Когато преди много месеци стоях във всекидневната и беше неделя сутрин, началото на едва първия от много много дни сама в големия град, Макс беше първият, който се събуди и заедно гледахме ранното слънце, разказвайки случайно пресеклите си животи.
Това ни се превърна в неписана традиция - когато няма никого другиго във всекидневната, просто седим и говорим - за книги, за филми, за хора, за пътища.
Разказвам ви това, защото днес той става на 20, а всъщност на 13, а всъщност на 25. Отидохме всички в пъба отсреща заради него, и бяхме много. Победихме съседната маса, където също имаше рожден ден, но ние бяхме по-добри.
Когато дойде да ни види, му казах, че ще ми липсва безкрайно много догодина и че той е малцината, които ме карат да обичам този блок. (-Въпреки че сменям музиката, когато не я харесвам и че мрънкам прекалено много? -Да, Макс, дори това. ) Той го знаеше и преди това, знаеше го и днес, когато ме видя как правя тортата с ясното съзнание, че имам безкрайно много работа, но съм готова да загубя един ден за него. Защото обичам и другите момчета, и Броуди и Бен, и Луис, и Джак, и момичетата също, но тях не виждам всеки божи ден и те не винаги са наоколо, когато имаш нужда.
И освен това прави домашен прекрасен чай.
No comments:
Post a Comment