мислех си дали да ви разкажа отново за момчето с гривните, но скоро осъзнах, че той може би никога не е съществувал, може би е бил просто в мислите ми. Няма как да е иначе, щом от вчера е и в кошмарите ми.
Мамка му, не искам да звучи предраматизирано. Просто искам да можех да се видя с него и да се разберем.
И Доктора. Не мога изобщо да го погледна, заради теб.

I'm falling in love with your favourite song

Soundtrack of Term 1:
The Feeling - Join With Us
Muse - Bliss
Editors - Papillon
Indochine - You Spin Me Round (Like a Record)
Jay-Z - Empire State of Mind (i wish i was joking)
Arctic Monkeys - I Bet You Look Good on the Dancefloor
Calvin Harris - I'm Not Alone
Calvin Harris - You Used to Hold Me
Coldplay - Strawberry Swing
Oasis - D'You Know What I Mean?
Oasis - Acquiesce
Mando Diao - dance With Somebody
The Apples - The Bulgarians
Dave Gahan - Kingdom
Happy Mondays - The Boys are Back in Town
Iggy Pop - Louie, Louie
Royskopp - Happy Up Here
Анимационерите - Snowboard
MGMT - Time to Pretend
Mark Ronson - Valerie
The Beatles - Come Together
Belle & Sebastian - I Don't Love Anyone
Manic Street Preachers - Autumnsong
Franz Ferdinand - Do You Want To
The Fratellis - Too Much Talk in Tokyo

Turn on the news, it looks like a movie

Няма как да ви го обясня, но нещата, които наистина ще ми липсват през ваканцията, са толкова странни, че дори аз си се учудвам. Как се крия, докато се събличам/обличам през деня; малките ни всекидневни шеги с Луис и погледите с Броуди; момичетата от курса, с които си говорим за тъпи и за прекрасни мъже; онзи нестихващ момент и чувството, че всичко това е все още непознато и неизвестно. Защото това го няма в Бургас, в цялата добра стара България, където всеки познава всеки. А аз не искам така. Искам непрекъснато да има нови хора по партитата, нови и красиви хора, забавни пиещи бира хора. Искам да не ме е страх по улиците и да съм една малка въпросителна в големия удивителен град. Просто не става така - като знаеш, че мама и татко винаги ти изпращат пари, ти ходиш на шопинг всеки втори ден и салатата е евтина, това не е особено предизвикателно. Не кавам, че е лошо, но понякога няма нищо по-чудно от чувството, когато направиш нещо от буквално нищо. Leftover risotto или картофена салата.
Because, my friend, this is how we roll.

Не знам обаче в какво се забърквам, защото правя толкова много глупости - и то все старите, но ако Рейчъл не почне да се държи нормално и да осъзнае, че в края на деня на Броуди ще му е по-лесно да отиде в хола си и да пие бира с нас, отколкото да пътува 100 км, не мога да й помогна по никакъв начин. Мога да помогна само на себе си по най-егоистичния начин, за който можете да се сетите. (Защото другото нещо, което не мога да си позволя да направя, е да пропилея дните си в чакане на когото и да е било. Колкото и да не мога да спра.)

Hold the line, friend of mine

[the last post was irrelevant]

К, помниш ли какво ме попита онази много дълга нощ с безкрайните филми? Онзи въпрос с повишена трудност, който продължихме да обсъждаме през целия път до Мордор? Бих искала вече да не ме интересуваше изобщо.
Отговорът ми обаче е същият. Време е за шамарите. Сериозно.

shameless

в момента слушам най-глупавия разказ на джулия, обясняваща колко тъпи са бен и броуди, защото й се издразнили за някаква глупост, за което са си били и прави де, а тя дори не е пила (май), и е по-скоро тъжно. знаете ли защо? защото, когато ми е скучно и се кача горе, и просто седя с момчетата, и дори не участвам акивно в разговора им; дори когато бен ми се надразни; дори когато с броуди още не бяхме провели един нормален разговор, или когато луи бърза за уговорка с хана, винаги ще се спрем на улицата -или на моста- и ще си кажем нещо яко, smalltalk с усмивки и разговори за проекти, за времето и за вкъщи.
не мисля, че е техен или изобщо нечий проблем, че тя се чука с най-тъпия човек в блока, когото никой нормален тук не харесва, а май че и той не харесва повечето хора тук.
"he told me that he actually hates b., and b. replied "that's perfectly fine with me".
не съм клюкарка и не ме интересуват техните взаимоотношения, ама след казаното от джулия просто ми идваше да изляза от стаята и да й покажа среден пръст. от името на много хора.

I feel like I'm part of a book I read

Понякога си мисля колко ненормалко тихо е тук, когато трябва да има живот, и много често - обратното също.
Свършвам поредната седморка рисунки и ги закачам на стената, с Айона ще гледаме страшни и коледни, и страшни коледни филми следващите дни, "о, господи, това е алармата, отново" - ненормално, нали ви казвам; после правя снимки с банята, а Бен и Макс ми се хилят, те двамата впрочем малко по-рано през деня проведоха разговор, нещо средно между отчаяни съпруги и прилежна домакиня, и ме предупреждават за живота със Сара. "Мда, мерси, упокои ме, Бен, поне не вярвам, че тя краде тоалетната хартия."
За тоалетните преживявания из блока ще ви разкажа друг път, а те понякога стигат до епични пропорции, сериозно.
А за другата седмица направо не знам, от вторник - на сряда, четвъртък изобщо няма да го помня, а ако изобщо успея да си спомня кога е дошла събота (заради всички причини на света), ще е много хубаво.
Междувременно утре съм на пазар за материали, а другата неделя много рано сутринта ще е payback time. Н, да не си казал пак, че съм егоистка.

The same events stuffed in a slightly different order each day

Цялата ми стена е в квадрати, бюрото, ръцете и всичко бяло наоколо - във въглен и графит; опитвам се да не оставям отпечатъци, но е по-неуспешно дори от опитите ми да не се ядосвам на шумните хора наоколо; Айона се обажда и започва да издава звуци на ранено диво животно по телефона - малко е стряскащо, но се смеем - и тя не знае как да продължи проекта, "и аз, спокойно. освен това ме болят пръстите от въглена", "въглен! не съм използвала въглен" и двете пак се смеем; 10 часа по-рано с Бен си говорим по пътя от пералнята до вратата "изглеждаш толкова уморена, сигурно нямаш търпение да се прибереш" "аха, ужасно, но ще имаме хубаво коледно парти преди това", Бен се усмихва, а Бен като се усмихне и целият ми ден се оправя за часове напред, защото той е от онези с истинските усмивки. Просто знаеш от раз, че е искрен. Освен това той и Броуди винаги ми дават бира аванта.
Имам да правя още много, много квадрати, а се опитвам да не мисля за седмици напред. Само за следващия вторник.

A promise lives within you now

Понякога най-много ме боли задето обеща, а никога не дойде.

We would watch the sun coming up easy

Не мога да не си представям как е интерпретирал цитата прекалено грешно - или прекалено правилно - нито не мога да спра да си мисля как след нещо като две седмици ще отида в германия, а след три ще пия френско вино и ще ям шотландски масленки.
Днес майка ми каза, че няма проблеми да останем и на 21ви в София, а аз й отвърнах, че ако до следобяд не съм тръгнала, няма да се прибера в Бургас, изобщо. Тя не каза нищо.
Освен това искам да се обадиш. Ей така, профилактично.

Just break a silence

Днес трябваше да е хубаво. А беше по-скоро неопределено мързеливо и много, много мокро. Купихме си билети за онзи-филм, а за La Belle Personne, за който говоря от месец - нямаше.
Ходи ми се някъде, може би на гиг - или нещо такова. Firewater може би, но само да спре да вали.
Ах, да, и ботушите ми протекоха. И май че имам температура. Прекрасно.


*I bet that you look good on the dancefloor, но на мен не ми се ходи по заведенията, където ходиш, съжалявам.

Will they find our hiding place?

Иска ми се да бях по-добър човек, да не обръщах внимание на тези досадни хора наоколо. Иска ми се и да бях малко по-смела. Онези три капки повече, които щяха да ми помогнат да вдигна телефона или да оставя онова съобщение на вратата.
I want to recognise your beauty's not just a mask.
Днес си мислих за Лондон. Ще е хубаво там, прекрасно даже - шумно и красиво, с хубави хора (think Iona) и всичките с различни идеи, Сохо през нощта и всички онези места, които би искал да видиш in a nutshell.
Междувременно имам да пиша есе за консуматорското общество в постмодерния град и смятам да отида на поне 4 филма и да посетя онази изложба.

Distant from other interests

"Понякога ми се иска да обръщаше повече внимание на любимите ми песни, защото текстовете им са думите, които ме е страх да ти кажа."
Или е това, или просто имам по-добър вкус за музика от теб.

Maybe I just don't believe

И онази песен, онази единствена песен, която ще ти развали плановете.

And it's just like we're all in another world

Когато имаш толкова много работа, поне не си позволяваш лукса да си губиш времето в мисли.
Само не знам какво ще правя, ако ми свърши лепилото.

Памуковите облаци над вас

Боря се с желанието да се махна оттук, да дам всичките си пари за билет до (по-източна) европейска страна. Някъде, където е чисто и тихо, където хората знаят къде са Украйна и Гърция и не е нужно да им разказваш собствената им история.
Днес се влюбих във всички хора, които ме спряха по стълбите да ме питат глупави въпроси и после ми махаха от хола на долния етаж. После си спомних за колета. И че не съм виждала Броуди от толкова много време.

This ordinary mind is broken

Искам да не знаех какво става накрая на филма. Искам спокойни сънища без призраци на живи хора в тях, да не се събуждам, крещейки името на Макс (защото Джулия не беше чула, но той беше, и си говорихме дълго след това за кошмарите ни). Но в момента искам да съм тук. Може би в някаква по-спокойна среда, не и напълно сред тези хора, но тук. Дори стаята бих си запазила, задето съм си я превърнала в мое си скривалище - с всичките надписи по стената и снимките срещу леглото, с които заспивам и които първи виждам за добро утро.
Харесва ми варианта на дете
somewhere in her smile she knows//that she doesn't need another lover
[but every time she tries to convince herself of that, she fails epically.]
Особено в момента, когато сред песните неочаквано открива Едит Пиаф - онази песен, онази!, от детските й спомени - пътуванията до Младежко, когато татко започваше да пее с касетката, а тя го молеше да спре. Откъде можеше да знае тя за поздрава на Н след толкова много години и като не вярваше в случайността - какво беше това?
След което избухна в неочаквани сълзи по средата на песента, защото вече не искаше да си спомня нищо от това.

Still it's such a beautiful night

След всеки разговор се чувствах мъничко по-тъжна; чувствах се все така, докато правех опаковката - цяла седмица, цялата изписана и изрисувана, всичките си спомени сложих вътре; всичките си любими песни и цитати от любими филми. Всичките си надежди вградих в линиите и точките, всяка една от тях. Всяко едно ъгълче и всяко едно обещание. Всяка една малка помощ и всяка една безсънна нощ на сенки по снимките. Всичко това на едното парче хартия.
And in the end
We lie awake
And we dream
We're making our escape

Hey little sister just watch them go

Предполагам, че трябва наистина да съжалявам, задето не успях да се вредя за концерта на Калвин.
Но вместо това.
Видях ето този човек.
Видях го наживо. Беше на три метра от мен. Чух го да пее, да свири, да се шегува, чух му невероятния глазголиански акцент. И отново си припомних защо ги обичам толкова много. Съжалявам за всички, които не ги харесват (алтернативно ги мразят до мозъка на костите), но знаете ли какво?
Всъщност не ме интересува.
Защото тези момчета са ми спасявали живота и ще продължат да го правят, защото в края на деня те ще са момчетата, които ще ме направят отново щастлива, ще ме накарат да се въртя в кръг и да повярвам за онези четири минути, докато трае песента, че всичко е всъщност наред.

I got sunshine in a bag

Утре
Ще
Ходя
На
Codeine Velvet Club
(които са сайд-проджект на вокала на Fratellis)
С
Покана (не билет)
И
Ще
Е
Велико.

