Опитвам се да си преведа желанията на чужди езици, които никога не съм учила. Онзи прах, прашните вихрушки с цвят на портокал, може би не са толкова страшни. Правят фигурки във въздуха и събуждат надежди за топло лято - двата оставащи месеца. Преглъщат водата на големи глътки, после се насочват към вътрешността на стаята и осветяват всичко по пътя си. Миниатюрни изюмрудени точици ги следват по петите за полутон и се опитват да прескочат сянката ми върху пода.
А мен ме страх. Много ме е страх, защото ще е чуждо, велико, неотразяващо се в съседните огледала. Страшно, дори ужасяващо. А хората ги няма. Хората са тук, когато мен ме няма, и изчезват - изпаряват се от първите утринни лъчи, когато се появя. И всичко започва отначало.
"Music is not just orchestras and pop stars and special people with albums and downloads and concerts. It's you. 'Cause the music of the spheres is all around you. When you're on your own, just close your eyes, and you'll hear it. Music. Inside your head. 'Cause everyone's a musician, everyone's got a song inside them, every single one of you."
PS. Докато се рових, за да намеря епизод от Who Do You Think You Are?, попаднах на друг, за който осъзнах, че бях гледала вече - преди повече от две години, без да знам, че същият този актьор ще стане сред най-любимите ми един ден. И точно този епизод ме накара да започна да правя родословното ни дърво. Кой би могъл да знае, че светът е толкова малък.
No comments:
Post a Comment