За осемте часа от София имах пре-достатъчно време за обмисляне на материал за още поне 10-ина поста напред. Така се случва, естествено, когато имаш сигурно време да губиш или просто ти е по-интересно.
Главната им идея е фактът, че често оставям нещата недоизказани и понякога недоразбрани. Особено щом става въпрос за взаимоотношенията ми с хората, а някои смятат, че всичко е толкова просто наоколо, че отговорите се крият още в самите въпроси (а дори да е така, аз съм все още малка, за да ги разбера). Малка съм била също, казват останалите, за да чувам звука на вълните и хартиените чудовища под леглото ми, с които от лятото насам се научих да живея и сега дори си пием сутрешния чай заедно.
Сигурна съм обаче, че по пътя небесата се отвориха и само аз ги видях, и си пожелах две неща, само две, обаче с непроизносими имена като на китайски военен филм. И се почувствах като на онези магически срещи на три момиченца под завивките с фенерче в ръка, разказващи си тайни загадки и заклеващи се в смъртно мълчание за истините в сърцето си.
That's what's going on, nothing's fine, I'm torn.
Проблемът е, че още на първи направих прекалено много грешки и се надявам всичко да се нареди, всичко по местата си.
Гръм и мълнии.
No comments:
Post a Comment