Wind them up and here we go

Успешна пиеса, запоследно, без сълзи - но с много смях, вафли и вицове в пицарията накрая.
Но не за това си мисля в тези минути преди да си легна. Тази последна година тук, от лято до лято, ще я запомня с всички онези хора, които са се появили по някакъв странен начин в живота ми, след което са изчезнали за малко, само за да се появят наново. Сега. Тази огромна усмивка, която се е разляла на лицето ми, е заради един човек, който ми е помагал за философските есета и в същия момент ми е говорил за песни на Пластик Бо. Посвещавам тези първи мигове от новия ден на спомените за всички дивотии, за всички разговори, за всички невероятни ситуации, които са ми се случвали покрай него. И колкото и да съм изморена след този предълъг ден на репетиции и представления, и запознанства, и неочаквани подаръци, не мога да си сваля проклетата усмивка от лицето.

Moonlight Serenade

Ще започна разказа за последните две седмици с една новина. Майка-wait for it!-вярва в извънземни. Ама не в теорията за произхода на хората от някой паднал метеорит или във факта, че би било загуба на пространство да сме единствените разумни същества във Вселената, а в малките зелени човечета, които кацат периодично на Земята, правят си експерименти с хората, построяват разни монолитни структури с пирамидална форма и после не оставят никакви следи за съществуването си. Тоест, жената, която винаги е била като символ за разум и обмисляне на доказателствата сега ми обяснява, че е по-възможно египтяните да са пренасяли камъни на борда на TARDIS, отколкото да са ги мъкнели по дървена рампа.
И докато това откритие все още ме изумява, всичко останало беше прекрасно. Прекрасната ми сестра, която се мъчеше геройски с 20-годишен фотоапарат (и накрая направи всичко в последния момент); майка, която претърпя един малък рибен инцидент (и после ни замерваше с празни бутилки от вода); всички добри хора, които ме разпитваха за какви ли не неща или за интервюто; всички любезни хора, които не се сърдеха, че говоря немски със силен акцент и особена граматика. Прекрасният Великден, седнали в тревата и смешните добреоблечени азиатци до нас; забавните истории за балове отпреди много години; всеки един мейл за късмет с усмивки и глупави in-jokes. И всички тези неща се случват почти всеки път щом отида там, и въпреки това е прекрасно - именно задето се случва с хора, които не са наоколо, на места, които нямат нищо общо.
А следващото е за М., който много обича постове за пътувания. Пътят на нашите кожи.

Give me all the peace and joy in your mind

Имам чувството, че ако започна да обяснявам на още някого колко прекрасен е Doctor Who (сериалът, не че имам нещо против също така прекрасния Дейвид Тенънт, обаче нека поне веднъж да се съсредоточим върху историята, а не върху добрите британски актьори), ще ме затворят в някоя стая, боядисана в успокояващо зелено и с малък прозорец, пропускащ далеч недостатъчно светлина.
Или пък може би не.
Утре заминавам и ще се върна след нещо като две седмици (толкова време не би стигнало дори на Никола и Катя, за да си научат репликите), ще се опитам да се върна за пиесата ни - обещано, но преди това ще направя куп други неща от този край на Европа чак до другия, след което ще завземем остатъка от света, отвътре. Всъщност ми е малко странно, не че съм домошар - в никакъв случай, обаче нещата се случват толкова бързо, че едва ли ще съм наясно какво о/става и след още няколко дни.
Но сега е време да спя, да се опитам да заспя, защото ме очакват велики и странни дни на тази планета.

Oh you're a silly girl

След бързите ми изчисления осъзнавам, че в понеделник ще е последният ми учебен ден.
Въпреки възраженията на доста, това не е оплакване, а твърдение, просто твърдение. Такова като твърдението, че аз всъщност не познавам никакъв Митьо в Париж, в което съм напълно сигурна, докато се опитвам да обясня на майка, че най-вероятно не е чула правилно.
Chelsea Dagger пък започва спонтанно, когато dete споменава Глазгоу, аз пък тихичко си подскачам. След това си пускам още малко по-тихи Fratellis, защото I'm going there, baby-y! Нали знаете - дори да не ме приемат, отивам там, отивам отивам отивам. Ще го гледам, ще му се дивя, ще го обичам (а може и да го мразя), някоя вечер ще избягам, ще прекося улицата и ще седна на входното стълбище на училището.
So if your crazy, I don't care, you amaze me. Което ми припомня за новата ми тиха страст Doctor Who, който смятам да си пусна точно сега.

How long before I get in

Опитвам се да се сетя кога сме се запознахме с Д. Предполагам, че това никога не се е случвало всъщност, че става въпрос за едно от онези рандъм приятелства, в които знаеш името на човека и той знае името ти, но не знаете как и откъде. Такова рандъм приятелство, където нямаш абсолютно нищо против да изпиеш по бира или три и после да си поприказвате за света, живота и мястото ви в тях, например. Познавам няколко такива човека. Трима са в класа ми. Иначе са още няколко, но общо взето всички са свързани с предишни училища, общи приятели и съмнения.
Като казах клас, сетих се за няколко човека, на които трябва да се обадя, иначе сигурно ще ме убият. Така или иначе няма да се видим скоро. С някои - изобщо никога повече, и съм сигурна в това, не че съм фаталистка. Просто няма причина, поради която пътищата ни биха се пресекли.
Приспа ми се сравнително рано днес. Имах нужда от това навън, от музиката и от шума, от подскоците и от мятането на коса, от момента на playing groupie (според В) и от вече чистата ми съвест.

Britain, Great Britain

And we'll be there.
Мхм. Точно така.
След точно две седмици ще бъда на онова място, което съм сънувала, мечтала и преживявала отново и отново последните две години.
Gravity, release me
And don't ever hold me down
Now my feet won't touch the ground

And yesterdays dreams have been sold off it seems

Случайно си спомням за бележките, които си пращахме с В., когато обсъждахме времето или безмисления превод на поредната песен. Тези неща няма да ми липсват. После се сещам как преди година по това време всички стояха и трепереха пред факта, че завършват, повече, отколкото пред изпитите си. Това пък изобщо няма да се случи. Еми да - започва април, аз вече съм непоносима дори за себе си (писмото, писмото - то е виновно за всичко), не ме интересува пиесата ни, а за вторник ще започна офертите за предучилищно барбоса (такъв ни е планът още от декември) и ще завиждам (благородно) на всички издънки от родата, които ще бъдат в Париж, и (неблагородно) на всички, които са вече приети.

I just know that I'm harder to console

Чувствам как някакви моменти ми се изплъзват от ръцете, от погледа, от визията. Малко ми е тъжно, малко никакво - от всичко по малко. И не че ми пука вече за онзи-град-чието-име-няма-да-произнеса, напротив - все така ми се иска да съм там и да го усещам с връхчетата на пръстите си и през кожата, но вече няма да е същото - имам нужна от тези хора, от тези места, до мен или по-близо, не и така, както бих искала, и, уф, всичко е толкова сложно, а аз май си го правя и по-сложно от нужното.
Всъщност, просто искам да се махна оттук, не мога вече да го дишам този град, а не че има и останал въздух, но ми схванахте мисълта. Искам да съм някъде другаде, при сис, да странствам между няколко града (В. в Хайделберг! и абсент вместо мента), на всички онези концерти, за които не ми са стигали няколко стотин километра разстояние. И този пост в момента става ненужно и нежелано ревлив, обаче това ми е защитната реакция срещу праха и безмисленото слизане до пощата на всеки час.
The world around makes me feel so small/Heaven'll help you catch me if I fall