We don't want to be perfect but we're free

Страхувал ли си се някога от призраци в 8.30 вечерта?
Днес вървах много и вървях бързо. Вървах от единия край и после до другия. Радвах се тихо на картичката в чантата си и пресмятах бързо наум времето, за да се прибера вкъщи.
Довечера е пълнолуние. Имам билети за вкъщи и снощи си мислих за всичките ни епични планове от ден първи.
But if you never try, you'll never know.
Харесва ми как измислям някакви неща от въздуха, как всеки път имам една и съща храна в хладилника, а винаги измислям нещо ново, което остава бързо в миналото. Всеки път по една нова идея.
А сега - тихо - защото правя нещо много весело и специално. И много бих искала да видя реакциите след него - но по стечение на географските обстоятелства ще разбера малко по-късно.

I believe self control is killing me

"It's like autumn comes earlier in Scotland."
"Yeah, if we stuck to the weather forecast, autumn in here starts somewhere around April and ends around March."

Обичам да си говоря с нея, да се шегуваме за малките гафове на Луис, да си обясняваме някакви неща, които не знаем. Но не виждам никаква разумна причина да й се извинявам, че в края на разходката аз и той ще се приберем заедно, а тя ще завие в другата улица и може би ще чуе как се смеем на нещо, но няма да знае на какво. Дано за двете години, който са заедно, е разбрала, че много трудно ще намери някой да й е по-верен.
А това, че закусваме заедно сутрин или правим ризото понякога няма да промени този факт. Но ако ме попита, ще й кажа истината - че ако можех, щях да прекарвам много по-голяма част от времето си с тези момчета.
А Хелоуийн беше кървав, епичен и апокалиптичен. И син. По изключение.

Disturbing silence darkens your sight

Утре всички си заминават за следващата седмица. Защото могат.
Аз ще стоя тук. Сигурно ще се срещам с хора, за които не съм имала време. Бих отишла на онази изложба и ще пратя после снимките на Н. Да знае какво ще изпусне. Ще спя безбожно и необезпокоявано много. Ще стоя в стаята си и ще гледам филми. Ще пия много чай и ще си направя домашни бисквити. (Дори рецепти си намерих.) Като ми стане скучно, ще се обадя на баба и ще си говорим за хубави неща.
Знам, че звучи грубо, но наистина искам да остана сама в апартамена, било то и само за седмица. Искам да не мисля за съквартирантите ми. Да слушам спокойно шумна музика и да се смея на висок глас. Дори да ме е страх да отида в коридора. Искам сестра ми да може да дойде, а и толкова други хора също. Искам да получа най-после картичката.
Искам да можех да отида на концерта.
People staring they know you've been broken
Repeatedly reminded by the looks on their faces
Ignore them tonight and you'll be alright
We'll cast some light and you'll be alrigh

I don't believe in modern love

Крис забрави да донесе дисковете и трябва да му напомня утре.
Намерих BBC Radio 2 на телефона си и го слушах до магазина, а по обратния път си говорих с таксиджията за бойни изкуства и учене в чужбина. Хубавият ми червен лаптоп ни направи кофти номер преди седмица (та затова бях малко неоткриваема), но днес е вече друго, с лаптопите бях дотук и не мога да повярвам колко е огромен екранът на това малко чудовище върху бюрото ми.
Но пък вече имам планове до края на седмицата, а предаването на проекта ще се случи някъде между тях. (Днес, докато Роби и аз нареждахме листата, а Джон пишеше по стената, тихо се радвах на всички онези неща, които правим и които толкова нямат нищо общо с интериора, но се научаваме да се шегуваме на тих глас, да използваме правилната боя и по-добрия ъгъл за светлина.)
Исках да намеря някого и да си говорим глупости и да пием вино, но вместо това гледах снимки (и потвърждавам каквото казвам понякога за Броуди - че прави глупости, ама му отива и затова ще му простим и този път (а после ще отидем да купим още една бутилка вино)). Луи пък беше толкова притеснен за инцидента с тютора днес, та затова днес май е ден първи, когато не съм говорила с него последните три седмици.
Затова пък утре ще е прекрасно. Не знам защо, не знам как и с кого, но ще е. Трябва да бъде.

And my head's a mess

Днес е някакъв загубен ден, нищо интересно и случайни странни идеи по чужди проекти. Моят не отива наникъде, а е вече сряда едва-ли-не (да, това е директен референс към Михаиландър, щото тъкмо му четох блога) и имам десет дни, което е плашещо малко. Плашещо малко е и времето, което ще имам да стигна от Kings Cross до Heathrow, но Луи ми обеща, че има директна (скъпа) линия на метрото.
Днес обаче бях в една прекрасна чайна, с прекрасен (скъп) правен на момента чай, а до нея имаше винтидж музикален магазин (където ще се върна , когато започна да работя, и ще си купя всички албуми, които си харесах), искам да отида и до чарити магазин (или просто евтин) и да потърся бяла рокля за Хелоуийн. (Броуди пак си хвана багажа и отиде някъде, а трябва да обсъждаме следващата събота.)
Айриш Джак няма да остава за следващата седмица, което значи бързо, бързо да уредим музиката преди да съм останала без най-голямата колекция от джаз на света. (Айриш Джак, само да поясня, е един от първите хора, с които се запознах тук -и първият, в чиято стая влязох; мрази Оейзис, обожава Блър и Бийтълс, често спорим за банди и албуми - което го прави един от най-хубавите хора тук. И е от Белфаст, и ме покани нагости - което го прави още по-хубав човек.)
А долу допреди малко играха на the ring of fire, но не се чуваше гласа на Луи, а аз без Луи дринкинг геймс не играя - не само защото той ми е обещал да не ми дава да му изпивам виното отново, а защото е сигурно най-добрият човек в целия блок и не само ще ми даде да му изпия виното, ами и ще ми налее сам. (А на сутринта ще се смее и ще припомня случката с Джулия и моста.)
Да, потвърждавам, днес нищо не се случи.

Град затъмнен

Последните дни бяха тихи и спокойни - без бързане за излизане, без притеснения, без проекти и предавания. Просто лежиш, спиш или гледаш някакъв филм, говориш си със случайни хора в кухнята ти и се опитваш да не заспиш, докато чакаш пилето да се изпече. Понякога е толкова приятно да не си здрав, само като единствена причина да не се чувстваш гузен, когато хората те канят да излизате.
Утре започваме cross-school проекта, който ще бъде две седмици на шумна епика и първокурсници навсякъде из града; първокурсници, които не знаят къде отиват и какво ще правят там. А в моята група (или поне една трета от нея) е Луис, който освен всичко останало, ми е и обещал ризото през следващата седмица, освен това ще е от малкото оставащи герои за Хелуийн. (и ние ще бъдем нещо повече от тези наши сънища с тъжен хепи енд, ако помните песента.) И вчера, в един от моментите, докато лежах, изведнъж си спомних между кои специалности се чудих преди да избера моята. Не ме разбирайте погрешно, предоволна съм със съдбата ми на бъдещ (велик) дизайнер, но не мога да спра да мисля за онова "ами-ако вместо това, бях написала другото?"

Time is never time at all

Всичко е наред вече, всичко мина и май дори беше успешно, като изключим досадната кашлица и температурата, и некъсметлийския четвъртък. Но в момента пия чай от домашна мента (и запаметената реакция на Бен, като му казах, че ментата им всъщност ще влезе в употреба).
И много се надявам да нямам пак такива кошмари като снощните, заради които се събуждах, викайки разни имена - въпреки че не съм успяла да събудя никого от съквартирантите - не знам как щях да им обяснявам после за всички мъже в сънищата ми (освен това - и че онези неща на български са били от страх).
За утре сутрин трябваше да избирам между бг пътешествие по морето (което, като се замислиш, беше доста мило от негова страна) и търсене на неща за Хелоуийн - този същият Хелоуийн, на който ще бъдем петима на кръст, но ще бъдем правилните петима и ще има вино и сладки.
Другите двама с въпросителната до тях, ако и те дойдат - ще е прекрасно. Наистина. Най-хубавият подарък за рожден ден (някъде около украсата в хола ни).

I'm floating on thin air

Съжалявам, знам, че предишното не беше много честно от моя страна. Но имах температура, купища работа и малко време. Все още имам достатъчно много работа, но поне съм по-добре (общо взето).
А преди малко се случинещо много странно и забавно. Тъкмо си мислих как от два дни не съм виждала почти никого и как толкова свикваш на шума на някакви хора, че почват да ти липсват толкова бързо. И точно три минути по-късно Луи и Хана минаха ппод прозореца ми, Л ме погледна полуизплашено, Хана се захили, след което ми махнаха.
Честно, хората от Единбург (и Йоркшир) спасяват животи.
Но някой изобщо ще остане ли тук за Хелоуийн?

And now, back to work.

Gotta be everything more

Знам, че искам прекалено много, но имам нужда в момента някой да се сети да дойде и да ме пита дали съм наред и дали имам нужда от нещо. Защото може много да ги обичам тези хора (доколкото може да обичаш някого, когото познаваш от месец), обаче понякога им липсва онази малка досетливост, на която съм свикнала. Нали знаете, като знаеш, че някой има температура и не е съвсем здрав, и има ужасно много работа за вършене, може поне да отидеш и да му кажеш, че отиваш някъде-си-за-да-намерят-някакви-хора. Не, че този предполагаем човек ще тръгне след теб (хайде стига съм била причина за нечии настинки.), ама все пак.
А сега - do the robot, baby! - тоест, забрави главоболието и схванатия гръб, стани машина за два дни и си свърши работата. Нали така, сис?

First we run and then we laugh till we cry

Едни побъркани дни наоколо, ключовете, ключовете, а после и Сара в алкохолно спокойствие, танци с Луи и Хана, която се смее на бирените инциденти, а те после помагат за Джулия; мохито в хладилника на Н и смешните ни снимки цяла вечер, днес пък се чувстваме като в загубена неделя и гледаме филм, където играят the ring of fire и знаем, че не сме единствени.
"Хайде и утре вечер", а останалите в стаята ме поглеждат и отчаяно поклащат глава. А после се смеем на наи-зомби-нинджа-загубени-в-норвежка-гора филма с неочакван край.
"-And on some scenes I was just thinking how incredibly genius they are. Or incredibly stupid.
-At least you can't deny it was deadly refreshing."

But I've seen all this before

Оцелях! с главно О и с помощта на няколко добри човека, никаква водка вече, никаква течна водка, водка с кола или желирана. Единственото, с което се боря в момента, е опитът да си спомня кой е записал Луис в телефона ми като Lewis Just Is Amazin (не, че е лъжа, но не е това въпросът на дневен ред). Днес момчетата (всичките) са неоткриваеми обаче, и знам, че не трябва, но почвам да се притеснявам (само за справка - Бен всеки уийкенд шофира по 8 часа, за да се види с приятелката си) и въпреки че утре ще се хилим отново на някои глупости, ще отидем заедно до Теско и ще пием вносна бира, това незнание е безкрайно досадно.
От другата страна на нещата - вече правя безплатни пийп-шоута на случайно минаващите покрай прозореца ми хора, защото падна едното перде и не можахме да го закачим обратно. Ама, както каза Сара, поне ще имаме за какво да си говорим после. Стига отнякъде да не се появи някоя ядосана приятелка-кикбоксьорка.
Ама такива още не познавам, слава богу.

Run and tell the angels that everything's all right

В този последен час, в който съм рожденичка (официално, тъй като много хора предполагат, че е утре), не знам откъде да започна с нещата от днес - с прекрасното събуждане с изненадата в хола, с усмивките и неочакваните обаждания от няколко държави, и обещанията (и Докторската изложба утре - само да не стане нещо!), а утре всичко ще бъде наред с готова украса и странен алкохол по хладилниците из апартаментите, да купим бира, водката е от Луис, а Бен ако не се върне, ще му счупя къдравата главица.
Ама той си знае, де.
Няма проблеми, всичко е под контрол. Не наш, но някакъв. И е добре.

Sex and violence, melody and silence

Бавно, бавно - почвам да чувствам това място като мое собствено, сякаш винаги съм живяла тук и от край време вървя от едното място до другото, знам всичките кратки пътища - и заобиколните пътеки, като вали знам къде да се скрия и откъде да мина, знам кой светофар е по-бавен. Знам къде да седна, къде да си загубя времето и какво да чета междувременно.
А в петък е рожденият ми ден и сте поканени на партито в края на коридора (буквално, мила ми дете), което обаче ще е в събота и ще е shiny, а в петък ще правя макарони на фурна и ще ядем пица. Те като искат да си носят пиене - няма проблеми. Така или иначе, пак ще пия от алкохола на Луис. Стана ми навик, пък и какво да ме прави - нали ми се радва на отношението към живота.

