Forgive me if it goes astray

За секунда дъхът ми спря. За секунда просто не можех да дишам.

Ей на, това е.

Сега поне си измислям някакви въображаеми причини да си скъсам задника от работа по финалния проект, освен очевадната причина с оценките.

Освен това гледам before/after (the rain) снимки и слушам случайно Стефан В., а той винаги се появява в подобни моменти. (Да, това в предишния пост е негов цитат, защото тайно е един от най-прекрасните текстове, които съм чувала някога. Този и 2.0.0.1.)

А сега обратно на безкрайния ми проект, а може би дори ще поспя малко днес.

I don't turn on the radio

Изложбата е долу, цял следобед сред боя и досадни хора, дрехите ми са в бели пръски и не съм свършила никаква работа за проекта ми днес. Кралската сватба утре, royal wedding blackout, не royal wedding celebrations in the park.

Майната ви, искам тих следобед в парка, не викащи пияни хора навсякъде. Ако исках викащи пияни хора, щях да изляза която и да е произволна петък вечер.

Както и да е.

Предполагам, че този петък ще го прекарам заключена в стаята ми и откъсната от всякакви комуникации. Предлагам Линч, защото е достатъчно крийпи. Или например The Fearless Vampire Killers, което ми стои в списъка за филми от прекалено дълго време, за да не го гледам вместо - ами събитие толкова безмислено.

Всъщност не, зачеркнете последното. Да са живи и здрави двамата, мен обаче това не ме интересува. Така че - Линч.

It's a bit early in the midnight hour for me

Тих Великден, за поредна година без боядисани яйца, но отново шоколадови, и вкусно печено агнешко, и толкова много неща, Елиса, Люси и съквартирантите им са хубави и шумни, смеем се на странни шеги и тъпи истории, и нямаме нищо против всичките немски думи на света.

Остатъка от почивните дни прекарвам във видения за линии и цветове, времето май никога не стига, обаче искам да е нещо красиво. Гледам правилните филми и сънувам грешните сънища, обаче всичко е наред, казват ми.

А сега, поредната безсънна нощ, прекалено много такива ще ме очакват, а аз просто искам да избягам някъде далеч.
Някъде има зелени поляни,
там ще избягаме, там ще се скрием.
Някъде при езерата спокойни,
където пасат стада от бизони.

Някъде, където Америка още не е открита
и никой не знае, че Земята е кръгла.
Добри племена продължават да вярват,
че слънцето спира да свети, защото почиват си
боговете.

И няма да срещнем McDonald's, Windows, Coca cola,
някъде, някъде.

Където няма да има кралски сватби и септемврийски посещения на Папата, където телефонът ще се изключи сам, а Интернетът няма да съществува. Моля?

Some things should be simple

Днес мога да кажа само това, благодаря ви Патрик и Дигър, задето толкова не съвсем дискретно наредихте тиквите в класа.

От всичките приятни/забавни неща последните дни, това определено ми обра овациите.

Другото беше съобщението, което ми прати снощи.

А сега, обратно на проекта ми за след три (да) седмици. В този момент миналата година вече имах ясна концепция и бях започнала работа по модела. Тази имам нещо наум. Лилав правоъгълник. No fuck.

Така че, приятен ви уийкенд, аз пак ще окупирам монитора с достатъчно шоколад и irn-bru, и сигурно в един момент ще се откажа от фейсбук. Знаете къде да ме намерите.

Ако не, изобщо защо си правите труда да ме търсите?

Treat me gentle when I wake

Днес се губя в Ботаническата градина и е толкова тихо и спокойно, че не ми се иска да си тръгвам. Започвам от едно място, намирам пътека край реката, преминавам по един мост, после по втори, по трети, връщам се и се крия зад дървета. Някакви досадни хлапета викат наоколо, други викат на мен, но кога ли ме е интересувало.

Едно голямо хубаво куче се затичва към мен и спира точно в краката ми, сяда и ме гледа право в очите, само седи и ме гледа. Галя го по главата, а то продължава да ме гледа все едно след малко ще ми проговори. В друг момент няма никого другиго наоколо, чувам само реката и си спомням дългите лета на село. Почти ми липсва. Почти мога да се видя скачаща по камъните край извора преди много, много години. Разтривам ожуленото ми коляно и все едно наистина отново съм на 5.

Понякога просто имам нужда да се скрия от света, "там ще избягаме, там ще се скрием", почти си представям филма от събота и всички места, на които ми се ходи, където няма да има никого другиго. Само първо да извървя онази пътека край реката в Ларгс, иначе има толкова много планове до края на годината, че не знам откъде да започна и колко от тях ще успея да изпълня.

It's such a gorgeous sight to see you eat in the middle of the night

Колкото пъти погледна часовника днес, все е нещо и 11. 11:11, 17:11 (а после 17:17), накрая 20:11. Хубаво, разбрахме. Има конспирация за края на света и изпиването на всичкия горещ шoколад на света. Хайде сега моля спрете и отидете да се наспите, защото съботата ще е дълга. Точно така, имам предостатъчно планове за средата на април, а сега ще гледам Community и ще спя, защото това е правилната последователност на събитията.

