Seaside

Неща, заради които бих се връщала:
1. аромата на морето рано сутрин
2. хората, които безвъзмездно са ми спасявали живота във всякакви ситуации
3. оптимизма, че може би този път ще е по-добре

Неща, които ще оставя да събират прах в някое мазе:
1. хората, които по някакъв начин са ми съсипвали дните. или са си останали неинтересни
2. спомените. всичките.
Нали знаете метафората за затварянето на главата/започването на нова. Нещо такова е в момента. Тоест, отивам някъде толкова надалеч, че каквото и да е било тук, вече няма да бъде. Не ми е тъжно, просто странно - и нормално. Oh, my god, I can't believe it - I've never been this far away from home.

Shaking up the karma

Толкова странен ден, купих си нов хубавичък апарат най-после, всичко се случва за нещо като секунди, после виждам онази книга и дори не помня дали съм се колебала изобщо, но се прибирам и с нея.
Вечерта пък правим последни обсъждания за утре (на ток, отново!) и глупавите песни, които ще пеем. The last karaoke stand, както го кръстихме. И в някакъв момент следобяд осъзнаваме мащабността на всичко това, как ние сме в центъра и се чувстваме прекрасно и ужасяващо. Едно закриване на сезона както ние си знаем. (К!) And this time there's plenty.
Повече ме притесняват песните. Не тези, които ще пеем, просто песните наоколо. Припознавам моменти и ситуации, и хора в текстове, и връщам песни, за да си ги спомня отново.
Един бърз тих ден, след който знаеш точно какво трябва да направиш, но предпочиташ да се излегнеш назад и да се опиташ най-после да пратиш онзи мейл, за който си мислиш от онзи ден.

The Rat Cage

Онова малко шибано дяволче - тъгата - отново си каза тежката дума.
Защото не може първо да ми кажеш "Не, няма да ходиш, щото така-и-така, и щяло да ми липсва присъствието ти" и като ме попиташ защо не съм щастлива, да ти кажа, че на практика от теб нищо не зависи и само с най-добри чувства съм отишла да питам за мнението ти, но ще направя каквото искаш - за да не се тръшкаш, ти да се тръшнеш, че никога не си била говорила на майка си така.
Не, сериозно, не можеш.
И тази Коледа няма да се прибирам.

And I was told there was not a minute to lose

Днес си разхождах новите кецове из града с кучо, и често-често поглеждах надолу да ги видя как се движат. А като се прибрах, осъзнах колко съм уморена.
Днес изобщо не съм добра приятелка на В, а тя не се сърди, защото не знае. Но аз знам и се чувствам зле, и съжалявам, но нямам право да си го причиня една седмица преди заминаване (и часове преди нейното). Естествено, и други неща не трябваше да си причиня, но виновните тук са малко повече.
В джоба ми има сгънат на много лист, разграфен с дните и хората. Изглeжда смешно, но е доста полезно и ми напомня защо трябваше наистина да си взима малък бележник в началото на годината и защо най-вероятно ще си взема един в началото на другата.
И ето ни в края на деня, когато трябва да къпя кучо (ако не ме изяде преди това), опитвам се да си наваксам с някаква нормална музика за двата часа в "селскио мол" и си представям как ще доизям тортата (която впрочем сама направих и К - напомни ми да ти донеса от шоколадовия ликьор), гледайки Torchwood и Cashback (за Cashback мога да говоря дори повече от за Доктора) в тази последователност.
И Н., наистина съжалявам, че ще дойда ден по-късно. Обаче го има октомври, после ноември и хубавите декемврийски празници.

Through all the summers

Напоследък говоря все по-често с К за нещата от животите ни. Имаме проблем и обсъждаме възможните решения. Обсъждаме кое би било най-правилно за момента. А снощи тя каза, че колкото повече си гледал нещо, толкова започваш да обръщаш внимание на детайлите. За онзи момент визираше ноктите на Фродо, но се опитах да взема главната идея.
След трите часа сън отидох да се измия в банята и се погледнах в огледалото. Търсех някакви детайли, които никой не вижда отначало или може би никой никога не е виждал. Луничките по носа, които се появяват само, ако съм стояла достатъчно на слънце. Едното око, малко по-малко от другото, създаващо забавни резултати при по-силна светкавица на апарата. Миглите ми извити все едно с часове работа, а всъщност съм току-що станала. Как винаги хапя само лявата част на долната си устна, като се замисля за нещо. Онзи кичур, който винаги ще си остане непокорен.
Предполагам, че всичко това е заради любовта ми към Cashback. Мога да гледам този филм ден след ден, нищо че го знам наизуст и често не внимавам в отделни сцени. Накрая винаги се усмихвам, защото точно това те кара той – да се усмихваш, да си представяш красотата, дори да не я виждаш наистина. Да искаш да си част от нещо толкова прекрасно. Да чуваш песни от него и да ги свързваш с някакви моменти от твоя собствен живот. И единствената мисъл, която може да ме накара да се влюбя - просто за да знам, че наистина е така.

Once upon a time, I wanted to know what love was. Love is there if you want it to be. You just have to see that it's wrapped in beauty and hidden away in between the seconds of your life. If you don't stop for a minute, you might miss it.

