Naked to see, walking on air.

И в най-сънливото утро не бих издържала на песните и бих се разбудила само за да ги чуя.
Иначе малко на мое място биха дали толкова много усилия, за да докажат на ебаси-управата-в-тая-гимназия, че всъщност наистина нямат нужда от помощ, благодаря. Затова и с П. имаме утопични идеи за създаването на нещо, нямащо нищо общо с гимназията.
Аз пък честно бях дотук.

Сега слушам музика -прекрасно, прекрасно- и свалям незнайна такава за филмови познати и книжни врагове, без да имам нещо против. Хубаво е също, че all things come to an end и си вдигам ръцете от този срок, остават ми още един + една година, но пък и К. не се чувства абитуриентка, пък да видим.
И да е на късмет, днес се чувствам ужасно и ужасяващо спокойна.
And still I find it so hard to say what I need to say.
But I'm quite sure that you'll tell me just how I should feel today. И междувременно мисля ответния удар срещу гениалносложната игра на М.

We don't give a fuckin damn.

Позволявам си своеволието тави вечер да спя малко, защото съм на 17, защото утре имам глупави часове и защото всъщност не ми се спи (а и музиката е толкова хубава, че нямам желание да я спирам).
А и утре пак ще бягам по и от задължения, по коридорите нагоре-надолу, и тогава се чувствам най-жива, нали знаете; мп, всички-неща-които-трябва-да-знаеш-за-печатането-на-вестници, репетиции по никое време и всичко в правилната си последователност.
Try not to panic.
Снощи сънувах и си помня съня, играехме мафия (а от колко време не сме?) и се смеехме на разсъжденията си, сестра ми беше изнасилвач, сигурна бях, аз пък по спомени би трябвало да бях убиец, съдбата беше Ваня Ж., за бога, която даваше съвети как да се преструваме по-добре, а на това май му викат професионално изкривяване. Останалите не ги помня, но бяхме в хола и ядохме нещо. И беше забавно.

We're like crystal

Предполагам, че един от главните ми проблеми е фактът, че понякога просто задълбавам в един определен минал момент, или пък в поредица от такива, вместо да си затворя очите, после пак да ги отворя и да продължа нататък.
А това е лошо, много лошо, че не мога да го направя, защото си съсипвам бъдещите мигове и градя митове за това как съм оцеляла досега. По същата причина и създавам митове за пословичната ми заетост от осми клас насам, и пак имам сред най-високите оценки в класа (освен по химия, когато преди седмица още по-пословично се издъних два пъти за по-малко от половин час).
Сега би трябвало да спя, обаче получавам забавни съобщения оттук-и-оттам и планирам ходене в София последната четвърт на февруари. Примерно.

And for that if God exists

Говорим си за руските революции, а аз си спомням за онези типични петък вечери, които, вместо в някое кафе или в нечия къща, прекарвах с татко вкъщи на масата след вечеря и си говорехме за световните войни.
Днес в училище спря тока по средата на последния час и ние излязохме навън, вече нямаше облаци, никъде в околността нямаше и ток, а точно срещу входа беше изгрял Орион.
You always said I should hedge my bets.

So long, easy rider!

Правя всичко възможно да запомня сънищата си веднага след като се събудя, но най-честият резултат е, че по радиото пускат някоя хубава песен и аз се съсредоточавам върху текста.
Така се случват нещата почти всяка делнична сутрин, с мюслито и плодовия чай, преглеждането на чужди блогове и новините на bbc. Всичко обаче зависи от маслеността на млякото, количеството захар, новите постове и всъщност новините на деня.

That's terrible. Drugs today... when we stopped taking drugs, they started. It is just an epidemic. I am sorry to hear that. He was a great talent.
Dennis Hopper

Дори не знам защо не започнах с това. Може би защото през целия ден се връщах на неговите образи, тези, с които едва ли не отраснах. Но, това е животът. Нали?