We are not what you think we are

Докато мислих върху проекта си, писах някакви случайни думи, подредени в безмислени изречения и дори не се спирах да погледна какво съм написала досега. Накрая се замислих и се ужасих от прочетеното. Не от граматиката или подредбата на думите, а от нещата, в които много усилено се забърквам и затъвам, без да се усетя. И ще затъна съвсем скоро, защото се познавам, а това ме притеснява. А тези хора са добри и хубави, и не искам да се повтарят отминали събития, стоящи в списъка на нещата, които трябва да си останат в Бургас.

PS. Julia is a tool. Period.

Stardust

Днес е денят преди първия учебен ден. Точно като на училище. Никой не ми вярваше в началото, а сега всички се отказаха бавно, един по един, от онази последна вечер на спокойствие и джаз в заведението отсреща. Колкото и да не искаме всички да си го признаем, тази първа седмица беше толкова богата на всички видове емоции на света, на толкова много събития, хора, имена, места, дати, часове, че в някакъв момент главата ти ще изхвърчи от толкова информация (както каза Й (който прилича на Тед от How I Met Your Mother и учи архитектура. If you know what I mean.)).
А в момента не знам какво е. Наистина ми се ходеше там с тези хора, и точно днес - като един хубав завършек на една хубава седмица с хубави хора. И да започнем отначало утре. Най-хубавата част е, че никой не знае какво да очаква от утрешния ден.

Let hope stand firm on fields of doubt

Днес открихме най-прекрасното място на света, най-тихото и спокойното, а после се загубихме и легнахме в тревата на парка. Беше много, много слънчево и никой не знаеше колко красиво беше всичко щом си затварях очите и забравях да слушам разговорите на другите.
Remember the reasons, the reasons that made us be.

What were you, what were you coming from?

Толкова е странно, толкова чудно и прекрасно - изобщо не ме интересува какво става с останалите, важно ми е, че съм с такива съквартиранти и всичко е наред.
И имаме опъната мрежа за тенис на маса на масата за хранене.
Yeah, strange days and nice people on planet earth. Къде са се крили досега?

I'm a long way from where I've been but I gotta keep movin'

Преди да направя последен опит да си легна тази вечер, искам само да си спомня колко яко ми беше да документирам абсурдизмите на едно момиче, опитващо се в крайна сметка да научи нещо от немския, живота и живота по немски. И което в крайна сметка отива да учи в Шотландия.
И затова ще римувам времето, ето там ще можете да ме намерите.
Mr. Copper: So Great Britain is a part of Europe. And just across the British channel you've got Great France and Great Germany.
The Doctor: No, it's just France and Germany. Only Britain is Great.

Seaside

Неща, заради които бих се връщала:
1. аромата на морето рано сутрин
2. хората, които безвъзмездно са ми спасявали живота във всякакви ситуации
3. оптимизма, че може би този път ще е по-добре

Неща, които ще оставя да събират прах в някое мазе:
1. хората, които по някакъв начин са ми съсипвали дните. или са си останали неинтересни
2. спомените. всичките.
Нали знаете метафората за затварянето на главата/започването на нова. Нещо такова е в момента. Тоест, отивам някъде толкова надалеч, че каквото и да е било тук, вече няма да бъде. Не ми е тъжно, просто странно - и нормално. Oh, my god, I can't believe it - I've never been this far away from home.

Shaking up the karma

Толкова странен ден, купих си нов хубавичък апарат най-после, всичко се случва за нещо като секунди, после виждам онази книга и дори не помня дали съм се колебала изобщо, но се прибирам и с нея.
Вечерта пък правим последни обсъждания за утре (на ток, отново!) и глупавите песни, които ще пеем. The last karaoke stand, както го кръстихме. И в някакъв момент следобяд осъзнаваме мащабността на всичко това, как ние сме в центъра и се чувстваме прекрасно и ужасяващо. Едно закриване на сезона както ние си знаем. (К!) And this time there's plenty.
Повече ме притесняват песните. Не тези, които ще пеем, просто песните наоколо. Припознавам моменти и ситуации, и хора в текстове, и връщам песни, за да си ги спомня отново.
Един бърз тих ден, след който знаеш точно какво трябва да направиш, но предпочиташ да се излегнеш назад и да се опиташ най-после да пратиш онзи мейл, за който си мислиш от онзи ден.

The Rat Cage

Онова малко шибано дяволче - тъгата - отново си каза тежката дума.
Защото не може първо да ми кажеш "Не, няма да ходиш, щото така-и-така, и щяло да ми липсва присъствието ти" и като ме попиташ защо не съм щастлива, да ти кажа, че на практика от теб нищо не зависи и само с най-добри чувства съм отишла да питам за мнението ти, но ще направя каквото искаш - за да не се тръшкаш, ти да се тръшнеш, че никога не си била говорила на майка си така.
Не, сериозно, не можеш.
И тази Коледа няма да се прибирам.

And I was told there was not a minute to lose

Днес си разхождах новите кецове из града с кучо, и често-често поглеждах надолу да ги видя как се движат. А като се прибрах, осъзнах колко съм уморена.
Днес изобщо не съм добра приятелка на В, а тя не се сърди, защото не знае. Но аз знам и се чувствам зле, и съжалявам, но нямам право да си го причиня една седмица преди заминаване (и часове преди нейното). Естествено, и други неща не трябваше да си причиня, но виновните тук са малко повече.
В джоба ми има сгънат на много лист, разграфен с дните и хората. Изглeжда смешно, но е доста полезно и ми напомня защо трябваше наистина да си взима малък бележник в началото на годината и защо най-вероятно ще си взема един в началото на другата.
И ето ни в края на деня, когато трябва да къпя кучо (ако не ме изяде преди това), опитвам се да си наваксам с някаква нормална музика за двата часа в "селскио мол" и си представям как ще доизям тортата (която впрочем сама направих и К - напомни ми да ти донеса от шоколадовия ликьор), гледайки Torchwood и Cashback (за Cashback мога да говоря дори повече от за Доктора) в тази последователност.
И Н., наистина съжалявам, че ще дойда ден по-късно. Обаче го има октомври, после ноември и хубавите декемврийски празници.

Through all the summers

Напоследък говоря все по-често с К за нещата от животите ни. Имаме проблем и обсъждаме възможните решения. Обсъждаме кое би било най-правилно за момента. А снощи тя каза, че колкото повече си гледал нещо, толкова започваш да обръщаш внимание на детайлите. За онзи момент визираше ноктите на Фродо, но се опитах да взема главната идея.
След трите часа сън отидох да се измия в банята и се погледнах в огледалото. Търсех някакви детайли, които никой не вижда отначало или може би никой никога не е виждал. Луничките по носа, които се появяват само, ако съм стояла достатъчно на слънце. Едното око, малко по-малко от другото, създаващо забавни резултати при по-силна светкавица на апарата. Миглите ми извити все едно с часове работа, а всъщност съм току-що станала. Как винаги хапя само лявата част на долната си устна, като се замисля за нещо. Онзи кичур, който винаги ще си остане непокорен.
Предполагам, че всичко това е заради любовта ми към Cashback. Мога да гледам този филм ден след ден, нищо че го знам наизуст и често не внимавам в отделни сцени. Накрая винаги се усмихвам, защото точно това те кара той – да се усмихваш, да си представяш красотата, дори да не я виждаш наистина. Да искаш да си част от нещо толкова прекрасно. Да чуваш песни от него и да ги свързваш с някакви моменти от твоя собствен живот. И единствената мисъл, която може да ме накара да се влюбя - просто за да знам, че наистина е така.

Once upon a time, I wanted to know what love was. Love is there if you want it to be. You just have to see that it's wrapped in beauty and hidden away in between the seconds of your life. If you don't stop for a minute, you might miss it.

With no meaning or control

За секунди прелитат хиляди мисли и идеи, и изречения, и планове, и саботажи, и песни с текстове - и без, и спомени, а нямам време да записвам всичко и ги оставям да летят, искам само да мога да заспя. Моля.

No life underground

Let's dance to Joy Division радостна към фото студиото и самият Ian Curtis - бясна към вкъщи, няма ги снимките, няма ги, искам ги. 12 снимки липсват и то хубави и весели. Вече никакви евтини ленти на непознати апарати.
И в този ред на мисли, някой да се нуждае от чисто нов Olympus?

PS. Като гледам как са се запотресли всички останали, аз като че ли изобщо няма да заминавам на 4,258 км оттук, а отивам на почивка в Странджа. "15000 куфара пълни и всичките гардероби празни", друг път, мерси.

I'm gonna dance with somebody

Бих разказала за онзи фестивал с ужасната организация и блатната растителност навсякъде, но иначе хубав, хубав - и за пясъка в косите, разговорите около масичката, силната музика срещу тихото спокойствие, музика за скачане, музика за крещене, музика да се ухилиш до уши, а сутринта да се опитваш да не се разплачеш пред автобуса, задето не можеш да си спомниш кога запоследно си се чувствал толкова добре, без някой да ти напомня за отдавна минали случки и хора - без да е умишлено поне - и да те накара да чувстваш when you're all alone we become your home - we're the music, we're the music, when your love's away and you feel betrayed - we're the music, sweet music.
А музиката си я носехме вкъщи, нали така?

And i promise to climb back up here to you

Исках да се видя с Е преди утре, за да ми даде някой красив съвет. А в момента ме сърбят ръцете да се кача на автобуса, но явно днес ще го оставя да тръгне без мен (за днес стигат спонтанните решения, свързани с билети) - за сметка на това слушам manic street preachers и mando diao като решение за почетното/ите посрещане/ия. И си имам билет за Глазгоу.
Докато четете предходното, вече съм обиколила разни самолетни сайтове и подскачам тихо и радостно, задето вече изведнъж всичко е по-близо и по-евтино (не че съм тръгнала към всичките места, за които проверявах, но е хубаво да знаеш, че не ти е никак скъпо, ако ти писне, един уийкенд да се качиш на самолета и да отидеш при сестра си или някъде в околността).
Вчера не посмях да кажа на И какво точно ще ми липсва тук, но онова, което каза Н, беше хубаво и - да се надяваме - вярно.

Lights will guide you home

Ако наистина искаш нещо, ако го напишеш, ще се случи ли наистина? Ако имаш някакъв стремеж, някакво желание, мечта, ще стигне ли само да го искаш? Ако вложиш цялата си енергия и същност, всичките си усмивки и сълзите, всичките реплики, всичките мелодии и текстове, всеки коз и всяка лъжа, всеки един цитат?
Celebrate your own uniqueness. А аз наистина нямам сили за този град.

To make every moment come alive

Doctor Who спор вчера на плажа под залязващото слънце и заплахи за замерване с пясък, изобщо не-тихо, а днес продължавам със спомени за същества в Индия и страх от собствените ми разкази, усмихвам се на разговори със скъпи хора (трябва, трябва, трябва да я видя преди да замина!) и се надявам всичко да се оправи.
Три седмици, ако се чудите кога се отправям на север.

I can't wait until the morning

Пет седмици.
Наскоро си мислих за случайностите и си прехвърлях безкрайнодългия списък на свързаните помежду си събития, и как хората не вярват, че е случайност. И аз не мога да го повярвам, Фрателис и Сноу Патрул, и Бел и Себастиан, и всички онези песни, онези актьори и филми, за които никога не съм си представяла - никога.
Днес валеше, а аз вървях под дъжда и слушах Колдплей, които са stuck in reverse последните дни, тихи и спокойни.
А тази вечер хора от далечни земи ще търсят пътя си към Черноморието, докато аз сънувам вещици и шоколад.

School Reunion

Днес се събрахме (по-голямата част от) класа от Кирил и Методий. Весел клас бяхме навремето, да, но още оттогава си се разделяхме на групи.
Не очаквах чудеса за днес. Честно казано, в началото дори не ми се ходеше много, но отидох. И накрая седяхме с Ю и К в единия край, пихме бири и си спомняхме за инцидентите с чантите на хората "от другата редичка". Беше хубаво да се посмеем за доброто старо време и планът на К следващия път като се съберем, всички да имат поне по едно дете.
Вече вкъщи и Oasis срещу Coldplay, гърлото все още ме боли, Брет Андерсън не ми помага против жегата, но имам хубавото чувство, че всичко ще завърши добре.

