Until I'm ready

Всички ходят по разни (езикови) изпити. Сериозно, всички.
Но не това е целта на днешния пост.
Макар че всъщност те много рядко имат някакви определени цели, а когато е така, най-често са за да прикрия яростта си (или пък радостта) от някаква случка. Този път ме болеше корема, без особено видима причина, и ме болеше от снощи/тази сутрин рано. Това е от тези болки, при които ти идва да си забиеш нож в корема, или пък може би вече са ти го забили, не знам.
Обаче е гадно, а аз си мисля за вчера, когато бях цял ден сама, излизах с човек, когото (която, в случая) не бях виждала от последните 6 години, и си говорихме за живота, ама наистина адски много. И след 3-и-половина-часови-разговори се прибрах. После отново обичайните заподозрени в плейлистата, но този път увеличавам докато не си представя как съседите се насочват към нас с лопати, кирки и вили, но пък и аз не ги чувам, пак заради музиката съответно. В хола гледам поносими филми, после поносимо глупави трилъри с очакван край, и не ме е страх да отида до другия край на къщата, въпреки че заблуждавам останалите като надувам някаква песен и оставям вратата отворена. По разни радиа пускат хубава музика, която случайно е намерила място в (несъвършения) ми плейър, и точно в този момент сис ми липсва, а може би просто ми е скучно и глупаво сама, затова започвам да пея заедно с музиката. Нищо, във вторник пак, и от петък също, а защо не и днес?
Всички са на Placebo. Уатевър. Всъщност, никога не съм им се радвала дотолкова, че да дам пари за концерта им.
Междувременно, за времето, за което бях написала този пост, коремът ми мина, но пък се сетих, че съм на училище и също че нямам немски, и дори вече и учители по немски нямам, затова трябва да убия времето с някакви книги (или пък), музика и отново безмислени разговори ала „те останалите ни говорят зад гърбовете, айде и ние така”. Да, обаче така не става положението. Защото малката разлика е, че те наистина не ви се кефят, нито вие им се кефите, обаче вие винаги знаете какво те говорят за вас. И не е особено умна мисълта, че, Пенка, например, ви говорела зад гърба, само защото седи три чина зад вас. Ето затова не си обичам класа и ми писна от глупостите ви, така че спрете да ме замесвате в междуличностните ви сблъсъци. Не, не съм към никоя „група”, Христина, и от теб ми писна с непрекъснатите ти обяснения как съм трябвало да си избера страна, щото едва ли не ще спре да се върти светът и слънцето няма да изгрява повече, ако не съм никъде. Какви ги говоря. Намерете си вие мястото в собствения си живот и не се намесвайте в моя, ок? (Не, Иве, това не е депресантски пост, просто този път наистина ми дойде до гуша от тях.)
Това е положението, хора.
No sleep till Brooklyn.

Edit. Ха-ха, какъв дълъг пост. Ако някой стигне дотук, да иде да си купи бира.