Плод на болен ум

Главата ми ще избухне. Парчетата ще унищожат всякакви форми на живот в околовръст. А може вече да се е случило, не знам.

Вчера унищожавах всички черни мисли в главата си с бутилка вино и изпращах съобщения преди полунощ. Иън днес се смее и се опитва да ме накара да пия нещо, защо винаги го правите, момчета, честно? Казвам му това, а той започва да се смее пак и ми припомня някакви моменти отпреди месец.

Ето, започва да се надува, два пъти по-голяма, три. Хиля се тъпо и забивам поглед в момчето до него. Виждала съм го някъде, но аз пък кого ли не съм виждала напоследък. Той говори на испанката, Нина се опитва да ме пита нещо, а аз не мога да си избия мислите от главата.

Прати ми съобщение. Сряда вечер, малко след 1. Кратък, глупав и забавен текст, който ми накара сърцето да подскочи, направо да избухне и да се изпари от всички съществуващи рани и пори по кожата ми. Кратък, глупав и забавен текст, който беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало от седмици насам.

Октомври си отива. Нека си остане там, някъде в миналото и лошите спомени. Стига вече.

I could never be that kind of girl

Прекъсвам проекта в името на ясната ми мисъл, горещия компютър и факта, че пощальонът днес ме събуди в 8.30.

Днес вървях към библиотеката ни и имаше слънце. Краят на октомври слънцето тук е явление. Не беше се показвало от последните няколко дни, не че стана по-топло навън. Ама поне има слънце. Започнаха Smashing Pumpkins. Не ги смених, не знам защо. По принцип слушам точно три техни песни, а този път ги оставих по целия път, и на обратно също. Слушах Ava Adore и се усмихнах. Вече се усмихвам на песни на Smashing Pumpkins, такова е положението при мен. Водих безшумни диалози в главата си, спомях си неща, които са се случвали на тази улица (четирите вървим в такт и пеем запоследно преди лятото), покрай точно тази спирка (пияна Сара в мартенски спор за дължината на косата на шотландците, всичките), в тази верига магазини (вече има Greggs до нас, което ще ми спестява закуските понякога, само понякога). Много е лошо това с паметта. Да помниш всичко, дори ненужните неща като часа и положението на слънцето, цвета на обеците, броя на усмивките. Миризмите. Не знам кой от двамата ми съквартиранти използва същите шампоан и душ-гел като него, но не е честно. Изобщо. Да вляза да си измия зъбите и веднага да си спомня как за малко да закъснеем за първата ни лекция, защото никой не се сети да си погледне часовника/телефона. Само за части от секундата, защото знам каква е тази миризма. А винаги съм била така. Мога да преразкажа разговори отпреди години. Няма никакъв шанс за неща, случили се преди седмици.

Получих пълните съчинения на Едгар По на английски, и е прекрасно. Той поне ще ме отведе в някаква тъмна викторианска история, точно където ми е мястото (ето, още един бърз спомен, "I don't know any other Nellys. As a matter of fact, I'm pretty sure that no one of my friends knows any Nellys." "But it's an English name, Victorian." "It's rare nowadays." "I now feel almost unique." "You should." ). Започват и други песни, now all songs make sense, дори онези, за които съм забравила, че съществуват.

А тук тъкмо стана 5.30, не искам и едва ли ще мога да заспя след тези чайове. Искам да чета, имам пак толкова книги наоколо и е толкова хубаво, все едни такива големи и зад които мога да се крия. Искам и да рисувам. Не съм рисувала от толкова много, много време.

Проектът - отново it's a thing in a progress, но тази вечер отметнах много от важните неща в него.

Cause every moment, every second should be precious

Странни дни, както винаги. "I can't believe I've lived here only for a year but I already have such memories." Or any at all, ако става въпрос, обаче така се случва, когато правиш нещата по правилния начин и се запознаваш с правилните хора на правилните места. Няма значение колко ще боли после, те са правилните и ти го знаеш някъде дълбоко в сърцето, в дробовете си. "I don't want to be you in the next months." За едно прекрасно кратко време всички искаха да са на мое място, а аз упорито не го отстъпвах и се хилихме на всичките коментари и въпроси, а днес попаднах на стари неща, писани тук и се удрям по главата какви неща съм си мислила, или пък какви неща съм се опитвала да се убедя сама, а сега е различно, наистина е. "Please, don't break my door" "I'm not, I want to break my head into it." за всичките неща и всичките изречения, мислите и всичко, което успях да съборя на пода за 30 секунди.

И новите ми много много хубави банди, на които градя истории в главата си, но не и наистина. Safe and sound, имам нужда от тях, било то дори, че той ми ги записа, а аз седях на ръба на червения диван и се смеех на всичките скици и подмятания за Слейър и Металика.