Hide from the scary scenes

"Това е ебаси начинът да те събудят. Не, честно, да ги еба и оптимистите, ако смятат да ми звънят всяка неделя в 9.30 сутринта да ме питат за това или онова." Просвам се надясно върху леглото и си отварям отново очите. "Ама няма смисъл вече, ще взема да ставам." Телефонът си показва кротко 11.30, което с часовата разлика става някакво зловещо ранно число за лятна неделя. "Не ти ли прави впечатление, че ти се обаждат неделя? -Повече ми прави впечатление, че звучаха будни."
Веднъж ще ми пратят писмо навреме, и това ще е единственият път, когато ще решат да проверят дали съм го получила.
И вече няма да ме е страх от зомбита, но никакви такива сънища отново, моля!

How do you describe a feeling?

Днес е денят с новините, съобщенията, ядовете и несъществуващите обувки. Малко разбъркано в хронологията и случките, но общо взето - това е.
Хора, на които се възхищавам днес:
Kylie - каквото и да казвате, мацката се пребори с рака, прави си шоутата, пее добре и има общо взето качествени поп песни.
John Simm, след като видях тази снимка и чакам с нетърпение останалите спешъли на DW (освен това съм горда, че разгадах тайната за четирите удара, донякъде)
David Yates, че не го е срам да се показва на публични места след като успя да отегчи и неочакващ-чудеса-от-новия-Хари-Потър-филм зрител като мен. Добре, че има още един (два - зависи от гледната точка).
Сестра ми (вижде й статуса във фейсбуук, важно е, честно!).
И прибавих някакви нови неща в wish list-а.

Those days of soda and pretzels and beer

Tales of interest днес. Дали да направя това, или това, или да се опитам да се обадя на В? Ще има ли някакво значение? Малко скучно е напоследък.
Опитах се да сънувам неща в паралелна вселена с К, но нищо такова не се случва. Или с историята на София М. Нищо, абсолютно нищо. Сякаш тези паралелни вселени са замръзнали във времето, time-locked, и ми е забранено да стигна до центъра на идеята. Единственото нещо, което помогна в петък вечер, бяха бирите четен брой и разговора със сис, но оттогава не помня нищо друго, освен тъгата си.
Случайно си спомних Tyler Hilton преди няколко дни. Той е прекрасен. Наистина е.

Invincible

Mysterious Ways днес празнува четири години.
След няколко месеца ще го пратим на детска градина. Естествено, ако изобщо има места някъде.
А като се замисля, че в началото изобщо не ми се занимаваше да го започвам (и писах за ланци, захарни петлета и края на осми клас.)

Man on the Moon

Радвайте се, че преди 40 години американците са направили една от най-големите си научни и технически опити, можел много лесно да завърши като една мега-катастрофа, но вместо това се превръща в първото голямо постижение за увладяването на големия страшен Космос. И ако все още се опитвате да се убедите, че това всъщност е лъжа, че човек не е стъпвал никога на Луната, моля ви - почетете още малко. Дори да сте офицери от запаса и/или с 4 висши образования.
Иначе всичко останало е нормално. Само не гаврата с науката, то никога не е било на мода, няма да стане и сега.
Благодаря за вниманието и си доизпийте бирата на спокойствие.

You'll hear the music fill the air

Днес сготвих най-чудовищното ястие на света, над два часа съм се мъчила над горещите котлони и 30-те градуса навън, за да се получи вкус на точно това, което се очаква - пиле със зеленчуци и шоколад. И много подправки. Много. Наистина много.
Всъщност беше прекрасно и вкусно, обаче реших никога повече да не правя такива експерименти лятото.
А после пия мента и изведнъж ми се прищява В да ми звънне и да си направим една ментова вечер - и този път да е горещо и да не ни болят гърлата на сутринта от студено и от песни (а тя сега сигурно е на село и преживява дните си по друг начин).
Окей, хайде на плаж.

Wild Strawberries

"Не, то нищо не се пише само, не, не" ръкомахам безропотно малко преди полунощ и си пускам Blackpool (защото е само шест епизода, ама пък са по час всеки), не става иначе.
Затова правя глупости.
Естествено.
wish list, ако решите, че искате да ме изненадате, а не знаете как:
.Кръглата риба на Момчил Николов
.Project Dostoevski на Радослав Парушев
.Ърбан йога за начинаещи на Антон Терзиев
.Английският съсед на Михаил Вешим (шотландско уиски!)
.Будистки плаж на Васил Георгиев
.The Writer's Tale на Russel T Davies (и големият въпрос, защо нещо, струващо 45 долара, струва иначе 34 евро?)
.Something To Tell You на Hanif Kureishi

Да, има и още, обаче не мога да се сетя имената на книгите. Е, вие какво очаквахте?

I tried to give you up

Онзи подарък от рождения ми ден от Ася, Ирта, Мишо и Виолета си го получих.
Имам биошоколад от dete.
Дори и плакат на зелените имам.
Отказах се да обяснявам за погледа си, когато говоря за доктора.
Muse са все така прекрасни.
Чета четири книги едновременно.
Все още съм напълно убедена, че Дейвид Тенънт не може да пее.
Караоке в понеделник?
Театралната реюниън.
И всичко това само за един следобед.

And trouble is were I'm going to be

Цяло едно такова лято планирам, ама от плановете нищо няма да остане накрая, знам. Ще ходя на плаж, когато не вали с гръмотевици, ще пия бира и коктейли лежерно в барбосса с хубави хора или мента на плажа отново, ще ходя тук и там, ще се смея с останалите и ще се чудя дали ще ми липсват, или не.
А днес със С отпивахме от домашния ликьор и се смеехме на абсурдни ситуации в глупави сериали, гледахме още снимки от юлския изгрев и часовете след и брояхме секундите и събитията.
К, do we believe in love at all?

Take back the city for yourself tonight

"използвай всички налични пространства" - dete

Somewhere in her smile she knows

Хей, Джуд, помниш ли онова лято на огньове в гората и странни весели хора? Помниш ли лицата им? Защото аз не ги.
А планетите продължават да се въртят около слънца, слънцата - около галактики, галактиките - една около друга и вселената никога не е звучала по-предсказуема.

Turn Up the Sun

Има нещо странно в последната вечер, обикалянето от едно място на друго, хората, които не очакваш да ти звъннат след полунощ, запалените палети и леженето на пясъка, чакайки да свърши тази ужасна банда. А всъщност беше безкрайно забавно, всичко - до посрещането на слънцето със Софи и приятелите й и плажът до обяд после, най-добрият icebreaker за вечерта "Извинявай, може ли да се запознаем?..Не, извинявам се, не трябваше, съжалявам" (след което се смях пет минути на горкото момче, което явно беше изобщо не на място), 30+-годишният, от когото ме избавиха С и Т, топлото море в 5 сутринта и ментата. И танците, ах, тези танци - безкрайни и неуморими. (Има и снимки - знаете къде.)
Как няма да ми харесват тези безсънни нощи, щом винаги завършват добре - а днес - дори по-добре, отколкото започнаха. (И ще е толкова хубаво, ако послушате Софито - да, послушайте я.)

How I'll never be anything I hate

Опитвам се да си преведа желанията на чужди езици, които никога не съм учила. Онзи прах, прашните вихрушки с цвят на портокал, може би не са толкова страшни. Правят фигурки във въздуха и събуждат надежди за топло лято - двата оставащи месеца. Преглъщат водата на големи глътки, после се насочват към вътрешността на стаята и осветяват всичко по пътя си. Миниатюрни изюмрудени точици ги следват по петите за полутон и се опитват да прескочат сянката ми върху пода.
А мен ме страх. Много ме е страх, защото ще е чуждо, велико, неотразяващо се в съседните огледала. Страшно, дори ужасяващо. А хората ги няма. Хората са тук, когато мен ме няма, и изчезват - изпаряват се от първите утринни лъчи, когато се появя. И всичко започва отначало.
"Music is not just orchestras and pop stars and special people with albums and downloads and concerts. It's you. 'Cause the music of the spheres is all around you. When you're on your own, just close your eyes, and you'll hear it. Music. Inside your head. 'Cause everyone's a musician, everyone's got a song inside them, every single one of you."

PS. Докато се рових, за да намеря епизод от Who Do You Think You Are?, попаднах на друг, за който осъзнах, че бях гледала вече - преди повече от две години, без да знам, че същият този актьор ще стане сред най-любимите ми един ден. И точно този епизод ме накара да започна да правя родословното ни дърво. Кой би могъл да знае, че светът е толкова малък.

With the monsters in your head

Тези демони са шумни, но не успяват да заглушат всяка мисъл, всяка идея и всеки спомен. Би било хубаво, ако можеха. Наистина много, много хубаво.
Обаче не могат, затова си мисля за хубаво време и домашен шоколадов ликьор или Агата Кристи в събота с летни бури. Днес се опитвах и да превеждам, а до 4 сутринта се борих с незапочнатия текст за София М., прехвърляйки наум предупреждения за обратно движение и якета с качулка, и студентски стереотипи.
Демоните прекаляват обаче, затова се получава един епичен сблъсък Muse vs. Coldplay. Можете да го разпознаете по вишнавочервените им сенки, които се отразяват в ирисите ми. Нищо обаче не може да намали желанието ми да остана тук възможно най-дълго, докато се видя с всички онези хора, с които искам, преди да замина и да се върна някога в бъдещето (защото снощи гледах цени на самолетни билети). А проблемът ще дойде когато тези хора изобщо няма да бъдат наоколо.
Our hopes and expectations, нали знаете?

I charm you and tell you of the boys I hate

Днес смятах да пиша за зеления чай с мента, за обичайното в барбосса и за дъждът, който се изваля върху нас. После щях да кажа за добрите съвети от правилните хора и за инвеститорите на майка, които знаят. За малкото ми откритие как говоря немски по-правилно (и по-бавно, но това е друга история) от няколко английски актьори, за онова треперене под лъжичката заради едно или друго, за всяка една секунда, когато съм си открадвала по една усмивка повече.
А Майкъл Джексън взе, че умря. И с него си отиде една цяла епоха. Не ме разбирайте погрешно, никога не съм му била фенка, но всеки си има под една или друга форма спомени на негови песни. Billie Jean, Thriller, Bad. Сега следващия крал, на когото ще можем да се подиграваме на глупавите решения, ще се появи чак когато коронясат Чарлз.
Oh, well. Мисля да се върна на треперенето. Дава ми повече надежда, че ще стана рано утре сутринта.

I see the stars come out of the sky

В момента не мога да съм тук, нямам сили и нерви, желание, дори достатъчно бира няма, за да мога да изтърпя всички шибани нацистки изказвания на семейството отатък. И когато ме попитат защо искам толкова далеч, ще им предложа да поживеят с някого от тях. После ще им се изсмея в лицето и няма да ми пука. Не искам да се връщам в тази къща. Не искам да са част от моето семейство. А следващия път, когато майка отново се зачуди защо татко не харесваше вуйчо, и на нея ще й се изсмея.

(К, съжалявам. Има неща, с които може да правиш компромиси, и други - с които не трябва, за да е чиста съвестта ти. Ти си едно от тях. Винаги съм ти на разположение, ама ти го знаеш.)

Nah Nah

Отново в Бургас, the girl is back in town и иска нещо да се беше случило, да намери дори една причина да не иска да замине отново толкова скоро. Нямаше концерт, отново, само някоя случайна песен по сръбското радио, затова и напоследък се радвам на случайните неща - усмивките в хотела сутринта; равните павета, в които съм забила поглед, говорейки по телефона; правилната снимка и онзи спомен от миналото лято; съвпаденията в имената, намалението на книги в Прага, обещанията в прогрес и бирите в Барбосса.
I know this can't go on if things remain the same
The words have failed me, there's nothing more to say
А защо не?

I can't be happy any other way

Когато говорихме днес, звучеше по-голям. Сякаш се върнах две години назад и бях отново там.
Утре ще пътуваме до Прага, после - обратно вкъщи. Искам всичко да си е на мястото, искам всичко да си беше на мястото последните седмици, искам да е юли, да има къде да живея и да си говорим за онези 700 км повече.
Искам да можех да забавя времето.

