You Know My Name

От два дни не знам какво искам да слушам, и това боли.
От два дни сме се настанили в стаите на вече завършилите, а днес Христина се изплаши от начина, по който влязох в стаята (все пак).
От два дни пращам мейли като побъркана, пиша статии и рецензии, архивирам снимки за различни хора и обяснявам как има и други готини снимки, ъплоудвани във flickr-албума ми. Понякога гледам случайни сериали или пък "Карибски Пирати" (който пък въобще не е толкова зле, всъщност), а после - някакви идеи за утре вечер и ром. (Но не и този, който отлежава от Ивановден.)
Въобще, от два дни губя мечти и връзки с действителността; спасявам тази вечер, но започвам да плача насън; въобразявам си разни неща (а самовнушението е силен противник), но в един момент осъзнавам, че това едва ли би имало смисъл и стойност.
Накрая, от два дни се случват само неща като едва ли не дежа-ву, познати моменти с отварянето на вратите, изпитите и песните преди тях, или как това вече наистина се е случвало и преди.

I Still Remember

Не че е станало кой-знае-какво всъщност, просто е ужасно тъжно когато минеш по дясното крило на първия етаж в очакване да се чуе глас отнякъде, а всъщност да няма дори учители. Малко и почти неизбежно си припомням от сряда разни забавни моменти от там, на които съм присъствала, обаче "течее, всичко течее".
Говорейки за уникални випуски, това наистина беше нещо като пример по учебник. Нещо като випуска на сестра ми донякъде, особено след като изведнъж на последната ни репетиция заговорихме за Николай-който-се-е-притеснявал-дотолкова-че-е-пил-валериан, например. Когато има с какво да бъде запомнена, една група от хора винаги и почти неизбежно се пази в спомените на тези след тях.
По принцип, а това беше само увод на идеята, че баловете вече минаха, остават някакви снимки за разпращане и разкази от вечерта/вечерите, и песни за слушане, и други идеи, което пък е тясно свързано с предишния пост. И май че обещахме да не плачем повече.

...but I can't feel it right now.

Защото сме отгледани номади и трябва да знаем откъде сме започнали, защото пътуваме непрекъснато, после се връщаме и пак заминаваме, и винаги в тази последователност. Защото винаги сме на правилното място, по правилното време и с правилните хора, а дори да има нещо невярно, винаги ще се намери някой да ни хване. Защото всички парченца от пъзела са си на мястото, а ние не се стахуваме да плачем, когато ни се плаче, да се смеем, когато ни е смешно, и да продължаваме да пътуваме напред. Да търсим нови хора, различни и уникални, нови изживявания и места, да пишем писма и картички, защото Интернет няма да е измислен още или няма да съществува вече; защото ще използваме всеки един шанс, сякаш ни е последен.
Защото сме изчезващ вид, но никой не ни търси или ни изравя от прахта, в която сами сме се зарили. Защото умеем да чустваме и чувстваме, че имаме умения; защото когато ни нападнат се отбраняваме срещу страха си, а не викаме безпомощни; защото танцуваме, за да спасим живота си; защото никога не се крием, а искаме да бъдем намерени. Защото се страхуваме само от истинските неща, а не от привиденията, те са ни приятели. Защото не бягаме от дъжда, а оставяме да се стича по лицата и дрехите ни, да разтича гримовете ни, но да не сваля усмивките ни.
Face your own destiny.
А животът ти е това, което в момента ти се случва.

