В една мансарда точно под звездите

Губя си времето в търсене на правилните цветове и векторни звезди. Опитвам се да не започвам нови неща преди да завърша поне един от проектите. Слушам песни, които не съм слушала от години. (Забавни коментари за гласа на Стенли, странен е, да - знам. Но това не е дори наполовина странно от песните му последното десетилетие.) Измервам дължини и се моля на хубаво време утре. Uneventful weekend с прекалено много записки и недостатъчно разговори. (Баба се обажда и си говорим за Алби, а понякога ме е страх, че ще я сънувам и ще е страшно.)

Утре (или днес, зависи от перспективата) започва нова седмица, за която обещах, че ще свърша повече работа, ще гледам по-малко снимки и най-после ще си избера филми, които да гледам на фестивала.

Освен това получих съобщение, в което пишеше "Do you wanna get hammered some day next week?", а как се отговаря негативно на такъв въпрос, щом е зададен от едно от най-прекрасните момичета на света и щом е замесено домашно греяно вино?

Don't look until I signal

Сънувам реплики, които се опитвам да сглобя в цялостен сън, докато седим на гарата, а после във влака сънувам и песни, които не съм слушала от години. Не ми харесва това, че ми е студено и не ми харесва, че не мога да отида на местата, на които искам. Не ми харесва, че не върша работа, а имам толкова много от нея. Не ми харесва и че времето минава толкова бавно понякога, но поне утре ще имам цял ден да побирам мебели и да чертая схеми на действие.

My soul slides away

But don't look back in anger, I heard you say.

Прекалено много работа, както казах. Два проекта за кратко време, два филма в действие и една малка купчина от книги до мен в леглото. (Yeah, I said it, спя с книги в леглото и се чувствам най-сигурна така.) Ayr няма да ми е достатъчен, а някой дали ще пожелае да прекара с мен един уийкенд в края на февруари, някъде - където и да е, където ще можем да седнем на леглото и да пием, drinking straight into the following day.

Come around to another time when you don’t have to run

Прекалено бърза беше последната седмица, прекалено много неща се случиха едно през друго; прекалено много нови хора, прекалено много нова информация. Прекалено много нови идеи и прекалено много рециклирани стари.

Епичен филм за един уийкенд.

Днес гледам Вендерс и чета Пол Остър, пия доматена супа и се опитвам да игнорирам факти от живота като следващия ни проект или утрешните гости, тихо и спокойно, Остър ми стига.

За тази седмица не знам, не съм решила още, не знам дали ще ми хареса, или ще завърши като някоя известна трагедия. Не ми се водят глупави спорове вече, за нищо и с никого, май дори започвам да се научавам да мълча.

А може и да отида някъде. Ayr. Reading week. Или последния петък на февруари, да си хвана нещата и да избягам за една единствена вечер. Само че няма да ми достигне смелост. Никога не е достатъчна, за да го направя сама.

There's not a problem that I can't fix

You know how much i love Glasgow, but 4 months of being at the same place got on my nerves. I didn't go back home for Christmas, I didn't get to see the sea, and this was really the only thing I actually miss in Burgas, friends and family excluded. And so, yesterday I took my wonderful new baby on a romantic trip to Ardrossan.

The smell, you know that specific smell of sea water - this is what chased me all around the town, and I loved every second of it. The cloud of rain that poured on me, and seagulls trying to resist upon the strong winds. Walking on the sand, and watching surfers (in January!) riding the waves. The empty streets, the castle on the hill; the amazing view from the top. And not a soul anywhere. Three hours of pure awesomeness.

Does this make me a bad person? That I always feel like I need to share those moments of smiles and looking for a place to hide from the rain, and when I end up doing things and going to places alone - it just feels right. Not good, but right - 'cause I can't really imagine anyone enjoying getting soaked to the bones in the first 15 minutes but still trying to find the way to the ruines up there.

In other weekly news: every night there will be a new story with good people, and too many film-related events (essay included).

Аll we ever wanted was a different view

"Because I'm 12" май ми се превръща в новата catch phrase. Нямам нищо напротив, особено при положение, че винаги я използвам, когато говоря за някоя тениска или за поредния чифт бельо със Снупи на него, или за чантата ми, или за теорията ми за анимациите.

Днес трябваше да е тиха вечер с някаква музика, Пол Остър и гадно червено (крадено) вино, а както винаги се случват забавни last-minute неща, които развалят плановете или ги правят вечерта гениална. Целият ден беше така, с тичане от едната сграда до другата, до всички студиа на света, до всички лекции и винаги седяща на неподходящото (но безкрайно забавно) място; срещам случайни хора на отсрещния тротоар и в библиотеката, и сме шумни и усмихнати безпричинно. Вечерта пак несвършила нищо, но излизам малко преди 9 и знам, че трябва да се върна рано, за да свърша нещо като хората.

Плановете не са това, което бяха.

Прибирам се след 1, тиха и щастлива, щастлив малък призрак, усмихващ се тихо на съобщения и снимки; имам си ново бебе, едно малко чудовище - единственият ми коледен подарък по средата на януари. Освен това си имам и причина да оставя настрана този проект, който така или иначе е безкрайно досаден, и да отида малко на югозапад, да избягам някъде за една събота - защото вече не мога да седя тук и да очаквам неща просто да се случват.

