Днес всичко е нереално, танцуващо по сенките на къщите и отраженията в очилата на К., тихата музика в час и аз - не се опитвам дори да внимавам, не се правя на сериозна, не се смея, просто съм там и гледам блока отсреща, кимвам на В., понякога поглеждам към учебника и се излягам на чина.
Защото трудът ми на година-и-нещо вече по своя път, сигурно в момента преспива в София, за да полети утре и в понеделник да е пред вратите на онази голяма сграда в стил Art Nouveau, посрещнат на топло и сигурно от хора с почти неразбираем акцент.
And now we wait.
No comments:
Post a Comment