Всички, които не (искам да) познавам и които напоследък се опитват да се вмъкнат във всекидневните ми приключения, да ми прекъсват разговорите, да се опитват да ме питат изобщо неважни неща, докато спя, слушам музика, пиша упражнения, правя си уговорки, говоря по телефона, рисувам, чета, вървя бързо надолу по улицата, ядосвам се, радвам се, плача, гледам през прозореца - престанете.
Защото утре с М., с която не сме излизали от прекалено недопустимо много време (не, Трифон Зарезан не се брои, а онова 10-минутно появяване с екстри разливане на червено вино на пода не може дори да влезе в категориите), страх ме е да не пратя пак някой от онези смс-и, които си пазя после и им се хиля като ми е тъпо, онези - за стирките (с обясненията после), стефан в. и върв. Може и да не е чак толкова зле, всъщност, но не искам. Искам обаче да спра да кашлям и да превъртя времето напред.
(А ако наистина отслабна толкова, колкото всички си мислят, че съм, поне вече ще има причини.)
No comments:
Post a Comment