Jerk it out

Последните дрехи са в куфара, скицникът, аноракът и други важни дреболии - в драконовата ми чанта. Всичко си е на мястото, изкарвам ненужните монети, наострям си моливите и си оставям телефона да се зарежда. Билет от маршрутка ми напомня за сутрешното ходене до Меден Рудник. Пропуснах ли нещо?
Оттук насетне всичко е добре познато и разбираемо. Колата е в гаража, но само до обяд. Аз тръгвам и моят път е ясен, а тези, които остават - тях ги очаква изпращане/посрещане, двудневен LARP, хижи, курсове и изпити(Но този път си прочети правилника) или нищо общо с това. И ще ми липсвате, разбира се, но ще се видим пак след 3 седмици, или нещо такова. Липсвате ми, да, обаче сестра ми ми липсва с 4 месеца повече. (А в случая времето има значение.)
Знаем си плановете за след това, вилите, маратоните, готвенето и музиката. Купони в началото на 9-ти и 10-ти месец, но за тях има прекалено много време.
Just look how beautiful world is / Don`t shut the light out of your life
Всъщност всичко досега беше повлияно от глупавите балади, наредени една до друга в плейлистата ми, от недоспиването и от глупавото смесване на бира с диня. Сега вече всичко е о(лл)к(лиър) и може да продължаваме напред. (А това ми напомня за Son's Gonna Rise на Citizen Cope.) Така, вече всичко наистина е на линия.
Keep in touch :)

Edit: Може би наистина единственото, което остава, е сънят. Днес ми се беше появила синина най-мистериозно там, където в съня ми се ударих. :)
Edit2: Брр, хората с К - крачка назад!

400 Years

Бръм, бръм.
Главата ми бръмчи като ник на Ивето, след поредния дракон. Everyday`s the same, казват хората, но този ден си го обичам заради всички онези, които срещам, с които се запознавам, или за които говорим. Всеки ден, цяло лято. Утре пак. Но за утре ме подготвят от днес. Утре е вече днес. А истинското утре по това време или ще спя, или ще правя нещо заблуждаващо врага.
Но малко се отплеснах.
Днес малко по-късно ме очаква излизане І дубъл, после излизане ІІ дубъл, а по средата ще е дългоочакваното ми заминаване из Европа и назад. Като домашното за изпът [Да не забравя!] е важно като никога.
Тръпна в очакване на реакцията на сестра ми като види какво съм й направила. И дори, Дес, като четеш в този момент тези редове, не знаеш за какво става въпрос, а и никога не би познала. ;)
А в момента е ред на Сантана с невероятната си китара, за която всички го обичаме.
400 години по-късно и е останало само това, което сънувах снощи.

Мило мое Слънце,

Вече трети ден се мъча с онази болка, от гадните, при която парата се превръща в облаци, облаците - в бели пухкави зайчета, после в черни настръхнали котки, а накрая - в град над града.(Но най-важното е да пробваме, макар че често забравата е невъзможна.)
Ти знаеш, а съм ти казвала не веднъж, че следват някакви комедии, примесени с онази едва поносима доза надежда, съпътстваща всяка раздяла. Но се радвай, този път ще е за ден-два, не повече. После ще ме изпращат те, вярно, за повече време, но сега е ред на Део и неговата неподправена нотка хумор във всяка песен.
Ей, сещаш ли се, когато седяхме заедно, не спирахме да се смеем и ни миришеше на море? Като се върна, пак ще се смеем, но ще ни мирише на планина, дори това да означава да се напиваме в тракийски крепости.(А за това нямам нищо против.)
Този път ще е по-добре, обещавам. Ще е по-весело и неочаквано. И хората, и действията ще са различни. Дори огънят, може би малко по-голям и поддържан. Ще знаем, че сме там, защото го искаме.
Какво ще кажеш, а? Идеята не е лоша, нали? Дано не се откажем от тях в последния момент, защото винаги така става, а не бих искала.
Освен това, мислих си колко готино ще бъде другата седмица по това време. Заедно със сестра ми! Знаеш ли, Слънце, това ще бъде едно страхотно пътешествие + снимките.
Да, да, знаех си, че ще почнеш да мрънкаш, за цялата работа, която ми остава да свърша, обаче...Какво пък ще почака. Всичко, и сценарият, и пътеписът, и книгите за четене.
Има и по-важни неща.
Чакам новини и от теб!
С цялата радост, която мога да ти даря за всичките мигове, които ще прекараме заедно, след като се запознаем,
Феята на пуканките

