Защото днес нищо не се случва както бих желала. Тези дни стават прекалено много и прекалено начесто. Понякога имаш нужда само от музиката да минава през вените ти.
Точно под брадичката се е загнездило най-ужасното чувство. Спомени и съобщения, не не не.
Искам да крещя. Да викам и всички да чуят най-ужасяващите истини за себе си. Да ги накарам да запушат уши и да броят до десет. Ето как една секунда, или 45минутен разговор променя животи. Първо са привиденията, после те се въплътяват във всеки един момент.
Да, ще го направя, докато останалите хленчат съдбата си безпомощни. Докато мисълта ми е още ясна и докато не съм се примирила отново да изживявам нечия чужда мечта или да отговарям на всички очаквания, докато все още губя парченца от кожата си и мога да дишам, докато съм все още това момиче, което сестра ми мисли, че съм. Докато не ми прилошее от собствения ми егоизъм, ще крещя, ще крещя и ще ме чуете.
Всеки един от вас, от първи ред.
No comments:
Post a Comment