I just close my eyes as you walk out.

И понякога се случва това, нещо хубаво свършва по-бързо, отколкото искаш или отколкото очакваш. Хубав филм или онзи концерт, който си чакал цяло лято.

Прибираш се вкъщи, отръскваш се от спомените, преглъщаш вкуса на горещ шоколад, полепнал по небцето ти и издишваш аромата на затопления от яката на ризата му врат, усмихваш се тихо и се надяваш никоя песен вече да не ти напомни на последните няколко седмици.

You know this is impossible.

I know, and this is why it will hurt a bit more. Just a bit, and then it will all be left behind. I promise.

Онази единствена сълза, която скривам, докато се отдалечавам светофара (Колко клише и колко символично. Винаги съм мразила светофари.), е заради песента, която започва да свири в ушите ми. Знам го, защото заедно с нея се усмихвам. Нищо повече.

А тази седмица нямам повече сили за това. Не съм от момичетата, които се крият, но не бях и от момичетата, които плачат за момчета. Тази седмица вече ще е друго и това го знам някъде в себе си. Знам, и трябва да го направя така, защото утре ще го виждам прекалено много пъти. Този път трябва да е правилно.