Whether I'm right or wrong

Chapter3. Every day is a new Sunday experience.
Това е главната идея, винаги да имаме истории да разказваме - истории за смели пътешественици и плановете им да завладеят нощното море, или пък истории за красиви непознати в юлски следобед.
По този начин започвам лятото си. Епика и имповизации, и обещания за черноморски пътувания. Защото днес вече е официално първият несъвсемучебен ден и ще се търсим над керемидените покриви и отвъд дъгите. И имах нужда от един такъв разговор, като този с Момчил, който да ми вдъхва летни идеи и мечти, и софийски спомени отпреди две години. (Кога минаха две години от поредното лято със спасяване на животи и забраненото "ще ти кажа в понеделник"?)
But somehow I want more.
Chapter4. Seven days in sunny June. Една седмица без родителска намеса в действията и решенията ми, без контрол и граници. Можеше ли да е това?
Тази седмица имаше смисъл. Трябваше да ми помогне да разбера някакви неща сама за себе си, без да се крия от другите вкъщи. Всеки един момент си заслужаваше и със сигурност е трябвало да се случи. Всяка една сутрин - посрещайки слънцето на балкона или пръскайки се с морска вода. Всяка една вечер - сама или пък не. Просто една идеална седмица, когато проблемите бяха на заден план, а уийкендът ни принадлежеше.
"It is one of the blessings of old friends that you can afford to be stupid with them."

Those Lazy, Hazy, Crazy Days of Summer

Chapter1. Защото лошите по филмите никога не печелят, а всичко в този филм е истина, до последната песен плюс четенето на книги на балкона в 5.30 сутринта, първото силно кафе за този месец, писането и снимането.
Защото всичко е прекрасно по своему и най-важното е да имаме истории, които да разказваме на внуците си. Или може би да вземем решение по утайката на кафето.
А какво се прави в случаите, когато ти падне кръвното, а няма никой до теб и искаш да крещиш, но нямаш сили да пееш с пълно гърло или да тактуваш с крак, затова лягаш на дивана с някакви последни надежди всичко да се оправи бързо.
Но не, всичко в този филм е истина, и нещата се оправят чак часове по-късно благодарение на айрана и музиката. Както винаги.
Chapter2. Та вие сигурно се чудите какво е правило момиче като мен на балкона в 5.30 сутринта? Sitting, waiting, wishing. Понякога един модерен номад има нужда само от свободно време, за да види прекрасното в сивотата на града. Сега исках да напиша за перфектното юнско утро, но никой не би ме разбрал, ако не беше с мен. Точно тук, точно в тези минути - сред ниско прелитащите между блоковете лястовици, свежата хладнина на утрото и Джак Джонсън, който пееше за позитивните неща в живота. А не в леглото си, спейки и сънувайки поредното повишение.
Качих си краката на перваза. Какво ли щяха да си кажат случайните ранобудни минувачи?

Две Следи Напред

Не е приятно да се мислят истории за призраци на такава горещина. Най-висока температура за деня в България - Бургас, 40 градуса.
Браво, а ние се разхождахме навън по това време.
Знаете ли, че на 40 градуса се готвят разни храни, а шоколадът се топи (предимно на водна основа)?
И докато едни са на сватба, а други гледат волейбол, аз си отпивам от поредната биричка с надеждата на Слънчев Бряг всичко да мине добре. Ако ли не, така или иначе ще работя.
Какво става ли?
Разпадам се на елементарни частици, ето какво. И умирам от жега, а от продължителната работа на климатик почвам да кихам.
Иначе ще я измисля историята, не се безпокойте.