Освен това дори не искам да започвам с евтиното вино на изложбата днес и бирите след това, и как трябва да ям повече, когато върша толкова много работа.

You've never taken that way with me before

Това не го правя често. Всъщност, изобщо не го правя, но тази вечер ще е изключение, защото това започва бавно да ми писва.

тук

Точно така, това е линк към блога ми на английски с малко днешен ъпдейт и цялата ми омраза на деня, съсредоточена върху един-единствен ден, петък, когато всичко ще свърши и хората (всъщност няма) ще осъзнаят какви са задници. И в единия, и в другия случай аз ще тегля една черта на всичко, може би ще се напия с добри хора вкъщи, hear me roar.

Не, зачеркнете това последното. След като дадох толкова пари за боя и кой ли знае кога ще ми я изплатят, плановете за пиене се отлагат за събота и дано всичко да е наред отново, защото прекалено много неща се случват в момента и наистина, наистина имам нужда от събота с бира и тъпи филми отново. Моля.

"Спаси ме от скучен делник"

Прибавям нови синини към съществуващите. Отново падам от леглото по грандиозен начин, а днес пренасям много неща (и много тежки) из кампуса, возим се на количка по наклонените улици и придържаме баланс.

В тази изложба оставям кръв от одрасканите ми от стъклото ръце; всички хора, които никога през живота си не са казвали "Извинявай", когато е трябвало, и всички съобщения, които ме караха да се смея в моментите, докато вървим из студиата.

(К, знам че ще прочетеш това. Сънувах те преди няколко нощи и мисля, че е крайно време да се чуем. Знаеш как да ме намериш.)

Apologies on your fingernails

Ловът на хубавия апартамент продължава, въпреки че това е наистина ужасно и досадно. Останаха два последни варианта, всъщност. Партик срещу Йоркхил, с нечовешка разлика в цените (и местоположението), а мама, толкова ядосана на хора от друг разклон на семейството, че ми казва да реша утре и че ще е много радостна, ако студиото се окаже хубав апартамент този път (и аз много се надявам, казвам й, а също, че искам да си намеря работа.)

Всъщност, стигна се и до там. Тя ме попита дали искам да остана в Глазгоу, след като завърша. Не знам, казвам й, наистина не знам. Не знам какво ще ми се случи след година или две. Не знам дали ще мога да си намеря работа. Не знам дали ще имам сили да остана тук.

-Единбург?

-Не. Изключено.

(А днес цял ден се блъсках случайно в един, който прилича на Том Смит, освен това махнах на някакъв случаен човек от другата страна на улицата, защото ми заприлича на един колега. А той дойде на моята страна на улицата и ме заговори, след като стана ясно, че съм се припознала. Сигурно ми е бил такъв ден.)

We lived an adventure, pt.2

Не мога да повдигам докрай дясната ми ръка. Имам две синини на левия крак и още една малка - на десния. Паднах от леглото, защото съм идиот. Ударих си главата в стената. В 6 следобяд стаята ми приличаше на едно малко бойно поле. Вчерашната супа е кофти, а не ми се готви нищо в момента. Видях две лисици в 3 сутринта, а малко след това и съмнителни черни коли. Проследих наживо приключенското пътешествие на Рос отвъд голямото езеро. Видях много апартаменти, което продължава и утре.

Честно, няма да правя никакъв разбор на събитията последната седмица.

Сега ще почета Балард. Само това.

Où sont tes idoles mal rasées, bien habillées

Април, април, моля те - бъди малко по-слънчев. Не е толкова много, предвид всичко, което се случи март, може поне това да направиш.

Предполагам, че вече е официално пролет - или поне се надявам. В един момент, като има слънце за повече от един ден, ще отида до Ларгс и ще извървя цялата пътека, и най-вероятно ще умра някъде по пътя, както винаги тръгвам нанякъде massively under-equipped.

Имам си билети за лятна България - не че изобщо ми се прибира, не че имам някаква нужда да стоя два месеца там, но ще се случи. А понякога си мисля - лоша дъщеря ли съм, че не изпитвам никаква носталгия към дома? Нищо вече - приятелите искам да видя, да, но колко от тях всъщност ще видя. Колко то тях ще работят някъде далеч, колко от тях изобщо няма да могат да бъдат намерени. С колко от тях ще имам какво да си кажа, като се видим. С колко от тях изобщо искам да се видя.

Това е от нещата, които няма как да обясня. Знам, че тези два месеца ще бъдат загубена кауза и прекалено много изпуснато време, вместо да остана тук и да си намеря работа, и да се преместя в някой от апартаментите, които всъщност исках.

If home is where the heart is, България отдавна загуби битката.

Това е.