Thank God It's Friday

Все още треперя, но си има други причини за това. Мисля, че просто ми е студено.
Мишо си тръгна преди малко, а около десет часа по-рано играхме Маршрутка пред разни хора. (Което беше интересно, защото се появиха някакви хора, които въобще ама хич не очаквах да видя, и единственото което повтарях последните няколко минути преди да почнем, беше нещо от рода на "Не, не, това е ебати якото, какво правят те тук?! Супер!" и т.н., а разните му там техници от театъра ме гледаха странно и неразбиращо.)
После отиваме на пицария с колегите, където правим идиотски снимки, ядем разни неща и пием задружно бира, после продължаваме да се снимаме, те отиват в някаква друга кръчма, а аз - вкъщи, след като съм им обяснила къде живея. (Да бе, няма да се появят. А толкова ми се надяваше да изпратя Сава подобаващо. Не че нещо останалите, ама така и не успяха да ми станат толкова скъпи и да сме се смяли задружно на такива глупости по време на репетиции.)
У нас има някакви обичайни заподозрени, дори Тошко е тук, но той явно изчезва крайно мистериозно докато спя на дивана, докато другите играят тетрис. После и останалите си тръгват един по един, докато накрая не оставаме аз и Мишо и гледаме два епизода на Футурама в опит да свършим бирата, но няма това как да стане, има още две бутилки в хладилника, а тази не успявяме да я привършим.
С този пост се разбудих така или иначе, така че ми остава да гледам някакви филми и епизоди, към 6 да си легна и като се събудя (доста след 10-10 и нещо), да пратя смс на някой произволен да попитам какво всъщност стана, след като си тръгнах.
Ух, мина супер. :)

Sweet Thursday

Мисля, че Това/Този горе ми е приготвил нещо добро за утре, щом толкова хора ще се връщат или вече са се върнали от ден.
И все пак не мога да избягам от натрапчивото чувство за изцепки и безмузикални секунди, макар че 1/3, замесена в тях, вече не е в ТТ, а другата 1/3 завършва. Да де, те така или иначе завършват всички, ама този репертоар вече взе да се изтърква.
В 9 всички ще слушаме Марто и новото му мюзик-радио-амплоа, а десетина минути по-рано по едно друго радио пускат една песен, която ми напомня на разни случки от преди три години и хора, които не съм чувала от и-представа-си-нямате-колко-време.
Поглеждам гузно към Die Wolke, трябваше вече да съм я преполовила, явно ще наваксвам.
И утре все пак съм на училище, но нали знаете какво следва няколко часа по-късно? Един вид, контролно по химия, друг път.
Edit. Все пак, ако ще става нещо, ще става утре. (Откъде да знам какво, просто винаги покрай такива събития стават други неща, които по никакъв начин, освен косвен, не са свързани с главните такива.)

Tuesday Morning

От този пост за днешния ден бихте разбрали:

* как не мога да понасям някои избрани хора и ме сърби, че трябва да си мълча за това
* как се нареждат някакви други тъпи хора относно разни неща, които са казали в една братска скандинавска държава на други хора, което е било накратко тъпа грешка
* как се чудиш къде да се скриеш, за да не те видят разни хора на отсрещното гише
* защо във всяко положение важи максимата shit happens
* приятно ли е да те изненадат с контролна понеделник сутринта
* още по-приятно ли е да не разбираш нищо по физика
* дали сме освободени от училище в петък
* каква е истината за болките в корема ми днес сутринта (недоспиването и бирата на гладно, как кое)
* какво ще правим утре/четвъртък/петък вечер
* do you really want to live forever anyway

The Final Countdown

И, ето че се започва отначало, с бързите уговорки по коридорите, със съобщенията по таблото и в телефона, или пък записките по сценария. Този път всичко е познато, дори сме го играли и ще се справим невероятно, защото така или иначе няма къде да се ходи.
Quite sure, unlike before.
Или едно незабравимо пътуване в маршрутка, събрала какви ли не индивиди. Който се вижда като изключение, може да заповяда.
След това ще му мислим, сега най-важното е да минат дните до сряда. Всичко останало почва от 14.30 въпросната сряда, и ще завърши някъде към 19.40 в петък.
Как обичам този момент.

Edit at 23:25 А в момента съм щастливо мъничко човече.

One Last Chance

Сякаш се превръщам в себе си, когато стоя дълго след часовете, превъртаща разни песни и загледана в листите с безмислени реплики или в хората около мен, после сигурно съм уморена, но не го чувствам; отивам за билети, но те са прекалено скъпи; пращам съобщение и разговарям с онзи-който-прилича-на-Джеймс-Морисън, а след това гледам клипа на Undiscovered и всъщност те наистина си приличат ужасно много.
Храня Рупърт, а той ми се муси задето не го пускам да ходи зад телескопа; ядосвам се на разни хора, чиито имена са като моето, но всъщност нищо няма смисъл, след като и утре е ден в крайна сметка.
Продължавам да слушам няколко песни на Джеймс и пея така, че до неделя ще съм останала без глас. После пак говоря с Елена и това е нещо като по-приятния завършек на деня.

