Мило мое Слънце,

Вече трети ден се мъча с онази болка, от гадните, при която парата се превръща в облаци, облаците - в бели пухкави зайчета, после в черни настръхнали котки, а накрая - в град над града.(Но най-важното е да пробваме, макар че често забравата е невъзможна.)
Ти знаеш, а съм ти казвала не веднъж, че следват някакви комедии, примесени с онази едва поносима доза надежда, съпътстваща всяка раздяла. Но се радвай, този път ще е за ден-два, не повече. После ще ме изпращат те, вярно, за повече време, но сега е ред на Део и неговата неподправена нотка хумор във всяка песен.
Ей, сещаш ли се, когато седяхме заедно, не спирахме да се смеем и ни миришеше на море? Като се върна, пак ще се смеем, но ще ни мирише на планина, дори това да означава да се напиваме в тракийски крепости.(А за това нямам нищо против.)
Този път ще е по-добре, обещавам. Ще е по-весело и неочаквано. И хората, и действията ще са различни. Дори огънят, може би малко по-голям и поддържан. Ще знаем, че сме там, защото го искаме.
Какво ще кажеш, а? Идеята не е лоша, нали? Дано не се откажем от тях в последния момент, защото винаги така става, а не бих искала.
Освен това, мислих си колко готино ще бъде другата седмица по това време. Заедно със сестра ми! Знаеш ли, Слънце, това ще бъде едно страхотно пътешествие + снимките.
Да, да, знаех си, че ще почнеш да мрънкаш, за цялата работа, която ми остава да свърша, обаче...Какво пък ще почака. Всичко, и сценарият, и пътеписът, и книгите за четене.
Има и по-важни неща.
Чакам новини и от теб!
С цялата радост, която мога да ти даря за всичките мигове, които ще прекараме заедно, след като се запознаем,
Феята на пуканките