I lost my faith in the summertime

Този път всичко ще е наред, иначе изобщо няма да е честно.
Знам, че трябва да спя, обаче не мога. Смея се на текстове, после нагласям tardis на десктопа на лаптопа (и е прекрасно синьо!), В все ме предупреждава да намаля сериалите, ама то така ли става? Все нещо ново, все онзи хубавият актьор или готината мацка от съседния филм са виновни, или сестра ти, която ти казва някакво заглавие, а хубавите серии край нямат.
В Германия ще продължим с Джон Сим (който е важното звено) или нещо друго подобно.

Confidential сериите са музика за ухото, буквално - дори ако оставим настрана всъщност шотландския акцент на Дейвид, можете да чуете всичко, за което се сетите. Rolling Stones, White Stripes, Oasis, Killers, Kasabian, Stone Roses, Cure, Kaiser Chiefs, Foo Fighters (прекалено много и прекалено случайно напоследък), Fratellis, а това бяха само последните три епизода.

Днес пък навсякъде е пълно със случайни асоциации с Доктора, "it's bigger on the inside", "който ги погледне се вкаменява" и т.н. от все непосветени. Което е всъщност прекрасно и забавно.

We are the young, we are the one

Защото днес цял ден чета и се ровя из спомени от едно друго, старо превъплъщение, смея се на глупави въпроси и забравени съобщения сред листите, после премислям подходящата музика и чакам вечерта да дойде, но е все така горещо, студеният чай не помага (и на гърлото ми също), но пък ще има Саймън Пег малко след полунощ.
И не знам как майка успя за пореден път да нахлуе на единствената песен, която исках да чуя.

ПС. А днес за пореден път се отчаях от българските преводачи, дубльори, асоциации и гласоподаватели. Да, Докторът е много замесен - мерси, че попитахте.

Into the night we shine

Преди няколко вечери сънувах, че танцувам на Глен Милър с някакъв човек. Сетих се за това случайно докато слушах American Patrol. Помня малко - помня, че се радвах, помня, че танцувахме бързо и смешно, че се въртяхме в кръг и че бях с белите обувки. Не помня човека. Не съм изобщо сигурна дали е бил важен за историята. Ако трябваше да я напиша, нямаше да е. Някой рандъм човек от тълпата, който не е с бяла тениска и е с хубава усмивка. Примерно.
А днес последователността на песните е неочаквана, дори за четири сутринта. След час и половина ще изгрее слънцето, но няма да го чакам, въпреки че след края на Life on Mars с удоволствие бих изгледала отново трите епизода от Доктора с Джон Сим (Джон Сим е прекрасен.). You spin me right round like a record, примерно. И не мога да избягам от не-клишето на Scissor Sisters съвсем намясто в онзи епизод. Освен това бих изгледала един от всичките филми, които съм си свалила.
И официално започвам филмографиите на Дейвид Тенант, Кристофър Еклестън и Алан Рикман (не, той не е бил).

И няма никакъв, абсолютно никакъв начин да стана след три часа за рисуване. Съжалявам.

And deciding in your youth

В дни като този чувствам някаква остатъчна пронадлежност към Бургас, някакви спомени, някакви погледи и поредната бира с изглед към морето. Морето. Ех, това море и трудоваците около него, и бургаските гларуси, които изобщо, ама изобщо нямат вкус за жени и живот.
К, ако четеш това (а аз знам, че ще - защото ти ми каза), искам пак така заедно някъде, dancing the night away, и В този път ще се е наспала (обеща), а наоколо само хубави хубави хора по желание и по избор, и никакви, приети в Харвард. И няма да си губя обецата този път.
Иначе нищо не е било по на място, както разговорът ми днес с В, обичам ги тези разговори - и вървенето бавно по познатия път покрай строежа, ментовите ни вечери, когато винаги се случва нещо забавно и никога не е едно и също, дори музиката. Има ли мента в Германия?
И като съм започнала с разсъжденията, ако старият клас (да се разбира от КиМ) се съберем на хижа, или ще се изподерем, или ще бъде толкова скучно, че ще организираме масово религиозно самоубийство. Помнете ми думите.

Music of the Spheres

...а в 10 сутринта сме си пак същите. Подпухнали, недоспали, в развлечените джинси и блузите, и удобните обувки, и се нахвърляме безпаметно на храната - все едно рано, рано в училище. И пак някои отсъстват, и пак се разказват слухове и спомени за снощи, показват се снимки, поздравяваме се тихо, заспиваме по масите и крадем балони. Това е. Ако очаквате чудеса, как сме спасили света от злото и злобата, как докрая сме се държали за ръка и сме се въртяли в бавен кръг на до болка познати песни - няма да чуете такива истории. Но беше хубаво - да. Последен опит да се съберем всички на едно място и се получи, и никой не пречеше на никого. Музиката беше поносима през повечето време и прекрасна на моменти (Оейзис! Оейзис! На бала!), на хората бяхме премного хора и премалко ги играеха правилно, брояхме до безкрай, в 5 сутринта - и на немски.
Следващата вечер беше ново приключение. Правилните хора на правилното място, нали знаете. Танци до зори и изразът "да затворим заведението" никога не е имал по-буквално значение, прекрасни усмивки, прекрасен смях и забавни песни. Други прекрасни хора също - наоколо, седнали, танцуващи, дърпащи се, пушещи, пиещи, "наздраве", "да броим с двете съседни маси", "да отидем при тълпата", "а този е същият", "чупката", "съжалявам за обецата", "дайте уискито", "ела при нас", "искам да се снимаме с рицаря".
А днес се очакваше - болката в крака, раменете, врата, дупето (щях да кажа таза, но се сетих за една отдавна забравена история) , корема и еей такава усмивка всеки път, щом почна да отделям снимките. Сега не знам какво следва, но със сигурност ще е нещо добро.
Все пак - step outside cause summertime's in bloom.

Patience

Ми не.

Girls and Boys

Добре, де, ясно. Завършихме. Не че сме се преучили последните седмици, ама вече е официално. Имам си една жълта ламинирана грамота (ако се чудите, всяка година са едни и същи) за някакви си заслуги към гимназията (предполагам, че в това не включват всеки път, когато съм вдигала кръвното на някой учител); имам си и отвратителна болка в раменете, задето стоях час и нещо навън на слънцето; имам си диск със снимките (дискът със снимката!). Нямам албум обаче (най-вече защото изобщо не обърнах внимание откъде да си го взема); нямам и огромно желание да ходя довечера някъде с випуска, въпреки че наистина ще е випускът - на едно място. Чудя се дали балът му стига (не е като да се славех като най-голямата фенка, нали знаете), ама при всички положения thumbs up за хорския ентусиазъм.
Утре е ясно какво следва (ако изобщо стигнем дотам, но предполагам, че ще), стискам палци за идеята за апарата и великите планове за покоряване на света вечерта.
А сега - Последният епизод и филми, в които любимият ми млад актьор е още по-малък.

Step outside 'cause summertime's in bloom

Слушай сега. Знам, че по принцип не ме приемаш насериозно, когато се оплаквам от живота, затова искам да подчертая предварително, че не се. Всъщност ми харесва вариантът, при който за четири часа навън си увеличавам уговорките до края на седмицата двойно. Изведнъж се сетих за един списък, който бях направила преди известно време, за да подчертая колко дълга може да бъде една седмица. В момента се отказвам да обърна внимание на факта, че в неделя ми е балът. Както вече често съм казвала, той почти изобщо не ме интересува като събитие. Сериозно. Затова в събота вечерта ще ходя на гиг на бандата на един приятел, упражнение, което правих доста по-рядко, отколкото ми се искаше, но пък има цяло лято (и един спирит, например). Утре с М, която е все така прекрасна и след трите джина, и шумно неочаквана малко след един. Четвъртък ще е денят, когато се предполага, че ще поспя и няма да имам досегателство до досадни хора от други училища, а сигурно и дори ще изчистя наоколо. Петък е денят на последните стъпки в училище, когато ще говорим глупости, ще се смеем шумно, ще носим букети и ще играем хоро с лелите, а също и ще празнуваме отчасти роднински рождени дни. Събота е ясна с домашния рок и кавъри на хубави песни, а неделя изобщо не е ясна, ама никак. И не знам защо, но в момента само събота ми е в главата. Събота и как така никой не знае друа песен на Oasis освен Wonderwall.

Time on your side that will never end

Окей, какво не му харесвате на Калвин Харис? Вярно, че сигурно е най-високият човек в индустрията в момента (this is the industry) и като говори, не сте сигурни дали говори и на какъв език изобщо (leave it to me - "деррс бин а мърдърр"), а и хуморът му е малко хаплив, обаче поне не е замесен в превърналата се вече в култова He's Behind You, He's Got Swine Flu (Yes, Mr. Skinner, we adore you). Всъщност песента е забавна и дори си я тананиках наум днес на матурата, но в никакъв случай не гледайте клипа, ако имате слаб стомах (в този ред на мисли съм доста убедена, че това ще се превърне в новия любим клип на бла).
Да се върна на Калвин Харис.
Не, момент, всъщност е това. Харесвам Калвин Харис и не ме е срам да си призная, че е единственото диско, което слушам и освен това, че му следя туитъра. (Преди някой да е казал нещо, да, Empire of the Sun също са готини, но Харис е съвсем друга история.)

Don't stop to let it pass you by

Днес сешоарът ми изгърмя в ръката. И тъй като се стреснах от светлинното шоу на сантиметри от лицето ми, реших, че денят е вече провален. Затова гледах някакви забавни шоута в ютюб Friday/Sunday Night Project, хилих се на реплики не по сценарий "Дерс бин а мърдарр" или пък "I'll shag everything with a postcode", после ядох ябълки и се сетих за едно от най-красивите обяснения за музика изобщо. Звучи малко като обяснение в любов, а не успях да открия видео само с този цитат, затова няма смисъл да го пиша, както няма смисъл да рецитирам някоя песен без мелодията й. Не става, съжалявам. Това ще бъде моята малка тайна за деня.

We don't talk about love, we only want to get drunk

Окей, сестра ми ме издаде. Не се притеснявайте, всичко е под контрол, мой, което в момента е най-правилното решение на света (въпреки че не мога да се сетя къде съм оставила служебния лист А4, без който - ноу матура, бейби), отивам! в Глазгоу и търся how-to статии, утре си чакам портфолиото (това, разбира се, ако сладурите от tnt, които ми вдигнаха кръвното в петък, не са объркали поръчката, което би било крайно възможно, щом се опитваха да ми обяснят, че тежало 10 кг), отново утре ще уча цял ден, ще стана рано, ще се правя, че разбирам нещо от критиката и ще се помоля на иконата в коридора да не се падат Дебелянов, Яворов, Славейков, Димов и при никакви обстоятелства - Далчев. Моля. Ако може най-добре да се падне Ботев, Йовков или Елин Пелин. И Константинов не е толкова зле.
Изобщо не ме питайте какво съм правила последните две години. Все си мислих, че съм запомнила нещо между изгледа от прозореца отляво и В отдясно.
А в събота не беше катастрофа, дори злополука не беше. Всъщност беше шумно и забавно.

Дотук беше с шибаните похвали, с радостта и с успокоението. В Глазгоу не ме искат, окончателно, а аз ще уча в Германия, ще се виждам непрекъснато със сестра ми, В ще ми бъде на 40 км разстояние, Париж - на 2 часа с влак.
И знаете ли от какво най-много ме боли? Че наистина обичам този език, че го мога, че чувствам на него, че исках още отсега да знам, че всичко беше толкова добре всъщност. Два дни по-рано. В събота не искам парти. Искам да се напия с В и с К, примерно, и да няма други хора.
А уж си бях обещала да не плача за това. Знаете ли какво? Не стана.

I, came here, trouble, read about it, internet, I thought, trouble = you!

"Лили Иванова под редакцията на Карбовски? Ама те честно ли?" Свалила съм си слушалките и шумно се възмущавам на книжните обстоятелства, а Ю стои отстрани и се хили. Мисля, че за последните 12 години е свикнала да не ми обръща внимание на изблиците. "И какво, Лили Иванова ще си издава биография, а някакви книжарки ще се опитват да ме убедят, че Балард е прекалено нов автор, за да бъде преведен." Нещо като Силвия Плат, ама тя поне не беше умряла две седмици по-рано.
После трябваше да ми се обади Н за обичайното, тоест трябваше аз да му се обадя и после той, когато се освободи, само за да стигнем до сегашния момент, в който не съм ядосана, нося зелена пола, качила съм си краката на бюрото, слушам музика и ще решавам примерни матури. Пред-ъм-предлятна идилия. Да, така ми харесва как звучи.
А после ще има пак разни филми без субтитри и чиния с ягоди, иначе всички днешни планове отидоха по дяволите.
И не, Н не се обади.

