Бих разказала за онзи фестивал с ужасната организация и блатната растителност навсякъде, но иначе хубав, хубав - и за пясъка в косите, разговорите около масичката, силната музика срещу тихото спокойствие, музика за скачане, музика за крещене, музика да се ухилиш до уши, а сутринта да се опитваш да не се разплачеш пред автобуса, задето не можеш да си спомниш кога запоследно си се чувствал толкова добре, без някой да ти напомня за отдавна минали случки и хора - без да е умишлено поне - и да те накара да чувстваш when you're all alone we become your home - we're the music, we're the music, when your love's away and you feel betrayed - we're the music, sweet music.
А музиката си я носехме вкъщи, нали така?
No comments:
Post a Comment