What a Beautiful Day

Животът тече трудно, особено наобратно. Ако спиш, или работиш, или се правиш за апарат, трудно е да чуеш телефона си и да реагираш. 15 минути слава са ужасно дълго време на сцената.
В даден момент, или в друг, си оказва, че всички без изключение имат право на повече щастие и купони от мен, въпреки че съм си скъсала задника цяла година да уча + допълнителната работа, семинарите и курсовете.(И страшно много се обиждам, когато майка почне да се шегува с всички относно това, че не съм учила цяла година, затова имам толкова ниски оценки. Примерно.)
Довечера всички са на Изгрева (втори дубъл) или на рожден ден, или на дискотека. Без мен, разбира се. Ха, нима се учудихте?
Много ми се искаше на плаж днес, но не вечерта, просто така - на плаж. Дали е нужно да обяснявам какво стана и какво - не?
Но пък наистина си харесвам дракончето, май въобще всички му се радвате, и аз се радвам за вас. А музиката е на U2 и Ливърпуул Експрес за успокоение на очите и кожата.
Сънищата са забавни и полезни само тогава, когато не ти се иска да скочиш от моста, след като си се събудил.
+ Разни забавни софиянци, истории с пица и кетчуп, а моите идват септември. Май.

Chasing the Dragon

Вече втори ден преследвам съвършенството в този проклет дракон. Втори ден, и слава Богу, че вече му се вижда края (на опашката). Ето защо позволявам да си кажа: Честита ти собственоръчно направена и изрисувана чанта, Нели!
Беше трудно, беше дълго, беше изморително, но наградата, освен самата чанта, е и един половин-килограмов сладолед :D. Всичко това е жестоко примесено с музиката за тази вечер - класически хеви метъл с елементи на митология в лириката. Накратко - пеят ми се песни за дракони, войни и войни, преследващи дракони.
Иначе всичко е странно спокойно за една ваканционна вечер, май че всички запиват някъде. (Аз творя, пЪк! :)) Смятам да се захвана със следващото в списъка - пътеписа за Младежко/Малта. Shana е почти към края си, а онова, новото аниме беше отвартително.
Продължавам напред с няколко нови предложения, а денят свърши преди 8 минути.
Добре дошли!

The One

Време е да си припомня всички онези неща, които са ме вдъхновявали, радвали и натъжавали в едно не чак толкова далечно минало. Т.е. някакви весели поп-парчета на световноизвестни отдавна залязали от сцената без надежда за завръщане банди. Филми (с тенденция към анимации) бележещи началото или края на нечия кариера, за което съм си давала сметка години по-късно. И всъщност е дотук. Нищо останало не мога да залича, никоя скица или рисунка, никой разказ, никоя снимка, показваща мен преди/сега. Или който и да е било друг.
Или както казва една от тримата любими германци, "Който може да чука, може и да звъни по телефона."
Не че има смисъл, още по-малко връзка с предходното написано, но ми харесва как звучи (на немски).
А след малко време за колебание, обърнах мисълта си на около 45-50 градуса Североизток, и сега се получи ефектът All eyes on Младежко.(Минало, настояще, бъдеще) Странно <полуидиотско> решение, текстът е от мен, снимките обаче - не.
В този ред на мисли, стискайте ми палци да се получи поносимо, както и аз стискам палци на изпитваните, за да станат техните творения харесвани и високо оценени.
Лято като лято.

Edit: Мамка му, и все пак ставали чудеса. Или поне главните идеи за тях. :)
Edit2: Сис, помниш ли онази монета, която бяхме открили преди години в двора? "Край крепостта "Голямо кале" са открити и три доста корозирали и изтрити бронзови монети."
Възможно ли е да са четири?