Но лятото свърши, да, най-после си замина. Петте прекрасни дни на студено шотландско лято.

Maybe I'll change
Start a sick cult on mysterious islands
Or run away
And tell the whole world there's anger in all of us

"by the time we got to My Heart Has a Wish, I just didn't feel like screaming anymore. I think I wasn't as angry by then and it would have felt slightly dishonest to continue trying to have screaming songs just for the sake of it. I mean, when I unfortunately stumble upon a Linkin Park song on the radio I can't help but think that guy sounds like a dick. What's he angry about now? Slayer at least still sound genuinely pissed off."

PS. Очакваш, че в един момент това ще отшуми, поне за деня, поне докато си блъскаш главата в къщи с невъзможни пропорции. Той гледа филм. Сигурно и аз бих гледала филм, ако не ме болеше главата и ако всичко беше наред, поне с проекта. Той обаче никога не е далеч от мислите ми. Да, това е директен цитат от Cashback. Съжалявам. Мислих си, че щом мога да гледам Cashback, значи всичко се връща по места. Щом мога да се усмихна по същия начин на сцената в снега или да се засмея на футболния мач, значи всичко ще бъде наред. Само че тактично забравям цитатите, а когато ги чуя отново, бъркотията става по-голяма. Или същата, отначало. Исках да мога да му го кажа. Искам да бяхме гледали филма тогава, когато седахме на малкия диван в стаята ми и обсъждахме утрешните лекции. Исках да имам достатъчно смелост, или може би още повече, защото тя се изпари в минутите, когато бягах към апартамента му в тъмното, покрай онази стара църква, и после, когато му писах за първи път. Пробвах се да му го обясня - че е всъщност най-добрият ми приятел тук, за всичките вечери, когато до късно/рано сме говорили за хора, за нас, за тежки спомени и тихи надежди, за нощите навън, или за изборите. Защото обичам Сара и Айона, и Карлота също, дори и Броуди, който не си спази обещанието, но те не са били винаги там или са се опитвали прекалено прекалено много да ме предпазят от невидими и несъществуващи опасности, а при него просто се получава, винаги се е получавало. И се чудя дали ще го разбере, и дали ще знае какво да каже, дали няма да го приеме по някакъв странен негов си начин, както правя аз понякога, без да го осъзнавам.

А този пост стана толкова безобразно дълъг и личен, и с толкова странни песни за саундтрак, че ако някой е успял да стигне дотук, може да свирне.

I just close my eyes as you walk out.

И понякога се случва това, нещо хубаво свършва по-бързо, отколкото искаш или отколкото очакваш. Хубав филм или онзи концерт, който си чакал цяло лято.

Прибираш се вкъщи, отръскваш се от спомените, преглъщаш вкуса на горещ шоколад, полепнал по небцето ти и издишваш аромата на затопления от яката на ризата му врат, усмихваш се тихо и се надяваш никоя песен вече да не ти напомни на последните няколко седмици.

You know this is impossible.

I know, and this is why it will hurt a bit more. Just a bit, and then it will all be left behind. I promise.

Онази единствена сълза, която скривам, докато се отдалечавам светофара (Колко клише и колко символично. Винаги съм мразила светофари.), е заради песента, която започва да свири в ушите ми. Знам го, защото заедно с нея се усмихвам. Нищо повече.

А тази седмица нямам повече сили за това. Не съм от момичетата, които се крият, но не бях и от момичетата, които плачат за момчета. Тази седмица вече ще е друго и това го знам някъде в себе си. Знам, и трябва да го направя така, защото утре ще го виждам прекалено много пъти. Този път трябва да е правилно.

Using words I never say

'Cause holy cow, I love your eyes
And only now I see you like
Yeah, lying with me half-awake
Stumbling over what to say
Well, anyway, it's looking like a beautiful day

Please.

But now it's time to make your own demands

But you stole the sun from my heart, взе го и го после го захвърли някъде по пътя, после се върна и го изтупа. После ми го върна, с извиненията.

Нещо такова си мисля за инфекцията, бушуваща в гърлото ми, моята лична инфекция, която ме държа прекалено дълго на легло, толкова дълго, че дори не стигнах до онзи концерт, за който си мечтаех цяло лято.

А сега, последен час тийнейджър, или как се научих да спра да се притеснявам и да обичам (малко повече) бомбата. Вече ми казаха част от плановете за утре, о-изненада-изненада, колената ми направо омекват, като си помисля какво ме очаква. А освен това ме поканиха за сет дизайнер на един от новите филми на филмовото общество, и аз съм тиха и щастлива, и почти пълна с идеи.

October like that.