Знам, че повечето неща тук са ви безмислени, но някой ден всичко ще си върне смисъла, просто не сега - не и след всички онези малки събития, които ме карат да обичам този град - наистина да го обичам - като единственото място на света, където не ме е страх да се разхождам сама след полунощ.

Може би би трябвало.

J'attends mon âge аvec toi

"Отлично знаеш, че това са някакви глупости. Възрастта ти няма нищо общо с държанието или акъла ти. Ти като си на 20, да не би да си същата кифла като колежките ти? Ти знаеш през какво си минала и какво си преживяла, а те могат само да се надяват някога да притежават наполовина познанията ти в момента. Тук не става въпрос дали имаш ниско самочувствие или дали си мислиш за баща ти по-често, отколкото би ти се искало, а фактът, че каквото и да стане - ти пак ще оцелееш, защото го можеш и защото знаеш как."

Nos erreurs appartiennent au passé

Elles sont rayées, annulées, oubliées

Lose some meaning and gain some power

Опитвам се да медитирам. Понякога е хубаво, понякога просто се изключваш за малко и не мислиш за нищо. Затваряш очи и виждаш неправилни форми и безкрайни линии зад клепачите си. Понякога е можеш да изкараш образи от главата си.

По някаква причина, онази песен от финалната сцена на Cashback е като безкраен саундтрак на живота ми, ден след ден.

The snow will fall

And she will fall through the streets

Her moves are slightly unreal

Сега не медитирам, но сигурно ще се опитам след малко, докато снегът навън продължава да натрупва и съм сама вкъщи, и се опитвам да игнорирам всичките неща, които се блъскат в главата ми.

Покой не знае тя

So, what the fuck do you think you are doing right now?

С Лорън се смеем през цялото време, докато стигна до партито, тя вече е изпила някакво количество вино, после си говорим за рождени дни и какво смятам да правя за 21-вия си ("Не знам, сериозно, ще отида до най-близкия пъб и ще се напия от мъка, или ще отида при сестра ми в Германия и ще се напием заедно.") Смеем се още и след това, Колин открадва бутилка вино, която крия в чантата си, пием коктейли, а Кейт обещава, че ще ме скрие, ако се наложи ("Не, наистина няма проблеми, честно.")

Бутилката вино още е в мен, гадно вино е това, от Североизточна Австралия или нещо такова. Гледаме снимки и едва не се разпознаваме, а те после искат да ходят в Merchant city, но на мен ми е студено и се прибирам вкъщи и не мисля за нищо. Това е една от редките вечери, когато нищо не съществува, само мен - тогава и сега, в този единствен момент, докато слушам правилната песен или докато звъня на някого; когато знам, че правя грешки, но ме не интересува, защото не искам да ме интересува.

Освен това утре искам да си купя нов дневник, защото се чувствам почти загубена, ако няма къде да си записвам важните събития. И ще се опитам да не се успя за тюториала с Патрик, както почти винаги.

Look at us through the lens of a camera

I really hated last year. It was full of amazing things that happened, but as Amy Macdonald points out in a favourite song of hers: "after the sun always comes the rain".

I met many new people. Some of them turned out to be among the greatest people I've ever met, the closest friends I'll ever have, some of them were just "that hot tall guy who kept on buying me wine until I realised it's better I went home". I got involved in a uni society (and I even managed to involve other people in it as well). I started feeling again. Most of you won't understand what I mean, but let's say locking your heart away to people is something you do to protect yourself when you lose someone close to you (don't make me start the story all over again). And so, I started feeling again. I went on my first Editors gig, and it was amazing. Editors were part of my emotional education. So were The Big Pink. I saw them live as well. Against all odds, I fell secretly in love with Dead Meadow (ignoring the band name).

I went on a great trip up north of Scotland, I never saw the pope in Glasgow, but I saw many other places, and many other things. I didn't take enough pictures.

I took part in actual protests, but was (probably) too short to fit in the shot.

I fell seriously ill for the first time in years (last time being that awful pneumonia when I was 8), and all ending up at my birthday-gathering-rather-than-actual-party.

For the first time in years I genuinely tried to be a better person not caring about consequences. I just wanted to make people around me even a bit happy.

For the first time ever I spent all major holidays, Easter, Christmas, New Year, all birthdays, away from my family, and somehow I don't regret even a second.

I really hated last year but those little moments that made me smile, I don't think I'll ever forget 2010 as the first full year that I spent abroad.

2011, your call. And this time make it better.

Extremes of sweet and sour

Вървя бавно, движа се в slow-motion, слушам тихи песни и си спомням миналата година. Отказвам се от равносметки, радвам се, че 2010 остана в миналото. New year's resolutions списъкът е за първи път започнат навреме. Скрила съм го в "дневника" и понякога си спомням какво съм искала да допълня.

Charmingly strange. Това ще е новата година, такава я искам. Иво, както винаги, се оказва прав, като ми казва да спра да си правя планове, и всичко ще си дойде на мястото. И, както винаги, в момента, в който стана полунощ, всичко си дойде на мястото. Случайните телефонни обаждания от други държави, първата песен за годината и несъществуващия изгрев на слънцето, заради който небето става по-светло, но все така облачно. Повторения на разговори през няколко часа по тъмно и после по светло и сглобяване на събития.

2011 трябва да е по-добра. Този път трябва всичко да е наред.