Този вятър, този сън

Ще ти разкажа за всичките момчета, които мразя. За всичките момичета, които мразя. За всичките дрехи, които мразя. За всичките думи, които мразя. И как няма да бъда нещо от това, което мразя. Преди това най-вероятно ще ги завържа в най-близкия чаршаф или в покривка за маса и ще ги изхвърля в някоя изоставена ракла.
Хората, които мразя, нямат нищо общо с това, което си представяш. Няма значение дали са фешъни, метъли, пънкари. Ненавист заслужават само онези, които са ту едното, ту другото. Лицемери, подлеци, мизерници. Лично аз хора не мога да мразя, но нервите на никого не са достатъчно разтегателни и все някога се късат.
Днешна история за едно хубаво дънки ме ядоса, макар че го прикрих успешно. Както се казва, минало. Понеделник отново ще дойде, а и утре може да потърся отново.
Touch me,
Take me to another place.
Reach me.
I know I`m not a hopeless case.
Нали ви казах, че съм егоистка? А денят не е красив, и това е сигурно. Денят е горещ и слънчев; после мрачен, задушен и дъждовен с гръмотевици. Денят е ден за губене на вещи и време, за полезни разговори и полезни идеи/плуване и колело.
Ти не идваш сама,(?)
Ти носиш нощта.
Кажи ми че ще те имам.
Когато и да е било.

Sweet dreams*Ohne dich

За първи път слушам музика без особено предназначение. Дори за добро утро не са. Просто така, първото което чувам за деня, е моя стар познайник Браян Адамс. (Останалите са ясни.)
Мимз още спи, останалите са забили нанякъде, вероятно - на плаж. (Автоматично изключвайки онези, които въобще не са в Бургас.) Само Сънката безшумно си седи на линия, обаче ни вест от него. Ивелина се прибра предишното ранно утро от своето хайманосване из Италия и държавите помежду ни. Крис сигурно още празнува победата на Италия.
Дотук свършва всичко, което знам за класа си и останалите покрай мен.
Обаче.
Много би ми се искало всяко едно нещо от снощният ми сън да се случи. Уви - за някои е напълно невъзможно, но за други ще се постараем да не мълчим както винаги. Просто беше наистина красив, като летен дъжд на село. Като снимка на изгрев. Като любима песен късно вечер, на балкона. Красив като филма за Мат, и също толкова не/реален. Красив като (да ме прощавате за сравнението) последните ми две рисунки, а те станаха наистина много добри, и красив като идеята за следващата.
Но нали вече нищо няма значение, нямат значение и филмите, и сънищата. Обаче аз съм егоистка и искам всяко едно обещание да има значение и всяка една мечта да се сбъдва. Поне реалните, а те не са никак малко.
Does that make me crazy?
Does that make me crazy?
Does that make me crazy?
Possibly.
И въпреки това.

Помниш ли?

Всяко едно филмче, всеки един път, когато си се радвал на победите им и си тръпнал в очакване от резултата от битката?
Защо преди така ценяхме старите серии, а много от децата след нас може би дори няма да ги видят така, както сме ги видели ние?
Може ли всичко да се завърне, дори за един-единствен ден?

Being the first one to go

Едно лято, като всички останали.
Стари непознати приятели, идващи си до следващото начало. Искам всичко да свърши, както е започнало. С правописните грешки, с усмивките, с всяка една шега. Искам отново да видя С. и да си припомним изминалата година. Поне вече ще е много по-лесно, поне вече всичко свърши, но друго започва. Иска ми се да не се беше случвало. Не пак, не отново.
Други песни, други хора, други съдби и други облаци. Пеперудите от снимката ми - това съм аз, свободна и независима, измислена и нереална. Иска ми се да не бях чула онова, което чух, ала така става винаги. И къде е сега онзи, който ме изслушва винаги и сигурно ме познава по-добре от самата себе си, заедно с оградите? Докога ще рекламираме собствените си лъжи?
Но не, вече няма да мълча, няма да лъжа. Няма да се правя на това, което не съм. И плейлистата ми е сменена до основи, без да ви питам.
Всичко докрай, и целувките, и последното "Сбогом", и споменът за последният учебен ден/вечер. Всичко докрай. Докато не се появя в пурпурна роба от сълзи и мечти, материята е от вас.
Иска ми се никога да не бях написвала това, но вие да го прочетете и да го разберат само онези, които трябва, които искам да разберат. Да си спомнят. Да се познаят из сенките в огледалото на душата ми.
Прекалено много е, нали?
Винаги е било.

