Изведнъж се оказва, че се опитвам, или пък ми се получава от раз, да живея в един разказ, с протестите и стачките, и нямането на време да се включа в цялата еуфория наоколо, а сигурно има защо да е така. Всъщност исках да си направим един наш си собствен пост-хипи мирен протест срещу 13те (при късмет) градуса в стаята ни, завити с дебели родопски одеяла, но никой не приема насериозно такива идеи.
Въобще, явно утре ще да е ден за протести, аз пък вече не се намирам в България, а някъде далеч, на Бахамите при сис или в Канада, например. Или в Берлин (и както обяснявах днес - приемам не-оейзис като стимул за Шотландия). В Истанбул също било студено, освен това е с една карта-ключ по-малко, така че няма смисъл. Наистина.
В момента се разкъсвам между тихо и шумно, между класическо красиво и странно гротескно. Noise epic. Започвам да завършвам и последните рисунки, а те стават толкова хубави, толкова хубави. Толкова нищо-общо-с-идеите-отначало. Толкова знам, че трябва да ги харесат. И все едно с кръв изцапаният диван, и неперспективният плакат в перспектива.
Well it's a big big city and it's always the same
Can never be too pretty tell me you your name
Is it out of line if I were simply bold to say "Would you be mine"?
2 comments:
нели, ти не съществуваш.
знам, весо.
но пък правя всичко възможно другите да ме видят. пък може и да започна да съществувам.
Post a Comment