Не че е станало кой-знае-какво всъщност, просто е ужасно тъжно когато минеш по дясното крило на първия етаж в очакване да се чуе глас отнякъде, а всъщност да няма дори учители. Малко и почти неизбежно си припомням от сряда разни забавни моменти от там, на които съм присъствала, обаче "течее, всичко течее".
Говорейки за уникални випуски, това наистина беше нещо като пример по учебник. Нещо като випуска на сестра ми донякъде, особено след като изведнъж на последната ни репетиция заговорихме за Николай-който-се-е-притеснявал-дотолкова-че-е-пил-валериан, например. Когато има с какво да бъде запомнена, една група от хора винаги и почти неизбежно се пази в спомените на тези след тях.
По принцип, а това беше само увод на идеята, че баловете вече минаха, остават някакви снимки за разпращане и разкази от вечерта/вечерите, и песни за слушане, и други идеи, което пък е тясно свързано с предишния пост. И май че обещахме да не плачем повече.
No comments:
Post a Comment