Дотук беше с шибаните похвали, с радостта и с успокоението. В Глазгоу не ме искат, окончателно, а аз ще уча в Германия, ще се виждам непрекъснато със сестра ми, В ще ми бъде на 40 км разстояние, Париж - на 2 часа с влак.
И знаете ли от какво най-много ме боли? Че наистина обичам този език, че го мога, че чувствам на него, че исках още отсега да знам, че всичко беше толкова добре всъщност. Два дни по-рано. В събота не искам парти. Искам да се напия с В и с К, примерно, и да няма други хора.
А уж си бях обещала да не плача за това. Знаете ли какво? Не стана.