Последни часове в Истанбул, обаче те си заминаха точно като последните няколко в Бургас преди 4 дни. И макар че направихме няколко грешки, всъщност всичко беше точно такова, каквото искахме да бъде (и както го чувствахме). Нещо като "едно-от-последните-хубави-места-с-хубави-хора".
Неоткрита, не, не, неоткрита все още, не съм за продан, не съм французойка, нито испанка или рускиня и how to save a life все още си остава само песен-въпрос.
You got the fear, както повтарям от август '06 или пък (едва ли не) малко изненади от Queen. Kind of magic.
И защото сме отгледани номади, става все по-трудно да се завръщаме вкъщи.
So fear itself is the only thing you have to fear?
But fear can be so much fun with a friend or two.
Защото сме отгледани номади, защото се познаваме, откакто помним и дишаме, откакто знаем и разбираме. Дори нищо да не сме разбрали и нищо да не знаем, пак сме ние.
Does everybody else get that feeling?
Да не споменаваме старите германски приятели и чувството за тъга, новите приятели от градове с М или къде отидоха предишните, заедно с крясъците и футбола на плажа.
Isn't it ironic?
No comments:
Post a Comment