Now that she's back in the atmosphere

Германецът напуска, да, и той, и да, това е най-прекрасното решение, което може да вземе някой по-малко от година преди изпита, за който са го назначили да помогне на учениците си.
Прекрасно, прекрасно, и сигурно се намира на второ място по прекрасни неща в училище, веднага след факта, че всъщност хора-чиито-имена-няма-да-споменавам нямат нито желание, нито въобще обмислят алтернативата да преведат пари за вестника.
Веднага след напускането, на трето място седят всичките ми издънки последния месец.
И после какво няма да гледам идиотски сериали с (ох, съвсем наистина) прекрасни саундтраци и да искам песните да съществуват само в моето измерение.
Trying to find some explanation here
For the way some people are
How did it ever come so far
А сега - аз самата вече не съществувам във вселената си и не мога да направя нищо по въпроса, освен да чакам да дойде февруари.

All the lights on and you are alive

Напоследък не сънувам, освен през деня, когато рисувам или когато си мечтая всичко да се свежда до текст на песен.
Днес по стълбите не се случват casualties, а по съобщенията разбирам къде са изчезнали всички добри хора, защото днес е важна, да, важна дата, да да, от днес се започват рождените дни и май всичко си е на мястото за едно добро тихо утро след 10.
Утре имат и прекрасните близначки, и пак ще се смеем за час или два, заради тях или заради Камен Д. (чиято ще е новата ни пиеса), и там отново аз съм единствената на сигурно място, отново ще попълвам саундтрака на живота си с нови ритми, ще подреждам столове под ъгъл, и ще знам защо задържам дъха си.
A half a million thoughts
Are flowing through my mind
И поне една от тях винаги ще е свързана с това.


Edit. А в Scrubs говорят за UNO и хубава музика.

It's just a case of never breathing out

Чувствам се премазана от сутрешните обстоятелства на ранно рисуване, но това е по-малкото зло, пък и по някакво странно и незнайно радио пускат Blur след Pulp, Dandy Warhols, Queen, Beatles и пак Blur, Oasis и Depeche Mode, и май ателието се превръща в танцово студио. DM ще ги гледам и вечерта по някаква телевизия с толкова стар клип, че по това време жените са преспивали с Дейв въпреки, а не защото им е вокалист.
Все още не мога да повярвам, че във всичко-имащото ми фтп има наистина всичко без Arizona Dream, което обаче си го свалям по други легални начини и ще го гледам по някое време най-близката вечер, заедно с един сериал, който ми връща надеждата в забавните ситком. So what, pop is dead, it's no great loss.
Който и ще го гледам сега, а на стената в стаята ми първото, което се забелязва, е един скромен черно-бял надпис.
We
Are
What
We
Do

Are you still having fun?

Защо ли се получава така, днес прашинките в стаята отразяват светлината от въображаемото и днес-невидимо слънце. После пък някакви хора ме питат дали в стаята имат час, а аз отвръщам, че съм в другата смяна и бързо избягвам преди да са изкарали вилите и лопатите. Р я няма, затова решавам да започна-и-довърша работата си, а след половин час осъзнавам как напоследък по-често съм влизала във фронтално съседната на зам-дирекцията ни стая, отколкото в останалите на етажа.
Следват два химични часа well, you know when you've been defeated, you don't care and you thank no one, после се занимаваме с нищо-нещо в салона и пътуваме за живота си в час по немски.
А сега вече всичко е спокойно, топла и почти ясна вечер на Oasis и Radiohead, и учебникът по история на колената, и червен немски чай от горски плодове - С. благодари за карикатурното му описание и е време светът да отправи очи към 20те.
I wish I could be happy, I wish, I wish, I wish that something would happen.