Fucking around with your mind

Как би ти звучал денят, ако намираше подходящ саундтрак за всеки чифт обувки в гардероба ти?
Ето, например тези чудесни сиви мери джейн (които не биха правили пришки, ако не беше лунният пейзаж навън, който кметът упорито нарича "бургаска инфраструктура"). Когато си ги сложиш, грабва те един чуден вихър, затваряш си очите и почти усещаш дъха на известния Cotton Club, и като се замислиш - дори не ти е нужен някой, за да можеш да танцуваш в два през нощта (това в случай, естествено, ако съседите ти от долния етаж отсъстват за уийкенда). Или пък прекрасните бели обувки, с които можеш да танцуваш само и единствено на Moonlight Serenade, всичко останало било пошло. Mark my words. Едните ми ботуши ги пробвах на Уикеда, ама не вървяха. За другите обаче Calvin Harris се оказа изненадващо подходящ.
За такива неща си мисля, докато правя примерните матури. И за Доктора (ех, този доктор - както каза сестра ми снощи).

Wind them up and here we go

Успешна пиеса, запоследно, без сълзи - но с много смях, вафли и вицове в пицарията накрая.
Но не за това си мисля в тези минути преди да си легна. Тази последна година тук, от лято до лято, ще я запомня с всички онези хора, които са се появили по някакъв странен начин в живота ми, след което са изчезнали за малко, само за да се появят наново. Сега. Тази огромна усмивка, която се е разляла на лицето ми, е заради един човек, който ми е помагал за философските есета и в същия момент ми е говорил за песни на Пластик Бо. Посвещавам тези първи мигове от новия ден на спомените за всички дивотии, за всички разговори, за всички невероятни ситуации, които са ми се случвали покрай него. И колкото и да съм изморена след този предълъг ден на репетиции и представления, и запознанства, и неочаквани подаръци, не мога да си сваля проклетата усмивка от лицето.

Moonlight Serenade

Ще започна разказа за последните две седмици с една новина. Майка-wait for it!-вярва в извънземни. Ама не в теорията за произхода на хората от някой паднал метеорит или във факта, че би било загуба на пространство да сме единствените разумни същества във Вселената, а в малките зелени човечета, които кацат периодично на Земята, правят си експерименти с хората, построяват разни монолитни структури с пирамидална форма и после не оставят никакви следи за съществуването си. Тоест, жената, която винаги е била като символ за разум и обмисляне на доказателствата сега ми обяснява, че е по-възможно египтяните да са пренасяли камъни на борда на TARDIS, отколкото да са ги мъкнели по дървена рампа.
И докато това откритие все още ме изумява, всичко останало беше прекрасно. Прекрасната ми сестра, която се мъчеше геройски с 20-годишен фотоапарат (и накрая направи всичко в последния момент); майка, която претърпя един малък рибен инцидент (и после ни замерваше с празни бутилки от вода); всички добри хора, които ме разпитваха за какви ли не неща или за интервюто; всички любезни хора, които не се сърдеха, че говоря немски със силен акцент и особена граматика. Прекрасният Великден, седнали в тревата и смешните добреоблечени азиатци до нас; забавните истории за балове отпреди много години; всеки един мейл за късмет с усмивки и глупави in-jokes. И всички тези неща се случват почти всеки път щом отида там, и въпреки това е прекрасно - именно задето се случва с хора, които не са наоколо, на места, които нямат нищо общо.
А следващото е за М., който много обича постове за пътувания. Пътят на нашите кожи.

Give me all the peace and joy in your mind

Имам чувството, че ако започна да обяснявам на още някого колко прекрасен е Doctor Who (сериалът, не че имам нещо против също така прекрасния Дейвид Тенънт, обаче нека поне веднъж да се съсредоточим върху историята, а не върху добрите британски актьори), ще ме затворят в някоя стая, боядисана в успокояващо зелено и с малък прозорец, пропускащ далеч недостатъчно светлина.
Или пък може би не.
Утре заминавам и ще се върна след нещо като две седмици (толкова време не би стигнало дори на Никола и Катя, за да си научат репликите), ще се опитам да се върна за пиесата ни - обещано, но преди това ще направя куп други неща от този край на Европа чак до другия, след което ще завземем остатъка от света, отвътре. Всъщност ми е малко странно, не че съм домошар - в никакъв случай, обаче нещата се случват толкова бързо, че едва ли ще съм наясно какво о/става и след още няколко дни.
Но сега е време да спя, да се опитам да заспя, защото ме очакват велики и странни дни на тази планета.

Oh you're a silly girl

След бързите ми изчисления осъзнавам, че в понеделник ще е последният ми учебен ден.
Въпреки възраженията на доста, това не е оплакване, а твърдение, просто твърдение. Такова като твърдението, че аз всъщност не познавам никакъв Митьо в Париж, в което съм напълно сигурна, докато се опитвам да обясня на майка, че най-вероятно не е чула правилно.
Chelsea Dagger пък започва спонтанно, когато dete споменава Глазгоу, аз пък тихичко си подскачам. След това си пускам още малко по-тихи Fratellis, защото I'm going there, baby-y! Нали знаете - дори да не ме приемат, отивам там, отивам отивам отивам. Ще го гледам, ще му се дивя, ще го обичам (а може и да го мразя), някоя вечер ще избягам, ще прекося улицата и ще седна на входното стълбище на училището.
So if your crazy, I don't care, you amaze me. Което ми припомня за новата ми тиха страст Doctor Who, който смятам да си пусна точно сега.

How long before I get in

Опитвам се да се сетя кога сме се запознахме с Д. Предполагам, че това никога не се е случвало всъщност, че става въпрос за едно от онези рандъм приятелства, в които знаеш името на човека и той знае името ти, но не знаете как и откъде. Такова рандъм приятелство, където нямаш абсолютно нищо против да изпиеш по бира или три и после да си поприказвате за света, живота и мястото ви в тях, например. Познавам няколко такива човека. Трима са в класа ми. Иначе са още няколко, но общо взето всички са свързани с предишни училища, общи приятели и съмнения.
Като казах клас, сетих се за няколко човека, на които трябва да се обадя, иначе сигурно ще ме убият. Така или иначе няма да се видим скоро. С някои - изобщо никога повече, и съм сигурна в това, не че съм фаталистка. Просто няма причина, поради която пътищата ни биха се пресекли.
Приспа ми се сравнително рано днес. Имах нужда от това навън, от музиката и от шума, от подскоците и от мятането на коса, от момента на playing groupie (според В) и от вече чистата ми съвест.

Britain, Great Britain

And we'll be there.
Мхм. Точно така.
След точно две седмици ще бъда на онова място, което съм сънувала, мечтала и преживявала отново и отново последните две години.
Gravity, release me
And don't ever hold me down
Now my feet won't touch the ground

And yesterdays dreams have been sold off it seems

Случайно си спомням за бележките, които си пращахме с В., когато обсъждахме времето или безмисления превод на поредната песен. Тези неща няма да ми липсват. После се сещам как преди година по това време всички стояха и трепереха пред факта, че завършват, повече, отколкото пред изпитите си. Това пък изобщо няма да се случи. Еми да - започва април, аз вече съм непоносима дори за себе си (писмото, писмото - то е виновно за всичко), не ме интересува пиесата ни, а за вторник ще започна офертите за предучилищно барбоса (такъв ни е планът още от декември) и ще завиждам (благородно) на всички издънки от родата, които ще бъдат в Париж, и (неблагородно) на всички, които са вече приети.

I just know that I'm harder to console

Чувствам как някакви моменти ми се изплъзват от ръцете, от погледа, от визията. Малко ми е тъжно, малко никакво - от всичко по малко. И не че ми пука вече за онзи-град-чието-име-няма-да-произнеса, напротив - все така ми се иска да съм там и да го усещам с връхчетата на пръстите си и през кожата, но вече няма да е същото - имам нужна от тези хора, от тези места, до мен или по-близо, не и така, както бих искала, и, уф, всичко е толкова сложно, а аз май си го правя и по-сложно от нужното.
Всъщност, просто искам да се махна оттук, не мога вече да го дишам този град, а не че има и останал въздух, но ми схванахте мисълта. Искам да съм някъде другаде, при сис, да странствам между няколко града (В. в Хайделберг! и абсент вместо мента), на всички онези концерти, за които не ми са стигали няколко стотин километра разстояние. И този пост в момента става ненужно и нежелано ревлив, обаче това ми е защитната реакция срещу праха и безмисленото слизане до пощата на всеки час.
The world around makes me feel so small/Heaven'll help you catch me if I fall

If it's a broken heart, then face it

Ще чакам, вече няма закъде да се дърпам и да не искам.
Иначе с удоволствие бих описала този ден като тих и спокоен. Или поне е тих и спокоен, докато не си пусна лайв-а на Кайзер Чийфс (които по незнайна причина много ми се слушат тези дни), после пък последният училищен фашинг, а ние отиваме на рок-кафето до нас с костюмите и грима, и хората се обръщат по улиците, и ни се усмихват. Ние им се хилим. Но не искам тази вечер да се повтаря, спомням си разни минали събития, задето Н. е качил видео на една песен, която бях забравила напоследък - също като миналите събития.
Now watch me rise up and leave all the ashes you made out of me
When you said that we were wrong, life goes on, а аз не мога да забравя последния си сън.

You can't dance and stay uptight

Знам, че трябваше да кажа нещо, но нямах сили - и желание- да съобщя на света за злополучния петък, изпълнен с всички възможни емоции. А всъщност не знам нищо - не знам дали са ме харесали, не знам дали всичко е наред, не знам дали ще мога.
Последните три дни изобщо бяха пълна емоционална катастрофа, а аз не искам вече така, но обичам тези хора, задето винаги ще те прегърнат след тежкия ден, след което ще пиете по един джин с тоник и ще танцувате пред вратата на терасата.
Днес, като се прибрах вкъщи, сънувах първия си сън от много дни насам и искам довечера да се чувстам отново така уютно. За всичко са виновни текстовете.

Because the remedy is the experience

Вече е официално, К има нова реплика, която ми повтаря непрекъснато и за която съм си направила списък с подходящи отговори. For those who don't remember me, well, let me introduce you to my style. И гледаме Die Welle в час по немски по немски (Стенли се радва като дете в сладкарница), който може и да е абсурден, обаче е по истински експеримент в САЩ и започва яко (освен това ми припомня как искам отново да гледам Generation Kill).
Иначе слушам Джейсън Мраз тази вечер, ако се чудите, и искам ето тук, тук и тук, в тази последователност, моля.
В петък повече. Ако изобщо различа клавиатурата.

Halfway between the gutter and the stars

Днес е прекалено шумно, дори за мен, но цял ден всичко се върти около "мон амур, абажур, Коала Лумпур", бахур, божур и портокал. You know, it's all about the wordplay. Прекалено отрано започваме с К. сериозните разговори за връзки и раздели, за шеги и столици. Малко по-късно въртя черната гривна в ръце, слагам си я, пак я махам и продължавам да си мисля за разговорите ни, които все започват толкова рано напоследък. Поне вече знаем как ще свърши седмицата.
"Важното е да вярваме, че пътят към върха се извървява понякога със свръхестествени способности, пълен самоконтрол и старание към самоусъвършенстване и е почти винаги съдба, по-рядко случайност. И изводът е един." И ще го прилагаме целия април докато останалите се мъчат върху изпитите си.
Следва: английски, музика, история и подове в църкви.

This time I'll get it right

Преспокойно бих дала пет звезди за днешния ден, изпълнен с безкрайно обикаляне от едно място на друго, бързо вървене, приятно каране на колело и красиви пожелания за следващите три дни. Харесват ми такива съчетания, когато накрая с В. теглим чертата на изминалото от седмицата и пресмятаме остатъците. Днес всичко беше наред. К. се включва изключително сутринта и по обяд, когато обсъждаме едно и също, само че вече будни. Малко по-късно ром или джин с тоник (cause I'm feelin' supersonic) и вицове за блондинки-шофьори.
Утре пък ще полагаме венец на Патриарха, задето често е място за спасяване на животи и нощни слави, а също така и преднамерени закъснявания и слушания на Фрателис, докато си губиш времето чакайки.

