Supersonic

Не знам защо този ден ми напомни много други недели след дъжд, само че този започна прекалено рано, прекалено шумно и прекалено весело за едно обикновена неделя сутрин. А докато чаках шефа (естествено, че имаше и по-нормални снимки.), оглеждах хората около мен, как винаги успяваме да се усмихнем, насила станали в неделя сутринта, да изглеждаме прилично и да сме допустимо адекватни.
Ето например, момчето, което прилича неприлично много на Бен Уилис, особено по начина, по който реагира на нещата/дразненията около него. Естествено, че не е Шон Бигърстаф, но никой не може да е Шон Бигърстаф. И все пак е доста забавно да го наблюдаваш понякога.
Други хора скоро ще попаднат в графата "обичайните заподозрени" поне тук, а някои от тях съм виждала по-малко пъти от пръстите на едната си ръка, но все едно ги познавам от години. И за всичко това са виновни Колдплей. Естествено, има и такива, които виждам почти всеки ден, или пък познавам наистина от години, и все пак може да ме изненадат с някое неочаквано изречение.
Не знам защо пиша в момента за тези хора. Някои от тях няма и да помня след 2 години, а в момента не определят живота ми. Не са част от онези "обичайни заподозрени". Обаче сме като един клас, в който непрекъснато се въртим и си сменяме местата и задачите, освен това си броим начертаните линии и си бутаме палитрите. А после се прибираме и се наспиваме.