Солдат

And God knows...
Вчера беше ден, в който всеки имаше работа, но никой не бързаше, или пък ден за бяло фрапе на Богориди, както и спомени за хора, които не бива да бъдат споменавани, освен ако не е крайно наложително.
Днес всичко мина бързо и лесно, с малко прекъсвания за ядосване и тропване с ботуш по пода в инспектората или пък във фоайето, после някакви функции от вчерашни разговори за класове и възрасти, а накрая с Елена сме се полуразложили върху една сенчеста пейка в градинката пред хотел България, тя все още с официалните (и ужасно сгорещяващи) дрехи, а аз предлидливо още преди няколко часа се бях преоблякла.
После пък последваха бързи неочаквани събития с обичайните заподозрени - Рупърт пак е у нас, този път до неделя.
For everything a reason. А другата седмица ще е театрална.
Edit. Не, Зайо, моля те, не ми яж сценария!

I'll write it down and tell you exactly how i feel again

Защото така става, когато знаеш, че трябва да направиш разни неща, като да отговориш на 15-те въпроса по немски, но всъщност ти е много по-интересно да гледаш снимки и да слушаш за (прекрасната) Норвегия, пиейки някакви бири и слушайки музика.
Но пък затова е месец май, който, освен че е ужасно тъжен на моменти на раздели и последни пиеси за някои към края си, е и ужасно спокоен откъм училищни събития. Разбирайте екскурзии, почивки, свободни часове и репетиции по всяко време.
Да де, не е като да нямаме класно по математика другата седмица, обаче ще го преживея, все пак и отгледаните номади могат да гледат справочници и да разбират задачите. (Интересно, по това време вече щях да се мъча и заспивам над учебника и разните му там теореми. Сигурно, ама нещо спря да ми пука след поредната разправия с управата па гпне-то.)
Всъщност е жалко, наистина исках да имаме литература и да покажа на класната грамотата (хаха).)

Към

Да, обаче дали ще има общо с това "защото така за всички ще е по-лесно" или пък "как така няма да го уважиш", мисля че сама мога да преценя.
Същото важи и за заека, който почна вече да ме слуша (да де, ама Мишо ще си го вземе след известно време), след като видя да размахвам Мисия Лондон нагоре-надолу.
След което започват някакви песни от лятото (съвсем случайно, честно!), което пък съвпада със среднощния разговор, и аз изпадам в някакъв безумен смях, докато Мишо сменя компютрите (или там каквото правеше).
Рупърт пък все пак подскача из стаята, но той си подскачаше и докато Валя ми обясняваше разни неща, а в момента се е излегнал, явно всичката хартия, която изяде, му е дотежала.
Май е вече да си лягам и аз, утре е нова история, в Китен или в Бургас, Георгьовден и належащи пожелания. И песни.
Както винаги.
I'm not afraid of anything in this world
There's nothing you can throw at me that I haven't already heard
I'm just trying to find a decent melody
A song that I can sing in my own company

Inner Smile

Everything in this film is real.
Преди месеци се случи така, че по едно и също време двама човека се намесиха в живота ми. В момента всичко, което е останало, се пази в една подпапка на папката Nelly.
Нищо необичайно.
За утре ми остава само лк (ат ласт) и снимки, които ще спасят живота ми. (How to save a life?)
Про-па-ган-ди-рай!
The hero dies in this one.
И май че е защото първо бяхме в онази (култова) актова зала, после ни карат да ядем, а докато се усетя, ме обявиха за анархистка. После странни съобщения и хора от чужди разговори и от 1 май пред мен, но не достатъчно близо, за да ме чуят.
Така е то, героите имат навик да умират на най-напеченото, за да ги запомнят като велики, а оживелите да вършат мръсната работа.
Как мислите, музиката и фотографията спасяват ли животи?