The reasons that made us be

В днешните новини, взех си изпита по немски (без значение с колко процента, а щом и без това няма да ми трябва), очаквам други прекрасни неща до края на следващата седмица, искам този уийкенд да бъде забавно в София и когато порасна, ще работя като фотограф в NME и ще имам бекстейдж пасове за всички концерти и фестивали.

So, Mr Politician

И ето как Нелито участва на среща с Даниел Вълчев и за първи и последен път отиде на фитнес. В един ден.

Sticks and stones

Всички, които не (искам да) познавам и които напоследък се опитват да се вмъкнат във всекидневните ми приключения, да ми прекъсват разговорите, да се опитват да ме питат изобщо неважни неща, докато спя, слушам музика, пиша упражнения, правя си уговорки, говоря по телефона, рисувам, чета, вървя бързо надолу по улицата, ядосвам се, радвам се, плача, гледам през прозореца - престанете.
Защото утре с М., с която не сме излизали от прекалено недопустимо много време (не, Трифон Зарезан не се брои, а онова 10-минутно появяване с екстри разливане на червено вино на пода не може дори да влезе в категориите), страх ме е да не пратя пак някой от онези смс-и, които си пазя после и им се хиля като ми е тъпо, онези - за стирките (с обясненията после), стефан в. и върв. Може и да не е чак толкова зле, всъщност, но не искам. Искам обаче да спра да кашлям и да превъртя времето напред.
(А ако наистина отслабна толкова, колкото всички си мислят, че съм, поне вече ще има причини.)

I'm all over my heart's desire

Положението днес цял ден прилича повече на "хотел две звезди", отколкото на "хотел калифорния". Тоест, мисля в монолози, прозорците са запотени (защото навън вали - лоша изолация), дъждът си вали шумно и цял ден, а по средата стои огромното нищо, чакащо хора да се появят със съвети и отговори, и с някакво настроение (дори не е нужно да е добро - просто някакво). Вместо това получава безкрайно дълги телевизионни постановки и решаване на кръстословици последние часове. А, не, поправете това - понякога се появява някой и казва две-три изречения преди да изчезне между кухнята и моделите, или да се снима с роклята/обувките.
И изведнъж се оказва, че в събота трябва да съм на три места едновременно, за да мога да се видя с всичките хора, с които искам. А в момента не искам никакви гости наоколо, и ми е ужасно за което.
I wonder where you are now?
Но пък утре се очертава да е общо взето същото.

And this time there's plenty

Днес празнувам успеха на вече завършения разказ за Шон и Санбèр, освен това отбелязвам колко търсена бях последните дни, от толкова много части на България/Европа. Мисля си малко за, разбира се, музиката и уговорките безмислено надалеч в бъдещето. В четвъртък официално предадохме вестника на (стискам палци) зайци с повече от средния акъл. На В. й е все така забавно да ме бъзика, ама и аз съм си виновна. С К. възстановяваме традицията за ходене-пеша-първа-смяна. Все още отказвам да си призная цялата истина. Снощи ме изненадаха със забавно радио-предложение. От утре пък започва официално да ме тресе шотландско-немската треска с краен срок около 27ми този месец (ама дано по-рано).
И като цяло, изобщо не мисля за празниците. Наистина.

No change, I can't change

Прекарвам последния час безутешно пред недовършената история за Шон и котарака му Санбèр, а след разговора за стереотипите се чувствам ужасно. Не това съм аз, не не.

Melody and silence

Докато чакам презентацията за Германия да стигне до мен все пак, разни мисли ми се въртят из главата за днешния ден, безкрайно сполучлив откъм много събития, толкова прекрасно - цял ден се събираме около музиката, в час и в почивките, по пътя между точка А и точка Б; прекосила е хиляди километри и отново е на точното си място, always where it needs to be. (Имам и аз нужда да съм в този регион, но това е съвсем отделен въпрос.) Играем на музикални игри, за да си убием времето; музика за танцуване и за излежаване в дъждовни следобеди (съвсем навреме); музика за всичко, което ще се случи така или иначе.
Изобщо всичко, всичко, днес се върти около музика, писма или музикални писма.

While he's having a smoke

Стаята ми мирише на приятен лек люляк, най-после си я подредих и слушах Calvin Harris (който е прекрасен, въпреки че е шумен и диско), рано сутринта пък с dete обсъждахме разни моменти от живота, и как тя всъщност е доживяла нещо толкова (шокиращо, ха). После си спомняме несполучната събота вечер, песните и защо всъщност сега се правя на сърдита на Р. Спомняме си за палмите, които всъщност не съществуваха, и за водката, която беше в повече (но те решиха да се правят на мъже).
А най-хубавото е, че ни остават само два месеца, които все ще избутаме, пък било то и с оредели редици. Следващото хубаво е, че довърших единия разказ, където имена и характери се смесват (освен един). Последното хубаво са Килърс за лека нощ. They say the Nile used to run from East to West.
Как обичам тези часове, когато всички спят, а аз се завивам през глава и си представям апокалипсиси.

Can you imagine no first dance

Апаратът ми е загубен. Завинаги в нечий чужди ръце или ненужно захвърлен в някой храст, малкото ми прекрасно апаратче, преживяло всичко на света. С пукнат екран, снимките и записите ни от вечерта, и толкова много приятели и последователи, запечатал любови и раздели, купони, бесове, самота, многолюдност, презентации и заспивания в час. А последната свалена от него снимка стои в предишния пост.
Днес няма хубава новина. Освен, че портфолиото ми седи на съхранение в складовете на tnt в Глазгоу и още утре сутринта ще е на място. И освен това засега няма да си купувам нов апарат. Първо ще поработя в офиса, ще събера пари по баловете и ще реша какво да правя.
А, и честита баба Марта.

Remember now the words she said

Днес всичко е нереално, танцуващо по сенките на къщите и отраженията в очилата на К., тихата музика в час и аз - не се опитвам дори да внимавам, не се правя на сериозна, не се смея, просто съм там и гледам блока отсреща, кимвам на В., понякога поглеждам към учебника и се излягам на чина.
Защото трудът ми на година-и-нещо вече по своя път, сигурно в момента преспива в София, за да полети утре и в понеделник да е пред вратите на онази голяма сграда в стил Art Nouveau, посрещнат на топло и сигурно от хора с почти неразбираем акцент.

And now we wait.

See the idiot walk

Преди да продължа (преди изобщо да започна), искам да направя едно изявление:
Всички, всички красиви къдрави мъже винаги се появяват наред с другите на някоя обща снимка.
А сега и главната ми идея, а именно да ви споделя едни факти за живота.
Нещата, които си мислиш, че са много оригинални, но всъщност са клише и, като цяло, досадни:
.имитации на Хитлер
.снимки отгоре (повече от 5 на ден)
.псевдопатриотизъм
.заставане против не-християнски религиозни центрове
.грешното произнасяне на псувните/обидите
.слушането на "метъл"
.twilight (моля ви)
.натискането в някое заведение (не, не искам да те гледам)
.ротари
.runs'n'roses
.оплакването от системата
.болестите по бележките от личните лекари (една настинка стига, честно)
.желанието да се следва архитектура/право

Five, six, seven

Всъщност писмото го пратих още на следващия ден и бях толкова горда от постъпката си, че я съобщих на една огромна част от света. След това слушах Empire of the sun и дори ми харесаха, а всъщност единственото, което ме притеснява в момента е, че трябва по цяла нощ да не спя (или съвсем малко - което е на практика същото), за да успея да сваря с всичко в срок. И това наистина понякога ми писва, защото - в крайна сметка не съм студентка, нямате право да ми налагате да уча до толкова късно/рано по някакъв предмет, който после няма да ми трябва, а после да ме изправяте пред целия клас и да обяснявате как не сме се интересували от гимназията. И накрая да не очаквате да се засмея.
Нямам нужда и излишни сили за такива глупости. Добре, че поне имам много гигабайти музика, ако не другото.

Tour Eiffel en plastique, souvenir emblématique

Защото съм оправно момиче.
.си завърших портфолиото и двата скицника.
.все намирам правилните хора.
.често правя глупости, като да пращам смс-и на някоя песен или като се счупи чаша с вино.
.винаги ще намеря време да направя нещо, което съм обещала. Понякога това значи половин година по-късно.
.се опитвам да запазя приятелства.
.пия повече, отколкото трябва, и по-малко, отколкото ме молят.
.настоявам да се видим.
.знам, че в този град не мога да дишам и никой не може да ме убеди в противното.

Но пък исках толкова много заглавието ми да е нещо на френски, защото прекалено много френски песни днес се появяват около мен, а аз не знам какво означават. Освен това компютър ми е по-бавен, защото му записвам дискове с музика, които му обещах още септември, а той не се сърди. Не се сърди, нали?

Youth of Today

Днес прекалено много и прекалено правилни хора за прекалено кратко време, музиката не стига и не я слушам изцяло, затова пък вървя по-бързо от винаги, само за да си изгубя времето на следващите шест часа в мисли, от които определено нямам нужда. Получавам безполезен подпис в горния ляв ъгъл на онзи мизерен лист, после се кротвам и пиша упражнения на английски. Вместо това си записвам безкрайни несвързани изречения по ръбовете на книгата и си ги представям на екрана на монитора.
В пощата пък има едно прекрасно очаквано писмо и вече знам, че всичко ще е на мястото си. Само не мога да повярвам как никой преди мен не го беше взел.

PS. Ще започна да дълбая чертички по бюрото с ножчето за всяко едно съвпадение.

She Is Love

Какво толкова, че е петък 13ти, щом е всъщност един прекрасен (студен) петък, с малко повече оейзис-преживявания от очакваното, но и те са прекрасни, странни, красиви и на син фон. Искрено вярвам, че онази снимка ще остане в списъците на оригиналните и неочакваните, ето такива неща се получават в моменти на поглеждане към страницата от италианското Венити феър, глупави шеги и креативност.
Иначе няколко часа по-късно съм полу-разложена върху един стол, не очаквам никакво съчувствие, само една възглавница, но вместо това се правим, че сме учили и че знаем нещо по история, докато не се предавам, а последният ми напън е пътят от колата до вкъщи.
А сега бих гледала Generation Kill, новата ми мини-сериална страст, но ми се спи прекалено много, така че заглавията на рисунките засега стигат.

Don't be long

Ще използвам блога си вместо бележки по стената, вероятността да погледна страницата е по-голяма от да се опитам да разчета нещо на десетките листчета.
Ще си взема снимките, принтирани и хубави, от любимото старо фото с хубавия нов фотограф, който често говори глупости, но не пречи никому; ще се метна до книговезницата на ул. Оборище и ще си поръчам корицата за портфолиото (и ще стане само за един ден, и няма да я правя аз, сигурно и по-евтино ще ми излезе, йе); ще вляза в някакви магазини с надеждата да изскочи нещо хубаво и удобно; после ще се опитам дори да стигна до училище за репетицията, която така или иначе ще се състои и без мен. А на училище изобщо не смятам да се пресилвам, мога да използвам цялото време на света за мои си неща, рисуване и скициране, планиране на празниците (всеки един празник, всеки един рожден ден), неслушане на немски/английски обяснения, а вместо тях - we can slide away.
Напоследък имам чувството, че не съм на този свят, че гледам малките хора отгоре и това ме кара да се чувствам наистина прекрасно, особено в такова хубаво време.
I don't care no more so don't you worry
Goodbye, I'm going home

Monday broke my heart

Въобще бях забравила, че е понеделник.

Once upon a time, I wanted to know what love was. Love is there if you want it to be. You just have to see that it's wrapped in beauty and hidden away in between the seconds of your life. If you don't stop for a minute, you might miss it.

Първото нещо, което ще направя след като си тръгнат куриерите, ще е да гледам филма. Отново.

