Moonlight Serenade

Ще започна разказа за последните две седмици с една новина. Майка-wait for it!-вярва в извънземни. Ама не в теорията за произхода на хората от някой паднал метеорит или във факта, че би било загуба на пространство да сме единствените разумни същества във Вселената, а в малките зелени човечета, които кацат периодично на Земята, правят си експерименти с хората, построяват разни монолитни структури с пирамидална форма и после не оставят никакви следи за съществуването си. Тоест, жената, която винаги е била като символ за разум и обмисляне на доказателствата сега ми обяснява, че е по-възможно египтяните да са пренасяли камъни на борда на TARDIS, отколкото да са ги мъкнели по дървена рампа.
И докато това откритие все още ме изумява, всичко останало беше прекрасно. Прекрасната ми сестра, която се мъчеше геройски с 20-годишен фотоапарат (и накрая направи всичко в последния момент); майка, която претърпя един малък рибен инцидент (и после ни замерваше с празни бутилки от вода); всички добри хора, които ме разпитваха за какви ли не неща или за интервюто; всички любезни хора, които не се сърдеха, че говоря немски със силен акцент и особена граматика. Прекрасният Великден, седнали в тревата и смешните добреоблечени азиатци до нас; забавните истории за балове отпреди много години; всеки един мейл за късмет с усмивки и глупави in-jokes. И всички тези неща се случват почти всеки път щом отида там, и въпреки това е прекрасно - именно задето се случва с хора, които не са наоколо, на места, които нямат нищо общо.
А следващото е за М., който много обича постове за пътувания. Пътят на нашите кожи.