Until I'm ready

Всички ходят по разни (езикови) изпити. Сериозно, всички.
Но не това е целта на днешния пост.
Макар че всъщност те много рядко имат някакви определени цели, а когато е така, най-често са за да прикрия яростта си (или пък радостта) от някаква случка. Този път ме болеше корема, без особено видима причина, и ме болеше от снощи/тази сутрин рано. Това е от тези болки, при които ти идва да си забиеш нож в корема, или пък може би вече са ти го забили, не знам.
Обаче е гадно, а аз си мисля за вчера, когато бях цял ден сама, излизах с човек, когото (която, в случая) не бях виждала от последните 6 години, и си говорихме за живота, ама наистина адски много. И след 3-и-половина-часови-разговори се прибрах. После отново обичайните заподозрени в плейлистата, но този път увеличавам докато не си представя как съседите се насочват към нас с лопати, кирки и вили, но пък и аз не ги чувам, пак заради музиката съответно. В хола гледам поносими филми, после поносимо глупави трилъри с очакван край, и не ме е страх да отида до другия край на къщата, въпреки че заблуждавам останалите като надувам някаква песен и оставям вратата отворена. По разни радиа пускат хубава музика, която случайно е намерила място в (несъвършения) ми плейър, и точно в този момент сис ми липсва, а може би просто ми е скучно и глупаво сама, затова започвам да пея заедно с музиката. Нищо, във вторник пак, и от петък също, а защо не и днес?
Всички са на Placebo. Уатевър. Всъщност, никога не съм им се радвала дотолкова, че да дам пари за концерта им.
Междувременно, за времето, за което бях написала този пост, коремът ми мина, но пък се сетих, че съм на училище и също че нямам немски, и дори вече и учители по немски нямам, затова трябва да убия времето с някакви книги (или пък), музика и отново безмислени разговори ала „те останалите ни говорят зад гърбовете, айде и ние така”. Да, обаче така не става положението. Защото малката разлика е, че те наистина не ви се кефят, нито вие им се кефите, обаче вие винаги знаете какво те говорят за вас. И не е особено умна мисълта, че, Пенка, например, ви говорела зад гърба, само защото седи три чина зад вас. Ето затова не си обичам класа и ми писна от глупостите ви, така че спрете да ме замесвате в междуличностните ви сблъсъци. Не, не съм към никоя „група”, Христина, и от теб ми писна с непрекъснатите ти обяснения как съм трябвало да си избера страна, щото едва ли не ще спре да се върти светът и слънцето няма да изгрява повече, ако не съм никъде. Какви ги говоря. Намерете си вие мястото в собствения си живот и не се намесвайте в моя, ок? (Не, Иве, това не е депресантски пост, просто този път наистина ми дойде до гуша от тях.)
Това е положението, хора.
No sleep till Brooklyn.

Edit. Ха-ха, какъв дълъг пост. Ако някой стигне дотук, да иде да си купи бира.

You oughta know

Сякаш е нещо най-обичайно, а тишината и спокойствието в училище са толкова прекрасни. Затова пък компютърът прегрява от музика и други такива, Mi Nismo Andjeli 3 е в прогрес на сваляне, утре ще караме три часа, при късмет - 1, неделя съм сама вкъщи, както и от следващия петък, и всички тези неща също са прекрасни сами по себе си, особено различните идеи, които заплануваме за вкъщи към 3:30 a.m. (и бурканите с лютеница).
Айранът пък е прекрасен при болки в корема и недоспиване.
По-късно същия ден паднах в банята, но за това съм си виновна наистина само аз. Но и това е по-скоро забавно, отколкото болконосещо, ще се разбере утре кое е надделяло.
А времето не знае какво иска.
Go out and play, anyway.

I wanna be sunlight

Grolsch-ът отдясно не може да промени факта, че седмицата вече свърши и, ура, следват seven days in sunny June, без значение, че изкарах 5 на граматиката. В моя защита пеят Chris Cornell, Freddie, Foo Fighters, Уикеда и Ъпсурт. Въобще, всичко си е по правилните места и неочакваните хора петък вечер.
I'm travelling at the speed of light
I wanna make a supersonic woman of you
Иначе аз сама съм си наредила плейлистата, но пък по З-рок пускат The Beatles и Janis по обяд, а майка се стряска от силната музика. В 21:06 пък ще слушам чуждите плейлисти и гледайте да има хубава музика (това беше риторично), иначе казано - hey now now.
Със същите обичайни заподозрени сме в творческа кулминация на линчовските идеи относно хубавите филми и пейките, както и Рупърт (Рупи Рупи Рупи Рупииии!) в цялата безименна засега история, в която задължително ще бъдат замесени страховитите миризми на сеното и Пикасо по стената. И за капак, за втора поредна година ми обещават да ме научат да карам колело. Този път обещанието е двойно.
Everything on its place.