Supersonic

Не знам защо този ден ми напомни много други недели след дъжд, само че този започна прекалено рано, прекалено шумно и прекалено весело за едно обикновена неделя сутрин. А докато чаках шефа (естествено, че имаше и по-нормални снимки.), оглеждах хората около мен, как винаги успяваме да се усмихнем, насила станали в неделя сутринта, да изглеждаме прилично и да сме допустимо адекватни.
Ето например, момчето, което прилича неприлично много на Бен Уилис, особено по начина, по който реагира на нещата/дразненията около него. Естествено, че не е Шон Бигърстаф, но никой не може да е Шон Бигърстаф. И все пак е доста забавно да го наблюдаваш понякога.
Други хора скоро ще попаднат в графата "обичайните заподозрени" поне тук, а някои от тях съм виждала по-малко пъти от пръстите на едната си ръка, но все едно ги познавам от години. И за всичко това са виновни Колдплей. Естествено, има и такива, които виждам почти всеки ден, или пък познавам наистина от години, и все пак може да ме изненадат с някое неочаквано изречение.
Не знам защо пиша в момента за тези хора. Някои от тях няма и да помня след 2 години, а в момента не определят живота ми. Не са част от онези "обичайни заподозрени". Обаче сме като един клас, в който непрекъснато се въртим и си сменяме местата и задачите, освен това си броим начертаните линии и си бутаме палитрите. А после се прибираме и се наспиваме.

What is gonna be

Не е като да ме интересува особено, обаче тръгвам с някакво огромно желание и намерение да си намеря просто един черен панталон. Но, както всички знаем, в България просто няма дреха, в която мога да се побера. А гордостта ми не ми позволява да пробвам нещо по-голямо от два-пъти-хикс-ел. Не, не е нормално, наистина.
Освен това си загубих обецата, любимата прекрасна черна музикална обеца.
А сега и това.
Добре, че поне седмицата мина бързо.

Getting into the swing

Тук е моментът, когато всички започват да цъкат с език неодобрително и да се питат какво е станало с онова момиче, което беше винаги прилежно и ходеше редовно на училище; което не смееше да отговори на реторичен въпрос; което говореше ясно и очетливо; което не си позволяваше да преписва или да лъже на контролни; което държеше стаята си в ред; което гледаше MTV и слушаше тиха безмислена музика.

Заболя го гърбът и сега се маже с фастум-гел, ето какво. А сега ще вземе и да завърши.

The world - ahead

След тази вечер, завита с одеяло до очите, стискаща пръстена си в ръка (и хилеща се на днешните случки), си мечтая единствено за петък, когато ще си пусна един малко позабравен, но все така прекрасен филм. Защото едно момиче има нужда точно от това - филм на живота й, нещо топло, с което да се завие, и достатъчно време да съчетае тези двете неща с пуканки. И всичко това само като мотивация, за да отмине бързо седмицата и да дойде отново заветната събота. Едва ли не.

Get some exercise

Слагам огромна черта под тази седмица на прекалено много рисуване, прекалено много съвпадения, прекалено много истории, прекалено много запознанства и прекалено много от всичко останало. Искам следващата да е тиха и спокойна, да започнем февруарската серия съвсем навреме, да си довърша (но наистина) портфолиото и как обичам такива неща да са под контрола ми. Лк тази година няма да се състои в съзнанието ми (въпреки че както винаги имах най-прекрасната идея от всички останали глупости), за сметка на това пиша съвсем други неща. А сега и ще пия аспирин, защото така трябва.
За следващия път ми обещаха Колдплей, а предполагам - Оейзис и Франц Фердинанд. Например.
И никакви вампири повече, наистина, поне за един месец - никакви.

Пс. Естествено, че ти обещавам, d.
А как само обичам златното съчетание the wombats - let’s dance to joy division//joy division - love will tear us apart на А.

Chelsea, Chelsea

Четвъртък започва спорно и сърдито, но затова е странно, за да завършва сред хора, сред правилните хора на момента, и да е шумно и нетърпимо, да пеем любими песни (фрателис! фрателис! сама!) и тези песни ги знаят само правилните хора. Наистина, единствено правилните.
Естествено, ще си замълча за хората, които не танцуват заедно, или пък са крайно отбрани в емоциите, винаги има и такива, нито ще обяснявам глупавите ни грешки докато пеем бързо и докато се въртим около оста си, докато пускаме диво коси и се оставяме на шотландския ритъм. Всичко това е типично, а аз съм безкрайно щастлива, че винаги отделям един ден за побеляване на косите и тичане за резервации, за да се случи точно правилното събитие с правилните хора. Все пак, ако ще стоим затворени заедно в една стая по шест часа, защо да не се знаем що за същества сме.

They say the Nile used to run from east to west

Точно когато се чудиш защо си направил това, а не другото - например, точно тогава се появява Н. с безкрайните си софийски глупости, по-неоткриваем от други актьори бил, а аз го откривам, да, и пием чай и после бира или две, и къде е проблемът тогава. Вече говори по-ясно и по-бавно, трябва и аз да се науча, също косата му порастнала и всеки път сякаш няма нищо общо със себе си.
Това е била причината, предполагам - докато вървя към вкъщи, задето спря да ми е студено и изведнъж всичко се нареди. Няма друго, няма.
The star maker says, "It ain't so bad"
The dream maker's gonna make you mad;
The spaceman says, "Everybody look down!
Its all in your mind!"
Ето как, отново в края на януари и февруари - едва ще започне, и всичко започва отначало, В. се включва с опасни планове и типични нагласи - чак до юли, когато всички останали ще тръгнат по изпити, като всяка година. А аз ще им стискам тихо палци и ще чета теми за тях, както всяка година.

Flutter

След този сън - вече съм там, дълго пътуване с автобус и И. на съседната седалка, и слънцето с каменистия плаж - сигурна съм, че цялата необятна вселена е с мен, и се събуждам с цялата сигурност на света, and everything will be fine, everything - in no time at all.
А с В. виждаме кенгурута на бара и неясни реплики, и странна музика, този път ще се постарая повече.
И всичко ще е наред, наистина, всичко ще е на мястото си. In no time at all.

It's a flawed work of art

Само да благодаря на Катя за гениалната й идея и бог да поживи този, на когото за първи път му е хрумнала идеята за stop motion.
Okay, it's over now. We can go on.

My inevitably unexpected British Sunday

Липсата е най-голямата мотивация за успех.
Therefore....

Wishin' away all the hours and days

Работата намалява прогресивно и този факт ме изпълва с тиха радост и чувство за job-well-done (indeed). Вижда му се края, а това всъщност е толкова прекрасно и толкова странно, какво бих правила в един светъл момент на откровения, когато нищо не ме кара да се събуждам рано, за да отида на рисуване (въпреки хората, хората - те могат), когато нямам срокове, а вече всички ще са тръгнали по софийски курсове и изпити - всичко ще бъде като някоя песен на мойте любими.
I love the way you city girls dress even though your head's in a mess.
Моята рошава мисъл, впрочем, ще бъде чута в понеделник по (не се смейте, някои и дотам не стигат) Скат, от 20:30. Ще ме познаете по червеното палто, значката на Юниън Джак и банера отдолу с името ми.
И изобщо, опитвам се вече да си мисля за пролет, така или иначе до вторник предвиждат времето топло и неочаквано 10 и наоколо градуса, а може би наистина главната идея е open up your plans and damn you're free. И не че не се ядосвам понякога, най-вече за глупости, или не гледам хората, седящи срещу мен и рисуващи, в очите, не им се хиля насреща и не правя глупости, обаче предпочитам да е без безмислени емоции.

Well it's a big, big city and the lights are all out

Изведнъж се оказва, че се опитвам, или пък ми се получава от раз, да живея в един разказ, с протестите и стачките, и нямането на време да се включа в цялата еуфория наоколо, а сигурно има защо да е така. Всъщност исках да си направим един наш си собствен пост-хипи мирен протест срещу 13те (при късмет) градуса в стаята ни, завити с дебели родопски одеяла, но никой не приема насериозно такива идеи.
Въобще, явно утре ще да е ден за протести, аз пък вече не се намирам в България, а някъде далеч, на Бахамите при сис или в Канада, например. Или в Берлин (и както обяснявах днес - приемам не-оейзис като стимул за Шотландия). В Истанбул също било студено, освен това е с една карта-ключ по-малко, така че няма смисъл. Наистина.
В момента се разкъсвам между тихо и шумно, между класическо красиво и странно гротескно. Noise epic. Започвам да завършвам и последните рисунки, а те стават толкова хубави, толкова хубави. Толкова нищо-общо-с-идеите-отначало. Толкова знам, че трябва да ги харесат. И все едно с кръв изцапаният диван, и неперспективният плакат в перспектива.
Well it's a big big city and it's always the same
Can never be too pretty tell me you your name
Is it out of line if I were simply bold to say "Would you be mine"?

Come on and sing it out, out, out

Опитвам се да не мисля на английски, въобще да не мисля на други езици, на никакви езици. Не успявам да гледам сама страшни филми, които съм гледала преди, искам да слушам музика, а ми се спи. Искам да слушам Oasis, щом няма да ги гледам в края на седмицата.
Края на седмицата!
Трябваше в момента да не мога да спя, да се радвам с другите, но не би. Вместо това ще рисувам всяка сутрин скицника си в училище и всеки следобед ще довършвам рисунки, после ще се разболея и ще обявят някаква ваканция в училище, както всяка година и не задължително в този ред, ще си слушам музика през огромните слушалки, заглушаващи света, ще се събирам с В. и ще изпиваме вечерите си. Това не е план, а какво всъщност ще се случи.
All we know is that we don't know
What is gonna be
Please brother let it be
Life on the other hand won't let you understand
Why we're all part of the masterplan

Shoebox of photographs

Днес вече щеше да ме тресе една Оейзис-вълна, затова предавам емоциите нататък и си чакам лошото настроение другия уийкенд. Утре ще си купя Бейлис и големи слушалки, и ще ми е готино. Май и че ще рисувам, ама имам още колебания дали ще успея все пак да стана. (Май ще трябва, задето ще съм спонсор на ямболските преживявания на В.)
На пода пък съхне онзи колаж и ми е толкова скъп, че се хиля всеки път, щом погледна надолу. Едни такива кодак моменти, за които въобще не се знае дали някой щеше да ги забележи иначе. Дете(на латиница) с чука, сис и Катя, разговора през пътния конус. И всичко това, само защото разгадаваме модерни градски мистерии, всеки ден, всяка нощ.

Oh my God, I missed planet Earth

Тършувам се из папки и възстановявам събития и хронологии, една понятна хиперактивност по това време, когато трябва да се спи. Направила съм си един списък за нещата, които имам да довършвам по портфолиото. "Довършвам" казвам, но много с много въобръжение, щом списъкът има 12 точки, повечето от които звучат по-скоро като общо описание на външния вид на някоя недовършена рисунка. При това, само едно има сигурно име, и едно прекрасно мото. Тази година смятам да впечатлявам с невероятните ми познания по шотландска музика. И ще се надявам следващата стипендия да я дам за някакви полезни неща. И корица.

Open up your plans and damn you're free.

Това е първият ми пост за тази година. Няма да ви пожелавам никакви неща, каквито би се очаквало да ви бъдат пожелани. Всъщност, изобщо не смятам да пожелавам повече нищо на никого, защото е крайно време да започна да си пожелавам повече неща за мен, и после да се старая да си изпълнявам пожеланията и късметите. Така или иначе се оказва, че оставам без коледен подарък, което пък ме прави двойно по-тъжна. Време е да се махам оттук, преди фатализмът ми да се засили и да започна да си навличам беди сама.
Но този път ще се застоя тук за малко повече. Освен това от предишния списък нямаше много смисъл, щом четвъртата точка се сгромолясва още следновогодишно. Но както реши сис (а и като цяло, всички хора на света) - стигат дори само първите две. Така де, късмет и любов, а то останалото щяло да си дойде по реда. Поне така казват. Важното е сега да намеря време за моите си неща, след като вече сложих черта на всички езикови изпити, да рисувам повече и да не обръщам внимание на малките досадни човечета наоколо. Да ходя повече на театър и нагости на Н., да си правя по-вкусен чай. Да спя повече, ако е възможно, и да започна да карам повече. Да си бъда все така цинична, защото ми харесва и защото съм прекалено мързелива, за да се променям. Да не се влюбвам в българин, защото love is overrated, а и българските мъже в България в мнозинството си са отвратителни. Във всички аспекти.
А навън вали и не искам да натрупва, нито да е хлъзгаво или кишаво.