With no meaning or control

За секунди прелитат хиляди мисли и идеи, и изречения, и планове, и саботажи, и песни с текстове - и без, и спомени, а нямам време да записвам всичко и ги оставям да летят, искам само да мога да заспя. Моля.

No life underground

Let's dance to Joy Division радостна към фото студиото и самият Ian Curtis - бясна към вкъщи, няма ги снимките, няма ги, искам ги. 12 снимки липсват и то хубави и весели. Вече никакви евтини ленти на непознати апарати.
И в този ред на мисли, някой да се нуждае от чисто нов Olympus?

PS. Като гледам как са се запотресли всички останали, аз като че ли изобщо няма да заминавам на 4,258 км оттук, а отивам на почивка в Странджа. "15000 куфара пълни и всичките гардероби празни", друг път, мерси.

I'm gonna dance with somebody

Бих разказала за онзи фестивал с ужасната организация и блатната растителност навсякъде, но иначе хубав, хубав - и за пясъка в косите, разговорите около масичката, силната музика срещу тихото спокойствие, музика за скачане, музика за крещене, музика да се ухилиш до уши, а сутринта да се опитваш да не се разплачеш пред автобуса, задето не можеш да си спомниш кога запоследно си се чувствал толкова добре, без някой да ти напомня за отдавна минали случки и хора - без да е умишлено поне - и да те накара да чувстваш when you're all alone we become your home - we're the music, we're the music, when your love's away and you feel betrayed - we're the music, sweet music.
А музиката си я носехме вкъщи, нали така?

And i promise to climb back up here to you

Исках да се видя с Е преди утре, за да ми даде някой красив съвет. А в момента ме сърбят ръцете да се кача на автобуса, но явно днес ще го оставя да тръгне без мен (за днес стигат спонтанните решения, свързани с билети) - за сметка на това слушам manic street preachers и mando diao като решение за почетното/ите посрещане/ия. И си имам билет за Глазгоу.
Докато четете предходното, вече съм обиколила разни самолетни сайтове и подскачам тихо и радостно, задето вече изведнъж всичко е по-близо и по-евтино (не че съм тръгнала към всичките места, за които проверявах, но е хубаво да знаеш, че не ти е никак скъпо, ако ти писне, един уийкенд да се качиш на самолета и да отидеш при сестра си или някъде в околността).
Вчера не посмях да кажа на И какво точно ще ми липсва тук, но онова, което каза Н, беше хубаво и - да се надяваме - вярно.

Lights will guide you home

Ако наистина искаш нещо, ако го напишеш, ще се случи ли наистина? Ако имаш някакъв стремеж, някакво желание, мечта, ще стигне ли само да го искаш? Ако вложиш цялата си енергия и същност, всичките си усмивки и сълзите, всичките реплики, всичките мелодии и текстове, всеки коз и всяка лъжа, всеки един цитат?
Celebrate your own uniqueness. А аз наистина нямам сили за този град.

To make every moment come alive

Doctor Who спор вчера на плажа под залязващото слънце и заплахи за замерване с пясък, изобщо не-тихо, а днес продължавам със спомени за същества в Индия и страх от собствените ми разкази, усмихвам се на разговори със скъпи хора (трябва, трябва, трябва да я видя преди да замина!) и се надявам всичко да се оправи.
Три седмици, ако се чудите кога се отправям на север.

I can't wait until the morning

Пет седмици.
Наскоро си мислих за случайностите и си прехвърлях безкрайнодългия списък на свързаните помежду си събития, и как хората не вярват, че е случайност. И аз не мога да го повярвам, Фрателис и Сноу Патрул, и Бел и Себастиан, и всички онези песни, онези актьори и филми, за които никога не съм си представяла - никога.
Днес валеше, а аз вървях под дъжда и слушах Колдплей, които са stuck in reverse последните дни, тихи и спокойни.
А тази вечер хора от далечни земи ще търсят пътя си към Черноморието, докато аз сънувам вещици и шоколад.

School Reunion

Днес се събрахме (по-голямата част от) класа от Кирил и Методий. Весел клас бяхме навремето, да, но още оттогава си се разделяхме на групи.
Не очаквах чудеса за днес. Честно казано, в началото дори не ми се ходеше много, но отидох. И накрая седяхме с Ю и К в единия край, пихме бири и си спомняхме за инцидентите с чантите на хората "от другата редичка". Беше хубаво да се посмеем за доброто старо време и планът на К следващия път като се съберем, всички да имат поне по едно дете.
Вече вкъщи и Oasis срещу Coldplay, гърлото все още ме боли, Брет Андерсън не ми помага против жегата, но имам хубавото чувство, че всичко ще завърши добре.

Hide from the scary scenes

"Това е ебаси начинът да те събудят. Не, честно, да ги еба и оптимистите, ако смятат да ми звънят всяка неделя в 9.30 сутринта да ме питат за това или онова." Просвам се надясно върху леглото и си отварям отново очите. "Ама няма смисъл вече, ще взема да ставам." Телефонът си показва кротко 11.30, което с часовата разлика става някакво зловещо ранно число за лятна неделя. "Не ти ли прави впечатление, че ти се обаждат неделя? -Повече ми прави впечатление, че звучаха будни."
Веднъж ще ми пратят писмо навреме, и това ще е единственият път, когато ще решат да проверят дали съм го получила.
И вече няма да ме е страх от зомбита, но никакви такива сънища отново, моля!