Няма да се правя, че всичко е наред, че няма проблеми и че не вървях сама под дъжда, за да ми се отмият мислите от главата. Не мога да се правя, че не се смях на всичко цял ден, но няма да се правя, че не плакох, докато писах това. Мога само да си затворя очите за песните и за желанието ми да пресуша бутилката вино. А после сигурно и бирата на момчетата.
Имало едно време…
Имаше едно време, обаче то отдавна изтече и се скри. Едва ли някой друг го помни, защото други там нямаше. Загледах се в малкия парк, разположен преудобно отсреща, от другата страна на улицата. Нямаше деца по катерушките, нито родители по пейките. Беше слънчево, но студено и само онзи 50-годишен пънкар си разхождаше кучето, а двама съседи от последния етаж преминаваха през зеленината за по-напряко. Днес ще пропусна лекцията, за да мога да си наваксам с проекта за утре.
Звукът от косачката покрай зелената алуминиева барака ме буди. Все още е рано сутринта, знам го със сигурност, защото сенките на дърветата са още дълги, а в стаята ми е все още хладно. Нямам мобилен телефон, на който да се уверя, нямам и часовник на ръката. Счупи се още миналата зима, когато бяхме на Арбанаси. Поне така помня. Като се катерехме по онази проклета заледена улица, и май че нарочно минавахме през възможно най-обкованата в лед част от нея.
Шумното бръмчене на косачката обаче звучи почти като аларма и ме принуждава да стана и да се залепя до прозореца на отсрещната стена, и да видя какво става навън. Да, ето го татко, коси поляната и вече е стигнал до голямото сливово дърво. Само че е в гръб и не ме вижда. Обличам се бързо, измивам си зъбите, очите – в тази последователност – изтичвам навън, като се спирам едва на ръба на плочника. Татко ме мярва с крайчеца на окото си и спира тежката машина. «Рано е още, една шест и половина, иди да поспиш още малко!» провиква се през зеленината. «Не, няма, ще правя упражнения.» Той се засмива и се връща към косенето. А аз започвам да правя упражнения, точно като по онова сутрешно предаване по Канал 1, точно там, на края на плочника, точно на ръба. Краката ми са къси, ръцете също, сигурно съм на пет. Обаче правя упражнения и ми е хубаво, а слънцето започва бавно да загрява всичко, скоро ще е време да си сложа шортите и да отида да се разходя до другия край на улицата. Днес ще е хубав ден.
Звъненето на телефона ме стряска. Съвсем съм забравила, че съм го оставила под завивките сутринта. «Не, не се притеснявай, не ме будиш. Да, всичко е наред, просто четях една книга. Интересна е, да, ама е на български, съжалявам. Окей, ще ти се обадя за довечера. Не се притеснявай.» Всичко е под контрол.
Облякла съм си банския и съм седнала на голямото стъпало на входа на къщата. Зад него или по-точно някъде под самата къща има мравуняк и няколко големи мравки ме заобикалят, за да стигнат до него. Аз се опитвам да им препреча пътя с една клечка и да ги накарам да се изкачат по нея. После ги оставям отнов на земята. Не ги стъпквам, не ги убивам. Някой ми е казал, че ако стъпчеш мравка ще завали дъжд. Не помня кой го е казал, но не искам да вали в никакъв случай. Татко сутринта е надул лодката и я е напълнил с вода. «Как мислиш, дали се е стоплила вече достатъчно?» «Изчакай още час-два.» «Ама ако изчакам толкова много, ще се напълни с разни буболечки иии листа, ииии…» «Добре, добре, пробвай как е.» Влизам в импровизирания басейн. Водата е все още студена, разбира се, но ми е толкова хубаво, че не казвам и думичка, и оставам вътре. Никога няма да се науча да плувам там, обаче все още се побирам цялата и мога дори да се излегна в лодката. След известно време по повърхостта има разни мушички, а слънцето е толкова силно, че татко идва и ме изкарва, за да не изгоря. Следобяд вече съм цялата рачешки червена и някой ме маже с кисело мляко, и ми казва да спя по корем.
«Какви са ти плановете за довечера?» «Никакви. Сигурно ще намина да видя как е положението на партито на Кийран, и ще се прибера. В интерес на истината, изобщо не съм особено ентусиазирана за това. Ти какво ще правиш?» «Стю ще дойде след малко. Не забравяй нашето парти другата седмица.»
Събрали сме се у баба и дядо на някаква семейна вечеря. Сигурно е нечий рожден ден, защото сме събрани няколко семейства. Също и някакви хора, които не познавам. Децата сме на отделна маса, както винаги, а до мен има нисък рафт с книги. Не помня да съм влизала преди в тази стая, и рафта не помня. Книгите обаче сигурно са на татко, «Физика при корабоплаването», «Строеж и поправка на кораба», географски и топографски карти. Избирам си една – малка, но обемна; с дебели корици; тъмносиня, с черен ръб и черен надпис «Астрономия за моряци (с карти на двете звездни полукълба)». «Хубава книга изглежда», мисля си, и я взимам.
Същата вечер я изваждам, за да я разгледам – и пак ми изглежда все така интересна, но изобщо не разбирам какви са тези формули и методи, тези описания. Чета първите няколко страници, разглеждам картинките и, прелиствайки бързо напред, от страниците изпада една малка черно-бяла снимка на татко. Опитвам си да си представя на колко години е той на нея, и си казвам, че ще го питам на следващия ден.Забравих.
Броуди отпива и ми подава бутилката. «Как е починал?» «Получи инсулт.» «Мамка му. На колко беше?» Сега отпивам аз и се замислям за секунда. «Щеше да стане на 52 след месец и малко.» «Мамка му.» «Мамка му» повтарям и аз след няколко секунди, точно като в онази книга на Момчил Николов.
