Един човек е по-голям от целия свят.

Няма да се правя, че всичко е наред, че няма проблеми и че не вървях сама под дъжда, за да ми се отмият мислите от главата. Не мога да се правя, че не се смях на всичко цял ден, но няма да се правя, че не плакох, докато писах това. Мога само да си затворя очите за песните и за желанието ми да пресуша бутилката вино. А после сигурно и бирата на момчетата.

Имало едно време…

Имаше едно време, обаче то отдавна изтече и се скри. Едва ли някой друг го помни, защото други там нямаше. Загледах се в малкия парк, разположен преудобно отсреща, от другата страна на улицата. Нямаше деца по катерушките, нито родители по пейките. Беше слънчево, но студено и само онзи 50-годишен пънкар си разхождаше кучето, а двама съседи от последния етаж преминаваха през зеленината за по-напряко. Днес ще пропусна лекцията, за да мога да си наваксам с проекта за утре.

Звукът от косачката покрай зелената алуминиева барака ме буди. Все още е рано сутринта, знам го със сигурност, защото сенките на дърветата са още дълги, а в стаята ми е все още хладно. Нямам мобилен телефон, на който да се уверя, нямам и часовник на ръката. Счупи се още миналата зима, когато бяхме на Арбанаси. Поне така помня. Като се катерехме по онази проклета заледена улица, и май че нарочно минавахме през възможно най-обкованата в лед част от нея.
Шумното бръмчене на косачката обаче звучи почти като аларма и ме принуждава да стана и да се залепя до прозореца на отсрещната стена, и да видя какво става навън. Да, ето го татко, коси поляната и вече е стигнал до голямото сливово дърво. Само че е в гръб и не ме вижда. Обличам се бързо, измивам си зъбите, очите – в тази последователност – изтичвам навън, като се спирам едва на ръба на плочника. Татко ме мярва с крайчеца на окото си и спира тежката машина. «Рано е още, една шест и половина, иди да поспиш още малко!» провиква се през зеленината. «Не, няма, ще правя упражнения.» Той се засмива и се връща към косенето. А аз започвам да правя упражнения, точно като по онова сутрешно предаване по Канал 1, точно там, на края на плочника, точно на ръба. Краката ми са къси, ръцете също, сигурно съм на пет. Обаче правя упражнения и ми е хубаво, а слънцето започва бавно да загрява всичко, скоро ще е време да си сложа шортите и да отида да се разходя до другия край на улицата. Днес ще е хубав ден.

Звъненето на телефона ме стряска. Съвсем съм забравила, че съм го оставила под завивките сутринта. «Не, не се притеснявай, не ме будиш. Да, всичко е наред, просто четях една книга. Интересна е, да, ама е на български, съжалявам. Окей, ще ти се обадя за довечера. Не се притеснявай.» Всичко е под контрол.

Облякла съм си банския и съм седнала на голямото стъпало на входа на къщата. Зад него или по-точно някъде под самата къща има мравуняк и няколко големи мравки ме заобикалят, за да стигнат до него. Аз се опитвам да им препреча пътя с една клечка и да ги накарам да се изкачат по нея. После ги оставям отнов на земята. Не ги стъпквам, не ги убивам. Някой ми е казал, че ако стъпчеш мравка ще завали дъжд. Не помня кой го е казал, но не искам да вали в никакъв случай. Татко сутринта е надул лодката и я е напълнил с вода. «Как мислиш, дали се е стоплила вече достатъчно?» «Изчакай още час-два.» «Ама ако изчакам толкова много, ще се напълни с разни буболечки иии листа, ииии…» «Добре, добре, пробвай как е.» Влизам в импровизирания басейн. Водата е все още студена, разбира се, но ми е толкова хубаво, че не казвам и думичка, и оставам вътре. Никога няма да се науча да плувам там, обаче все още се побирам цялата и мога дори да се излегна в лодката. След известно време по повърхостта има разни мушички, а слънцето е толкова силно, че татко идва и ме изкарва, за да не изгоря. Следобяд вече съм цялата рачешки червена и някой ме маже с кисело мляко, и ми казва да спя по корем.

«Какви са ти плановете за довечера?» «Никакви. Сигурно ще намина да видя как е положението на партито на Кийран, и ще се прибера. В интерес на истината, изобщо не съм особено ентусиазирана за това. Ти какво ще правиш?» «Стю ще дойде след малко. Не забравяй нашето парти другата седмица.»

Събрали сме се у баба и дядо на някаква семейна вечеря. Сигурно е нечий рожден ден, защото сме събрани няколко семейства. Също и някакви хора, които не познавам. Децата сме на отделна маса, както винаги, а до мен има нисък рафт с книги. Не помня да съм влизала преди в тази стая, и рафта не помня. Книгите обаче сигурно са на татко, «Физика при корабоплаването», «Строеж и поправка на кораба», географски и топографски карти. Избирам си една – малка, но обемна; с дебели корици; тъмносиня, с черен ръб и черен надпис «Астрономия за моряци (с карти на двете звездни полукълба)». «Хубава книга изглежда», мисля си, и я взимам.
Същата вечер я изваждам, за да я разгледам – и пак ми изглежда все така интересна, но изобщо не разбирам какви са тези формули и методи, тези описания. Чета първите няколко страници, разглеждам картинките и, прелиствайки бързо напред, от страниците изпада една малка черно-бяла снимка на татко. Опитвам си да си представя на колко години е той на нея, и си казвам, че ще го питам на следващия ден.Забравих.

