Welcome to the sound of now

"Естествено, че е досадно. Естествено, че ми скъси живота с две години и естествено, че съм ядосана. Само че нищо няма да променя, ако го покажа, затова няма никакво значение вече."
Нещо такова обяснявам на К вчера и си говорим за песни и за работа. По някакъв начин съчетаваме и разговори за хора и жилища, и за августовските ни планове планове.
А скоро искам да се чуя с другото К, с което имаме да си разказваме средновековни тайни и обзор на събитията, всички неща, за които нямахме време последната година, но тайно знаехме, че се случват в паралелните ни вселени.

Май няма нищо друго засега, май баба се оказа права за времето ми тук. Има един предполагаем филм и разни хора другата седмица, има и неща, които изобщо не искам да се случват, обаче май трябва.

Too sweet to be sour, too nice to be mean

And now for something completely different.
Преди няколко дни завърших една хубава книга на Paul Auster (ами на кого другиго, ако не е той, ще са Vonnegut или Ballard напоследък) и имаше няколко неща, които много много исках да цитирам на целия свят. Накрая с тайно гласуване избрах следното.

How can I do what I can't do? It wasn't a rhetorical question. It was a statement about herself, a declaration of misery. How the hell can I do what I can't do? And then, turning her face in to my chest, she suddenly broke down and cried.
I got her into the bath, and for the next half hour I sat beside her on the floor, washing her back, her arms and legs, her breasts and face and hands, her hair. It took a while before she stopped crying, but little by little the treatment seemed to produce the desired effect. Close your eyes, I said to her, don't move, don't say a word, just melt into the water and let yourself drift away.

Малко по-късно главните герои правят секс на пода в банята и пият много текила, в тази последователност. Не че това има някакво значение, просто не исках да оставям историята висяща във въздуха. Сега бегом да си намерите остатъка от книгата, нарича се The Book of Illusions и май че е първата негова, чието действие не се развива в Ню Йорк, а във Вермонт и Ню Мексико. Да бе, сериозно. Горещината и пустинята минус извънземните.

Lock the doors and close the blinds

Онзи ден получих прозвището "секс чудовище" (или пък беше "животно"?), което ме накара да избухна в 5-минутен смях. Не помня поводът, който доведе до това заключение, дори не съм сигурна дали трябва да се гордея с това си определение, но беше малко като Höhepunkt на седмицата.
Говоренето на глупости ми оправя настроението.

Междувременно се зараждат разни софийски идеи в главата ми за филма, който ще е тотален rip-off на няколко любими видео клипа и ще е пълен с хора. Това ще е интересно как ще стане, предвид моята непоносимост към човешката раса по принцип, обаче да кажем, че ще е cool people all-star production. Докъдето стигнем.
И като споменах, непоносимост и човешка раса, all new Futurama next.

(А, това е Брус Уилис в някакво видео на Gorillaz. Баси.)

Everything's going on

На този лаптоп има някакви песни, които имат причина, да не се намират на Мак-а ми в Глазгоу. Само че сега не мога да не ги слушам, поне се пробвам, и си донесох много от новата ми музика, обаче пак се връщам на песни, които не съм слушала от година.
Това е глупаво, наистина е.
Обаче пък вчера бях на плаж за първи път и се усмихвах на горещия ден, защото беше хубав. Малко странен, с разлятата бира по пода и всичките изречения от разговорите, които искам да цитирам на света, но се въздържам. Защото така. И червените петна по кожата, където лосионът против слънце не е достигнал, и как се смея в огледалото, когато се оглеждам вечерта. Утре може да е хубав ден също, поне се надявам, обаче преди това ще имам обедни премеждия с косата ми, заради които няма да мога да спя довечера.

I've cleansed my ugliness and cleansed my paranoia

От 24 часа в България и нямам думи на каквото ме посреща. Понякога просто си позволявам да забравя какво е тук и какво е там. Но дори да оставим външните фактори настрана, политиката, изборите (и всичко останало, което ще е обект на един съвсем отделен пост). Днес по пътя ни към Бургас гледах планините и всичко покрай магистралата и го обичам, наистина, всеки един сантиметър от тази прекрасна природа. Обаче после спряхме на една бензиностанция и там имаше един постер на Бен Невис (what are the odds?) и за секунда забравих къде съм и какво правя там.
А после вървя из града и година по-късно нищо не се е променило, нито хората. И морето е същото, всичко на мястото си, а топлата нощна вода гали кожата ми и си спомням всичко отново, все едно винаги съм била на този плаж, все едно не съм мръднала от пясъка, все едно последната година изобщо не се е случила, и това ме плаши.
Само че всичко е още там, всичко продължава за миг или два, при първата вълна, която докосва краката ми, после свършва. Нещо подобно в неделя при тюлените, обаче тогава беше дълго и красиво, нищо, че е 10 градуса и че ни вали дъжд, и че се подхлъзгах на мокрите скали.
Мисълта ми е, че имам нужда да се наспя веднъж завинаги. Така или иначе друга работа тук нямам, а и спането и плажът са единствените неща, които ме правят щастлива тук. Защото никога не съм била толкова щастлива тук, както се чувствам отвъд Канала, поне да се насладя на онези малки летни радости.