Brave New World

<<Да казвам нещата с истинските им имена и да не се интересувам от последиците на първо време.>> Part I
Защото седмицата е ужасна; защото не само ревах, но и продължавам да си блъскам главата с какви ли не проблеми и глупости по никое време. Няма виновни, не, не, всъщност аз съм си единствената виновна за цялото си състояние.
Така е то, цяла седмица се случват някакви ужасни неща и вали дъжд, и сме в неправилната смяна. Утре ще ходя в Китен за откриването на хотела, което е сигурно най-голямата глупост напоследък (да ме вземат на откриването), и ще бъде наистина brave new world когато седмицата свърши. Отделно някакви случки и разговори в МП ме карат да си припомня Станислав (не Сънката), и всъщност този малоумник само ми лази по нервите и добре, че не се появи вчера на събранието, защото ме избиваше на бой минута след минута. И добре, че също Тошко's always there when we need изпепеляваща вълна от слънчево настроение.
Няма да споменавам снощи, освен че гледах един от най-глупавите филми в американското кино въобще(вопште?), а с Мишо познахме около 99% от сюжета, колко странно, и ядохме спагети с макарони, колко още по-странно. После разбрах коя дума да не употребявам на английски и се пренаситих на испански хипхоп.
Now I need a place to hide away.

Finish Line

Защото днес нищо не се случва както бих желала. Тези дни стават прекалено много и прекалено начесто. Понякога имаш нужда само от музиката да минава през вените ти.
Точно под брадичката се е загнездило най-ужасното чувство. Спомени и съобщения, не не не.
Искам да крещя. Да викам и всички да чуят най-ужасяващите истини за себе си. Да ги накарам да запушат уши и да броят до десет. Ето как една секунда, или 45минутен разговор променя животи. Първо са привиденията, после те се въплътяват във всеки един момент.
Да, ще го направя, докато останалите хленчат съдбата си безпомощни. Докато мисълта ми е още ясна и докато не съм се примирила отново да изживявам нечия чужда мечта или да отговарям на всички очаквания, докато все още губя парченца от кожата си и мога да дишам, докато съм все още това момиче, което сестра ми мисли, че съм. Докато не ми прилошее от собствения ми егоизъм, ще крещя, ще крещя и ще ме чуете.
Всеки един от вас, от първи ред.

They Can't Stop The Spring

*този пък е посветен на Мишо, защото още ми е кофти, задето не питам, преди да се опитвам да изваждам очи
По-принцип разумът е хубаво нещо.
Обаче понякога прекаляваме с прекалено многото разсъждения и правим простотии от липса на друго.*
Междувременно, за разлика на една останала част от съучениците, въобще не ми дреме за класното по литература утре, нито съм учила, нито съм сигурна в способностите си за писане на есета. Не повече, но пък хората понякога се изчерпват откъм идеи.
После вървя по главната и е доста тъмно, а ми идват на ум някакви неприятни спомени и идеи, след това и други спомени, но те са свързани един с друг като плетените гривни, които се учехме да правим във втори клас.
Разсъжденията наистина са кофти нещо, макар че понякога са нужни, за да не напиша някакви неподходящи неща в блог, който по принцип се чете от n-та брой хора.
Go out and play.

Choose your life. Face your own destiny. Call anyone you ever wanted to.
I don't wanna be anything other than me.
Защото сме отгледани номади.

Звездата

*този пост го посвещавам на първото онлайн предаване на Марто*
Не знам до колко е истина.
Искам да пратя съобщение.
"Следващия път ще вземем една каса Бургаско, три тарелки пържена цаца и ще седнем на същото капанче."
Държавата ни е за психо диспансер.
Леле, кво станаа? - Кажи, кво стана?. Копелее, кво станаа? - Кажи, кво стана?
И разна друга странна музика, като ме поздравяват с Кайзер Чийфс.
Вчера гледах една прекрасна 30-минутна студентска постановка, в която саундтракът беше свиренето на китара на един от актьорите. Днес си правим сцените сами на плажа, или пък цитираме разни познати хора и песни; кракът ме сърби от комарите, а ръцете - от нерви.
Музиката пък спасява животи.