Is it our time

Тук трябваше да седи пост, в който обяснявам как за първи път от май месец съм видяла С за нещо като десет секунди преди всички учителки и директорки да ме изблъскат в шумотевицата. После щях да се откажа от безмислените съобщения като новогодишен план-за-изпълнение, заедно с надеждите пред Абсолют и разговорите преди А. Флетчер.

Всъщност всичко е толкова прекрасно (и толкова тъжно), когато попадам на Garden State минути след като съм си говорила със сис за него и го гледам и си нямате идея какви апокалиптични мисли ми идват наум - за разрушаване на мит(г)ове, за повтаряне и потретване. Не обичам да пиша постове в такива състояния, защото стават най-често мрачни и депресиращи, а аз се чувствам точно така в момента. И колко странно, щом Сънчо разбира какво става и внимателно ляга до мен, гледайки ме с големите си кафеви очи. (А сега все още лежи на леглото с гръб към мен, но е буден, виждам, че е буден и че е наострил уши дали ще ми е нужда неговата помощ.)
I know it hurts. But it's life, and it's real. And sometimes it fucking hurts, but it's life, and it's pretty much all we got.