Spent a year in outer space

Последен ден в Шотландия за сезона. *дум-дум-дуум*
Карлота се смее и ми казва, че полетът не е изобщо страшен, а аз това го знам, но продължавам да й изброявам причини, които ме задържат тук. Извънземни, тюлени, полярни мечки, sausage rolls, вулкани, транспорт. Тя продължава да се смее и е права, когато ми казва да се стегна и да започна да си оправям багажа.
Знам, че е права за всичко, обаче си правя тихи списъци в главата на всички извънучилищни неща, на които се научих тази година, всички глупави неща, които направих и всички неща, които в момента ме карат да се усмихвам. Спонтанно разнасяне на бяло вино в полунощ, вървене по леда в 3 сутринта и посрещане на утрото в 4 на напълно празна улица. Всичките пъти, когато съм се прибирала сама в часове, когато не е било много умно да го правя, и как всеки път съм си казвала "Тъпо решение, Нели, много тъпо. Това да ти е запоследно." и следващия път отново. Всичките места, които видях в най-ужасното възможно време. Как не преживях дори едно нормално парти за рожден ден.
Всъщност да, всяка година си е за себе си. Всеки ден си е за себе си. И след 48 часа, когато кацна в София, времето ще е топло и ще е пълнолуние, ще хвана последния час от рождения ден на майка ми, а единствените неща, за които ще си мисля, ще са топлото море, храната на баба и снимките, които съм искала да проявя последните два месеца.

Изобщо не казвам, че ще е лошо. Може би ще се случат най-прекрасните неща в живота ми това лято, може да е забавно и да се запозная с куп интересни хора. Може да се влюбя. Може да снимам гениален филм. Обаче сърцето ми няма да бъде там, а това често се оказва основен проблем.

Sundome

Не мога да повярвам, че вече е почти петък.
Battles във вторник бяха почти прекрасни, не е най-добрият гиг, на който съм била, но все пак хубав, много хубав. И в Карлота преди това, и бирите след. Места, на които се чувствам не на място и истории, които не съм преживявала и хора, които не познавам. Песно за сряда. Идеи за бъдещето на дивана в стаята ми в последното метро към вкъщи и изложбата на колажи на гигантски вагини. (Да, ок, това последното е само защото много, ама много искам да видя как би изглеждал преводът в Google.)
Следват още няколко бързи дни с много хора, поне филмите са купени (а също и книги и Gloss Drop.) Degree show и разни други такива.

Sleep in peace when day is done

Battles утре, Battles!
Направо си се радвам на късмета да ги чуя (и съответно тайно да се влюбя в тях) точно сега. Ами ако беше малко по-късно, няколко месеца или например края на годината, ако никога не бях обърнала внимание на онази песен в онзи (предполагам, дъждовен, Глазгоу, нали) следобед, сега нямаше да бъда толкова щастлива и нямаше да има гиг, на който да отида във вторник.
Айде, Mogwai декември, предколедно.

(А тази седмица ще е толкова дива и шумна, и толкова бърза, и свързана с толкова много хора, места, звуци и обещания, че ще е почти перфектният завършек на сезон 2010/2011. То година ли беше.)

It's a god-awful small affair

May was a weird month. Too many things happened, too many didn't.
I moved into a new flat. I did too much work on a single room to transform it from "mouldy, scary and pretty much awful" into "awesome". With (actually, quite a lot) help from my friends.
I worked on two different films, I worked on my own projects as well. I spent shitload of time starring into a computer screen, adjusting lines, walls, and colours.
I fell in love with songs and bands, and whole albums in a day. Or remembered long forgotten melodies that I used to like.
I had many conversations with many people in many different states of mind and hours of the day. Some of them made me sad, some even angry. I found myself explaining what I've done, why I've done it, and what is left out there.
I just wish June is a bit more gentle. May was weird and actually pretty cool every now and then, but it was harsh. That's all.