Transmission

Опитвам се да науча "Левски" от Вазов наизуст, а също и да не правя правописни грешки на три езика, а от радиото звучи Джанис и далеч някъде ми говорят за Дюн, която е -да- прекрасна книга, а аз как да уча стихотворения, когато има толкова хубава съблазнителна музика за слушане и забавен сериал след половин час (а снощи изгледах четири епизода като щракване на пръсти), има и неща за писане, и теми за определяне има, и мп, където трябва да се появя в един близък момент, и училище за идиоти, и предчасове за печатане на вестник and I know exactly where I stand.
Обаче Джанис свършва да пее все някога, и си тегля нови серии после, а Левски продължавам да го чувствам все така далеч от моето летоброене и от историята ми.

A dance that lasted for a while

Чувам стъпките си на фона на несъществуващи мелодии след полунощ, покрай мен летят сенки и листчета хартия, точно като листопад, да. Държим се като малки, а междучасието се превръщаме в шумни испански със собствено мнение за косите си. По коридорите ме спират и ме питат как е било в Англия, а аз отговарям - мъгливо като парата от следобедния чай - но всъщност никога не съм ходила там. После пък говорим за нови митове и дивани, и какви истории помнят холовете ни, и замразяваме образите си пак и пак.
На вечерния студ ми казват, че имам хипнотизиращо красив глас, де да беше - мисля си аз и се сещам за хипножабата във Футурама, и освен това - като се прибера, ще си го пусна. Вместо това гледам два филма с обща допирна точка - актьор и си блъскам главата в корковата стена.
По-нататък гледам и друг филм, после още един, и още един (а един само го изпращам на дете), а колко са хубави те всъщност.
Обаче сега трябва да си лягам, защото песента свършва, а утре събираме героите от месец май.

To hell with everybody else

Защото така се прави - натискаш delete за да заличиш минали деяния и започваш начисто.

А може да пробваш и с гумичка, обаче е по-болезнено. За хартията.

Is it our time

Тук трябваше да седи пост, в който обяснявам как за първи път от май месец съм видяла С за нещо като десет секунди преди всички учителки и директорки да ме изблъскат в шумотевицата. После щях да се откажа от безмислените съобщения като новогодишен план-за-изпълнение, заедно с надеждите пред Абсолют и разговорите преди А. Флетчер.

Всъщност всичко е толкова прекрасно (и толкова тъжно), когато попадам на Garden State минути след като съм си говорила със сис за него и го гледам и си нямате идея какви апокалиптични мисли ми идват наум - за разрушаване на мит(г)ове, за повтаряне и потретване. Не обичам да пиша постове в такива състояния, защото стават най-често мрачни и депресиращи, а аз се чувствам точно така в момента. И колко странно, щом Сънчо разбира какво става и внимателно ляга до мен, гледайки ме с големите си кафеви очи. (А сега все още лежи на леглото с гръб към мен, но е буден, виждам, че е буден и че е наострил уши дали ще ми е нужда неговата помощ.)
I know it hurts. But it's life, and it's real. And sometimes it fucking hurts, but it's life, and it's pretty much all we got.

Я солдат

[Edit Октомври 2011, т.е. прекалено много време по-късно.] Уважаеми момичета и момчета, които стигате до този пост благодарение на едно от чудесата на съвремието, наречено Гугъл. За съжаление тук няма да намерите абсолютно нищо полезно ви за Рене Мал, както и аз навремето не намерих абсолютно нищо и си изкарах информацията за картината от някои си неназовяеми части. В интерес на истината си нямам абсолютно никакъв шибан спомен какво бях написала, но си спомням, че изкарах 5+, след като явно защитата на теорията ми е била желязна (и абсурдна.)
Така че единственият съвет, който мога да ви дам, е или да си изберете друга картинка (по спомени бяха примерно три), или да си представите, че сте пред разстрел и трябва просто да измислите нещо. Втората техника един ден ще се окаже доста полезна за съществуването ви. Сериозно.

Peace and out, a аз отивам на пъб с добри хора. Както винаги.

