Неделя, края на април

Дали е по-силно чувството на привързаност към хората от ТТ или на меланхолия, че примерно и те заминават нанякъде след около месец. Това си мислих днес, докато останалите се преобличаха, а аз нагласях уредбата за поредната ни репетиция. Репетирахме, да, а дори май малко се отчаяхме от ситуациите за незнаене на репликите два часа преди сцената, но всичко щеше да бъде наред.
После всичко останало мина прекалено бързо, с изненади, но без (музикални) изцепки, иначе казано Брегович, Павароти, Пиаф и Желязкови, също и Калоянов, който се включи с танци на народите.(И същият този Калоянов, за когото ще ми е така мъчно догодина, защото няма вече да има кой да създава такива характери и импровизации.)
Иначе важното е какво ще стане и какво - не на 18ти май (където сте всички поканени, освен на афтър-партито. Или пък на афтър-афтър-партито, с останалите, живот и здраве.)
А сега е ред на Футурама и разни други препоръчани скечове и филмчета, или най-ефикасният начин за загубване на времето до сън.
Или пък как Рупърт е толкова мирен.

It seemed like rainbows would appear

Не съм много сигурна дали последният ден трябваше да се случи, но пък беше забавно. Наистина.
Нищо, че продължи нещо като 12 безкрайни безмузикални часа, германецът беше забавен и даваше някакви идеи намясто. Чак следобяд разбрах, че другият бил културното аташе.
После репетирахме, но не се стигна до единодушие. Само ме боли повече главата и се притеснявам ужасно много, че никой не осъзнава колко важно е да знам каква ще бъде техниката горе.
После се прибираме, а аз забелязвам слънцето, което залязва зад пътя и някакви сгради. Any way the wind blows. Другите говорят някакви неща, но не ги слушам. (Наистина, проблемите на Никола с жените са ми последният проблем в момента.) Мисля си как ще се прибера вкъщи и ще правя някакви неща, за които си мислих през деня, докато се пекох под слънцето в очакване на хората. Някакви филми, или пък серии, които вече мога да гледам нормално. (мерсимерсимерсимерси!)
А сега, tomorrow comes to take me away и е полунощ.

Elegantly Wasted

Ако можехте да видите последната седмица във вкусове и миризми, ще трябваше да ви разкажа за соления аромат на морето до училище, за лютивите сосове, за горещото слънце и за нагорещения от него въздух, за емоциите и треперенето пред проектора, за чуждите актови зали, за приятелите, които не съм виждала от години, за хората, които виждам всеки ден, за чуждите думи, за едноседмичното недоспиване и наваксването откъм срещи, за музиката - нова и стара, за оейзис в чужди домове и 8.30 сутринта, за закъснелите отговори и безкрайните съобщения, за пристрастяването, радиата и герданите, за бутилките на балкона и тези в хладилника, за всекидневните километри пеша и личните шофьори, за новата техника и ходенето на училище в събота с нея, за всичко онова, което ще се случва предстоящите седмици и 32 дни.
За записите на плейъра, за смеха, за комедията (като такава), за неделя сутрин и всички останали сутрини на седмицата, за посрещането, за сутрешната слава и дългите коси, за огъня в ръката и по ръкава, за обратното броене и театралните фестивали, за звуците, които ще и ги съпътстват, за снимките по никое време и наместването докато заспиш, за чуждите легла, за моето място в цялата тази лудница.

Talk Show on Mute

(сигурна съм, че загасих лампата)

Какво би му било толкова интересно, ако не бяха двете презентации и други проекти, в срок и то винаги, без значение качеството на представяне. И общо 7те часа сън за последните 3 нощи.
Paper dreams, honey.
Или пък режисьорката, която ни съобщава, че на 29ти ще играем пред публика. И затова впрягаме последните наспали се сили, за да използваме чуждите плейъри по предназначение/я.
Затова и правя грешки от всякакъв вид, освен в членуването, и не ме интересува дали ist е накрая на изречението.
Обясняваше ми в понеделник, че на български звучало страхотно, но на немски било още по. Нищо не звучи добре вече, след есето за С., отговарям, а това не са стихотворения, а стари постове от блога ми. Иска линк.
Tomorrow I’ll be gone.
И остават отново само някакви стари неща, без значение чии, просто стари, и чуждата музика също е прекрасна, особено за да не заспиш след 2.
А в 3 винаги се появяват някакви същества, които искат да превземат света.

We're just moments

Защо днес е толкова тихо навсякъде?
Исках единствено музиката да се материализира пред мен - могъща и велика, или пък грозна и изкривена; крещяща; успокояваща; танцуваща пого, балет или рокендрол; свиреща на китара, пиано и барабани, или пък само звуци; на английски, български, испански или немски; живееща свой собствен живот или повтаряща нечий друг.
Така се чувствам, когато съм близо от истината за съществуването (не сме извънземен експеримент. we're all made of stars.), или когато издайническата идея за нещата се появява след полунощ.

Sing for life, sing for joy
Sing for every man and woman, girl or boy
Sing a song, a simple melody
Sing out lout or just hum,
Sing for moments in the past and times to come
Sing for history and destiny

Следва, или пък беше досега, Jack Johnson.

When You Wasn't Famous

Read my VisualDNA™ Get your own VisualDNA™

The Saints Are Coming

Дори и да не ги чуваме. И сигурно е така, защото се очаква за тази вечер да се грижа сама за себе си, не че е трудно. Пържола, после торта и шоколадов сладолед. Преди малко и ябълка.
Предполагам, че в някакъв произволно избран момент дори трябва да си лягам, обаче преди това се случват неочаквани неща, спомени в джоба ми, или разпратени и ъплоудвани снимки, разговори с летен привкус (какво би станало ако), борба с яйца и пожелания, подходяща музика (Tomorrow I'll be gone.).
Музика ли казах?
Бях решила, че съм изтрила папката с ядящите гълъби и други подобни, обаче всъщност си беше много на място, особено в момента, когато ми потрябва, да за си помисля, че наистина е лято отново (Use your mind!).
Но иначе май нищо ново на великденския хоризонт - сис лети за Германия, всички останали-и те заминават нанякъде, както винаги, така че нищо не се е променило изоснови. (I felt like there was something missing in my day to day life.)
Със сигурност не е емоции.

Istanbul (not Constantinople)

Последни часове в Истанбул, обаче те си заминаха точно като последните няколко в Бургас преди 4 дни. И макар че направихме няколко грешки, всъщност всичко беше точно такова, каквото искахме да бъде (и както го чувствахме). Нещо като "едно-от-последните-хубави-места-с-хубави-хора".
Неоткрита, не, не, неоткрита все още, не съм за продан, не съм французойка, нито испанка или рускиня и how to save a life все още си остава само песен-въпрос.
You got the fear, както повтарям от август '06 или пък (едва ли не) малко изненади от Queen. Kind of magic.
И защото сме отгледани номади, става все по-трудно да се завръщаме вкъщи.
So fear itself is the only thing you have to fear?
But fear can be so much fun with a friend or two.
Защото сме отгледани номади, защото се познаваме, откакто помним и дишаме, откакто знаем и разбираме. Дори нищо да не сме разбрали и нищо да не знаем, пак сме ние.
Does everybody else get that feeling?
Да не споменаваме старите германски приятели и чувството за тъга, новите приятели от градове с М или къде отидоха предишните, заедно с крясъците и футбола на плажа.
Isn't it ironic?