6.30 е идеалното време за ставане с достатъчно странични ефекти, като глупави правописни ефекти и изцепки по средата на плажната ивица. И ще си спомняме за този ден, когато западният вятър задуха през златните поля, където лежим.
Всъщност сега бих искала да съм на друго място, сред други хора, но уви, и да мрънкаме, няма да стане по-добре.
Може би затова ми е малко кофти.
Обаче съвсем малко :)
Но всичко наоколо наистина е епично, дори Стинг с неговите меланхолични песни. Меланхолични или не, запазвам си пълното право да бъда онази Пустинна роза, за която се пее и за която се пишат стихове. Дали ми отива, кажи ти, но Деси знае защо обичам толкова песента.
Нека днес бъде ден на епичното меланхолично, поне докато се пооправя малко. [А ти обещавам, че това ще стане до следващия ни разговор.] Но нека меланхолията е само в песни, а думите да са весели, както винаги. Весели сме и самите ние в повечето случаи, весело е и да звъниш на нечия входна врата 15 минути, после още 4 пъти до грешен номер, а домофонът оставяме за накрая.
Бележките също са весели, особено пъхнати под вратата, но това е допълнителна история.
Waiting for the dessert.
No comments:
Post a Comment