мисли бързо, действай смело

Кураж, воля. Това е най-важното. Поне в това ме убедиха.
Напред! А всички, които седят на пътя ни, ще паднат като топящият се сняг от покривите. И тогава ние ще се смеем. На лицемерието. На лъжата. На всичко това, което искаме да изкореним, а е невъзможно.
Но с кураж и воля всичко се постига. Трудно е, да, целта ти може да отнеме цялото ти съществуване, а може и един живот да не стигне, но ние сме длъжни да продължим напред и да им покажем истината за нашите мечти.
What can I do?
Will I be getting through?
Now that I must try
To leave it all behind.
Или както казват U2 - All that you can`t leave behind.
Това е твоят живот.

Но нещо липсва, винаги, винаги, винаги ще. Нещо малко, нещо труднонамеримо и труднозаменимо. Времето например разваля/оправя всяко настроение. Времето днес беше дъждовно, но ме накара да се усмихвам и да покажа на всички, че не ме е страх от него и че няма да избягам. Не, не избягах.
И до края на живота си ще си спомням за всеки един разговор, проведен с хората, опитващи се да се преборят с онези, другите 95%.
А наистина ми хареса с онази шапка и онези очила.

Keep the faith

Няма абсолютно щастие, казват хората.
А защо да няма?
Всъщност не е ли това смисъла на човешкия живот, да се стремим към перфектността в думите и взаимоотношенията? Апокалипсис няма, всичко е плод на вярата и представите. Само ние отговаряме за действията си, и ако не продължим да вярваме, какво ще стане от нас?
Пепел от пепел, прах в прахта, ето какво. Всички умираме, душевно, телесно, морално.
Everybody needs somebody to love
Everybody needs somebody to hate

Винаги има значение кой, винаги има значение защо. Но понякога причините са повече прозаични, отколкото логични - самата нужда от любов.
И докато някой ме беше обвинил незаслужено в същото преди известно време, сега смятам, че повечето хора изпитват такива чувства.
А това поддържа духа на хората.
Darkness all around us
We dont close our eyes
No ones gonna ground us

Even if we fall, even if we have no more faith to keep.

Няколко часа по-късно, вярата не е загубена още. Вяра в какво?, попита. Вяра в настоящето, в бъдещето, в приятелството и животът въобще. И както някой от мъдрите обича да казва, че разстоянието ни кара да мислим за някого още по-силно, така е. Особено ако разстоянието се измерва в няколко сантиметра.
Докато мислите се вихрят като такива на някоя от хилядите недопечени поетеси с хиляди блудкави фрази, всичко се повтаря и, по дяволите, за първи път ме е страх, че става именно така, просто не бива или може би не искам да го допусна, или....Или просто всичко ще си дойде на мястото, както всеки един предишен път. Този път обаче няма да режа аз сцените и снимките, и за това обещавам. Не съм компетентна, сигурно никога не съм била.
Heading for another life
In a new world far away.
Само това искам - ново начало, недалеч оттук, просто място с тих изглед към бъдещето, точно като в последния епизод на Chrno Crusade.
И май пак прекалих с дългите обяснения, но кой друг ще ме изслуша, ако не ти?

Chocolate Earth

6.30 е идеалното време за ставане с достатъчно странични ефекти, като глупави правописни ефекти и изцепки по средата на плажната ивица. И ще си спомняме за този ден, когато западният вятър задуха през златните поля, където лежим.
Всъщност сега бих искала да съм на друго място, сред други хора, но уви, и да мрънкаме, няма да стане по-добре.
Може би затова ми е малко кофти.
Обаче съвсем малко :)
Но всичко наоколо наистина е епично, дори Стинг с неговите меланхолични песни. Меланхолични или не, запазвам си пълното право да бъда онази Пустинна роза, за която се пее и за която се пишат стихове. Дали ми отива, кажи ти, но Деси знае защо обичам толкова песента.
Нека днес бъде ден на епичното меланхолично, поне докато се пооправя малко. [А ти обещавам, че това ще стане до следващия ни разговор.] Но нека меланхолията е само в песни, а думите да са весели, както винаги. Весели сме и самите ние в повечето случаи, весело е и да звъниш на нечия входна врата 15 минути, после още 4 пъти до грешен номер, а домофонът оставяме за накрая.
Бележките също са весели, особено пъхнати под вратата, но това е допълнителна история.

