Снощи си мислих за всичките пъти, когато ми е спасявал живота. Окей, не за всичките, за някои. Дори не за някои специфични, просто за някои. Това се случва, докато свалям всичките книги от леглото и претърсвам за пълните съчинения на Едгар По. Всички обичаме Едгар По. Преполовявам разказ и си спомням онзи, който мислихме заедно преди няколко лета. Така и не му оправих края.
После забравям за него. Говоря си с Юлия, онова слънчево дете на природата, загубено в северна Германия. Говорим си за Себастиан (все още има два месеца, за да изпълня онзи new year resolution), за Тим Бъртън и за усмивките. А междувременно с Рос си говоря за GGP, фойерверки и Сашка Васева. Дори не се опитвам да се шегувам.
Won't give you my heart
No one lives there anymore
No one lives there anymore
Прекалено много причини.
3 comments:
Аз също не се шегувам-моето сърце принадлежи изцяло на любимия ми човек.Той е всичко за мен и аз му принадлежа и с думи и дела, изцяло-духовно , телом .
Обичам те мличък мой.Мечта на жвота ми, светлина на сърцето и душата ми
току-що попаднах в един рядък "what the fuck" момент.
Post a Comment