Чувствам как някакви моменти ми се изплъзват от ръцете, от погледа, от визията. Малко ми е тъжно, малко никакво - от всичко по малко. И не че ми пука вече за онзи-град-чието-име-няма-да-произнеса, напротив - все така ми се иска да съм там и да го усещам с връхчетата на пръстите си и през кожата, но вече няма да е същото - имам нужна от тези хора, от тези места, до мен или по-близо, не и така, както бих искала, и, уф, всичко е толкова сложно, а аз май си го правя и по-сложно от нужното.
Всъщност, просто искам да се махна оттук, не мога вече да го дишам този град, а не че има и останал въздух, но ми схванахте мисълта. Искам да съм някъде другаде, при сис, да странствам между няколко града (В. в Хайделберг! и абсент вместо мента), на всички онези концерти, за които не ми са стигали няколко стотин километра разстояние. И този пост в момента става ненужно и нежелано ревлив, обаче това ми е защитната реакция срещу праха и безмисленото слизане до пощата на всеки час.
The world around makes me feel so small/Heaven'll help you catch me if I fall
No comments:
Post a Comment