Waiting for the dessert.

The Making Of....LARP - The Movie

Този път ще е различно, обещавам. Този път е все още без име, а аз нямам почти нищо общо с проекта. Освен едно безумно ходене до една гора, подслушване за и криене от горския и други такива весели огнени историйки. Накратко - как банда идиоти изгориха пентаграм с диаметър 4 м с помощта на спирт, газ и подръчни материали. [Нещо повече за което - когато има снимки.]
Но да започна от началото на днешния, все още незавършил, ден.
Първо, епичен урок от 9 до 11, епичен плаж с епично криене от незаслужили хора, епично прибиране вкъщи, епичен 10-минутен ход до пощата, епично транспортиране с автобус до епична гора. Епична борба с пръстта, епично търсене на клони и съчки (втори дубъл), епично снимане.
Въобще, животът ми е епика, поне лятото. И докато миналата година то трябваше да бъде епично, а започна софийски, то тази година определено ще си наваксам откъм изживявания. Е, да, определеното никога не е достатъчно, но поне вече правя разлика между транссексуален и метъл-актьор с черна пола, който показва бедро и седи по средата на Знака.
А сега - чака ме епично къпане, епична борба с епично количество сладолед, епичен сън и всичко започва отначало утре. [Да се надяваме - филмът също. [[Щели да ме правят елфическа принцеса, смятай просто.]Поне онези петимата удавници са се прикрили от горския с моторчето. Респект.]]
С нови сили.
И така, поне до 2.10., нали знаеш?

legends of the fall

Тази нощ трябва да се спи, а няма.
Смятам да поразмисля над държанието си и да се опитам да разбера защо ми се цупят хората заради това, че искам, че търся и че се нуждая от помощта им като приятели.
Смятам да си направя равносметките за изминалата учебна година и какво ме очаква оттук насетне.
Смятам да изчакам, докато всеки, който трябва, се появи на хоризонта, или докато самият хоризонт падне върху морето.
Смятам да си дочета книгата на Момчил Николов и да си догледам епизодите.
Или както бях написала в един друг пост, по един друг и съвсем по-позитивен повод:
"Напълно непознати могат да станат най-добри приятели за дори по-малко време. Добри приятели се съюзяват, добри приятели се запознават наново. Добри приятели се събират, добри приятели се разделят.
А след тях остава само споменът, запазен от някоя наша собствена Shana."

Saturday morning

Отзад-напред.
Малко ме боли главата, спомените или се завръщат трудно, или с пълна сила. Бърза проверка в доброто старо ирс за важните хора в моя живот (повечето спят).
Преди 8 часа посрещахме изгрева подобаващо, с минимален брой произшествия (но какви обаче). Музиката свири вече 7-8 часа, всеки диск различно, и заглушава съседните Мадона и/или Слави. Огънят пригаря, последните клони се превръщат в пепел и въглени, а онази дъска най-после почна да гори. С 4 часа закъснение. Всякакви хора минават покрай нас, някои ни гледат с учуда, други изобщо не ни поглеждат.(А не беше чак толкова мръсно.)
Още по-рано ми се губят няколко часа от сън на доста силна музика.
Преди това (донякъде) успешно подминавах с безразличие някои хора, заради които за малко да се откажа от цялата нощ (но акълът ми си дойде бързо намясто).
Намиране на различни пръчки, съчки и листа в тъмнината.
Произшествия със стършел и тръстика, сигурно още боли.
Searching for the perfect place and making the right fire. (Май нещо пропуспах.)
Проверка поименно и попарично, запасите да са налице до половин час, техниката е hand-made.
Германия победи в една полу-епична битка срещу Аржентина.

Обратно тук.
Трябва да си хващам транспорта за Созопол от преди два поста.