It happened before your time.

Утре по това време ще бъда в София, малко преди да се събудя и да поемем по пътя си на запад, а след това някъде из австрийските Алпи и равнинна Германия.
Днес 15 минути при dete и не ми е достатъчно, и се опитвам да й обясня, че не съм щастлива, защото заминавам, а защото се връщам там.
Така че следващият малоумник, който се опита да ми обясни, че (видиш ли) си търся причини да мразя България, може да си навре познайте-какво познайте-къде. Това може да е реплика само на човек, който никога, ама никога не е живял извън родината си и генерално има фобия от факта, че има хора, които не са щастливи тук. По всички причини на света.
Да не започваме с това сега. Това са неща, които оставям на родна земя всеки път, когато заминавам по тази отсечка София/Австрия/Германия и нататък.
Нататък.
Времето вътре в мен е бурно и ветровито, пясъците потъват под големите вълни, а аз стоя на безопасно разстояние върху скалата отстрани и е време да си взема аспирин, защото ме боли гърлото. Заради климатика в банката днес, не заради друго.


В други новини, чшш, алоу, Парламентът, вие пак нещо не сте в час. Ще имаме пак проблеми, май май.

We see things they'll never see

Замалко да забравя.
Friday, Friday, getting down on Friday, а този петък mysterious ways стана на 6.
Ебати, колко бързо растат. Смятах в един момент да го прекратя и да си го оставя като спомен за гимназиалните години, ама не. Не, не. Така ми харесва, харесва ми да се следя как пораствам и какви глупости съм вършила преди. Също и какви глупости върша сега.
Следващото е линк към любимия ми пост от последната година, който се появи на бял свят малко след прибирането ми в Глазгоу след първото лято обратно вкъщи, по някаква причина много от нещата си ги мисля и сега. Никакви роуд трипс този път, не и такива, не и по този начин. Септември може да отида в някоя близка европейска държава, дори имам няколко предложения, но всичко е с една голяма въпросителна. Обаче лятото ми пак е почти несъществуващо и странно, свършващо почти всяка вечер пред компютъра, когато повтаряме реплики и действия. А тази седмица завършва вече и това също е хубаво, толкова неприятна седмица, че като че ли съдбата се намесва и се опитва да ми покаже, че много хубаво правя, като се прибирам толкова рано. Примерно.
При всеки случай нямам нищо против тропичните плажове.
I'm running late and I don't need an excuse

Lucky old sun is in my sky

Последна седмица в България. Това лято мина прекалено бързо. Това лято, колкото и да не съществуваше през повечето време, мина прекалено, неочаквано бързо, но не се оплаквам. Много хора ми казаха, че изглеждам слънчева, а аз им казвам, че съм си намерила мястото и това ме прави тиха и спокойна. В Глазгоу пък след две седмици и толкова много неща, които трябва да бъдат направени, толкова хора, които трябва да бъдат видени. Истинското ми лято ли пак ще започне веднъж щом пак се върна там? Почти ежегодно вече, кръговрати, кръговрати. А аз не мога да повярвам всичките неща, които всъщност не се случиха последния месец.

А сега, още малко горещо време, утре ранна бира и снимане на филм с добри хора, а следобед последни опити да хвана някакъв тен и да не съм съвсем млечнобяла. Не че имам нещо против млечнобелите кожи, обаче искам да имам някакво доказателство, че все пак съм била толкова време край морето.

Making friends with the moon

В Несебър весело и шумно, пеем на плажа заедно с музиката от бара наблизо, танцуваме под водата и се опитваме да плуваме, вечерта пием силно вино и снимаме сцени до колене в изстудената вода и не ни е студено.
Тази вечер за първи път излизам в Бургас това лято, и ми е хубаво от разговорите, които водим, и от плановете, които си правим за следващата седмица.
Всъщност следващата седмица ще е сигурно доста ужасна, но понякога е хубаво да планираш някакви неща, които да те накарат да си мислиш с хубаво за идващите дни.
В този ред на мисли, ще съм си обратно в Глазгоу много по-рано, отколкото се чувства. Три седмици, нещо такова. Има и някакви fictional планове за времето след като се прибера, при хубаво време и добри намерения. Всичко на мястото си тогава, моля.

It sounds so obvious

Последната седмица in a nutshell, много места и много хора, хвърчене наляво-надясно и научаване на разписанието на трамвая наизуст, силна музика и краден интернет, надуваемо легло, от което не падам нито веднъж, бира, която не съм пила никога през живота си, други субстанции за пръв път, а Иво ми се смее, че не съм го правела правилно; нови лилави кецове и много стоене пред НДК по различни поводи, всичките софийски паркове и паметници, неочаквани обаждания и среднощно кафе.
Всички онези хора, които исках да видя от година, които не съм виждала от година или изобщо никога не съм виждала, но все едно познавам от векове; всичките ни снимки на света; всичките улици, които извърявахме през деня и през нощта, всичките чаши и всичките пъти, когато казах, че си нямам никаква идея къде съм, само за да осъзная секунда по-късно, че отлично знам къде съм.
Всички красиви и разрушени стари сгради и всички странни неща по улиците и в дворовете.
Много хубава седмица. Одобрявам.

The tin man says I'm doing fine

Леглото е много удобно и има достатъчно вино до края на вечерта, а днес има странни разговори за хора, които не познаваме, но се случват. Освен това много мразя да ме поставят в ситуация да избирам между един вариант и друг, и двата много искам да се случат, и двете неща искам да преживея, но няма как да стане. Няма такова нещо като "слушай какво ще ти каже мозъкът, той знае най-добре". Сядаш и си правиш решенията, каквото решиш, че трябва да е този път, това е.
Виното си казва думата.
Времето никога не стига за нищо. Прекалено много хора и неща до сряда, няма как да стане. Някои повтарям, защото не знам кога ще се видим пак.
Изобщо съм такъв хроничен идиот понякога, че се чудя защо изобщо правя нещата, които правя и защо казвам повечето неща, които са ми в главата. Това включително. Това, което преди малко написах. Не този пост. На него нищо му няма.

Put the right letters together and make a better day

В петък, когато пътувахме по Околовръстното към вкъщи, малко слънце успя да пробие облаците и да огрее Витоша, а зелените склонове изведнъж заприличаха на шотландските върхове, може да усетиш разликата, но този път те си приличаха толкова много, че сърцето ми заби лудо и за секунда съвсем забравих в коя част на Европа сме.
Малко по-късно същата вечер смесих някакви видове алкохол, които по принцип не е хубаво да се смесват. Освен това откраднах пътен знак, но го забравих в таксито обратно.