 ***

Последните часове се боря с домашното по история и анализирам някаква крайно безмислена и всъщност ужасна картина на Рене Мал (който всъщност не съществува в нашето измерение) и на нея е изобразен един, правилно познахте, френски войник в началото на Първата световна в своите отвратителни виновни-за-всичко червени панталони. (мерси, сис)
Добре че са Garbage за да не заспя междувременно.
Пък и откривам друг смисъл на разни текстове.
Shut your mouth, try not to panic.
И аз така казвам.

И знаете ли какво има след седем часа? Правилно, урок, което означава, че ще тренирам недоспиване като преди четири години.
Поне вечерта съм на рок кафето.

Weapon of Choice

Колко странно, дори забавно – намирам „Аз, роботът” на Азимов на раклата, аз ще да съм я купила, не че помня кога е станало, но няма кой друг да е било. Става ми интересно, но отгръщам направо на последната страница (така правя с всички книги, чета последните две изречения първо), не знам защо ми хареса толкова абзацът, може би защото не знам за какво става въпрос (наистина не знам), но звучи крайно прекрасно.
„Интересно, че не се досетих за това още в началото. Но това е може би отражение на един мой собствен недостатък. Разбери, Питър, машините не могат да се влюбват, но жените могат – дори когато е безнадеждно и изглежда толкова ужасно.”
Честно казано, вече чакам с нетърпение да прочета „Звездните дневници” на Лем и поне да започна „Децата на Хурин”. Азимов ще е една специална графа в must-read книгите, заедно пътеписите на Карбовски, които трябва да си купя най-после.
А тази година темата ми за лк ще е за пропагандната литература, кой като мен отново.

PS. И в момента слушам единствения съществуващ запис на dete+Марто=радио еСПеранца и да, забавно е.
"Марто, не говори кат' гъз. -Нели, Валя и Мишо"
"Бие що крещите "пенис", бе?"
Не, не, следващият пост ще бъде с незабравимите разговори на М vs. М.

We are so cliche

За осемте часа от София имах пре-достатъчно време за обмисляне на материал за още поне 10-ина поста напред. Така се случва, естествено, когато имаш сигурно време да губиш или просто ти е по-интересно.
Главната им идея е фактът, че често оставям нещата недоизказани и понякога недоразбрани. Особено щом става въпрос за взаимоотношенията ми с хората, а някои смятат, че всичко е толкова просто наоколо, че отговорите се крият още в самите въпроси (а дори да е така, аз съм все още малка, за да ги разбера). Малка съм била също, казват останалите, за да чувам звука на вълните и хартиените чудовища под леглото ми, с които от лятото насам се научих да живея и сега дори си пием сутрешния чай заедно.
Сигурна съм обаче, че по пътя небесата се отвориха и само аз ги видях, и си пожелах две неща, само две, обаче с непроизносими имена като на китайски военен филм. И се почувствах като на онези магически срещи на три момиченца под завивките с фенерче в ръка, разказващи си тайни загадки и заклеващи се в смъртно мълчание за истините в сърцето си.
That's what's going on, nothing's fine, I'm torn.
Проблемът е, че още на първи направих прекалено много грешки и се надявам всичко да се нареди, всичко по местата си.
Гръм и мълнии.

The world is not enough

but it's a perfect place to start.

Винаги сме подготвени за всяка една ситуация, измръзване, шоколад и гледане на филми. И отново има компютър (все така весело бръмчащ, но го има), има и празни дискове и спомени, които стигат само до записки (под) на възглавницата.
Имаше разни неща, които исках да споделя покрай Нова година, обаче вече му мина времето, а и не съм качила още никакви снимки оттогава, останаха само шестте късмета за 2008-ма.

Заглавието на поста+ първия ред.
indian summer
here's where the fun begins
любов
годеж
партита целогодишно ("А, те са ти описали миналата година!" - дете на латиница)

И така, затваряме новогодишната глава (да, снимките ще са след няколко дни) с разкази на Радослав Парушев ("никоганебъдинещастен" не е чак толкова зле. Наистина) и си отмятаме на голямата таблица кои са най-често споменаваните мъжки имена там.
Кой казва, че зимата не е забавен сезон?