Броуди отпива и ми подава бутилката. «Как е починал?» «Получи инсулт.» «Мамка му. На колко беше?» Сега отпивам аз и се замислям за секунда. «Щеше да стане на 52 след месец и малко.» «Мамка му.» «Мамка му» повтарям и аз след няколко секунди, точно като в онази книга на Момчил Николов.

I get to play at being irresponsible

Понякога си мисля, че трябва да започна да записвам разговорите ми с Макс и на края на годината да ги прочетем и да се смеем на житейските си истини след третата бутилка.
Впрочем, виното прогресивно намаля, а тази седмица ще имаме две партита, рожден ден и уелско-български чествания, а също и world without facebook day, което е брилянтно и лесноизпълнимо.

В други новини:
филмово есе
ужасяващ проект (настръхнаха ми космите по ръцете, сериозно)
без лекции утре/но проект и есе все пак
всичките книги на света и Айона, с която избухваме в смях едновременно по телефона
и Сара, която ме пита за 'тяло' на всички езици, които знам
Belle&Sebastian, докато отброявам крачките по онази странична уличка
и тъжният факт, че продължава да ми се спи

Green Eyes

"Нямаш право да ми откажеш, нали това е правилото..."
"...не си зеленоок и не си момиче..."
"...ама как беше това, точно?"
"Never say no to a...." На "green-eyed girl" вече съм отворила очи, главата ми е наполовина заровена във възглавницата, малко ми напомня една случка, важното е, че съм усмихната на поредния идиотски сън.
Дано филмът в петък да си струва.

Whatever stirs my mortal frame

Шон Бигърстаф до мен в киното, а аз не мога дъх да си поема на път за вкъщи, не мога и не искам - и ме е страх да си легна, за да не забравя случилото се и за да продължи този ден още малко.
Или може би не. Но поне тази седмица нямаше странни сънища, нищо необичайно по видимата страна на луната. Опитах се да пиша малко, стигна ми смелост за две изречения в отдавна започнат разказ, преди да си спомням някакви стари идеи и изгубени записки по листчета от бележник.
Няма никакво есе, прекалено рано е за това, но има подходящи цитати за момента.
You'll regret only things you haven't done. Това явно го казват всички бащи.

Velvet

Ама аз си знам грешките, знам защо това се случва и защо ще продължава да се случва, но няма как да променя миналото - а сигурно и не бива, обаче мога да променя бъдещето неначертано още.
bad news is that time flies
good news is that you're the pilot
Помниш ли?
Не, естествено, че не помниш, нищо не знаеш, защото нищо не съм казала. Нищо на никого не съм казала и така ще бъде докато продължавам да трия съобщения, които не помня да съм писала, защото ме е страх и срам; или докато се събуждам с тези снимки срещу ми всяка сутрин; докато сънувам минали неща, а на сутринта се опитвам да ги забравя.
Не, не, нищо на никого.
За всичко са виновни the big pink, трябва да е така, те и техните проклети песни, които ме карат да плача, докато гледам чуждите албуми. Това не съм аз. Не, не, а последния път, когато плаках, беше защото Николай ми разби сърцето. Като приятел. Което е винаги по-лошо.
Мамка му.

I've felt it for some time, now

Опитвам се да вървя в такт с песните днес, а не се получава. Когато не мисля за това, обикновено се хващам, че го правя. Нещо като онзи досаден детски навик да не стъпвам на пропукани плочки. По каквато и да е причина. Добре, че (май) вече не го правя.
Любими моменти в библиотеката, когато чета за немски експресионистични филми, а Паулина до мен - за барок и Заха Хадид, обсъждаме петъчни работни смени и французина, които минава покрай нас, "Ама не, не го харесвам, прекалено е красив. Ако трябваше да избирам между него и някое обикновено момче, дори не чак толкова хубаво, щях да избера второто.", казва тя и аз се сещам как сестра ми казва същото понякога. Казвам й това и после допълвам "Обаче всъщност зависи точно колко не-чак-толкова-хубаво е другото момче", и двете се с ей такива усмивки, добре, че тя не е от онези с 12-годишната философия за ходенето на кино.
Пак вкъщи и ми се губи един час в опити да прочета едно от всичките есета за този срок. The Big Pink са така прекрасни, макар и прекалено любовни; а дете е прекрасна за видео-чат "срещи" през скучни неделни вечери.
Сега пък ще си продължа работата по странното есе, Mulholland Drive, Cashback и Sin City, с въпросителна за другите три филма и уводът, който трябваше да е готов миналата седмица.
А, да. И втори ден нямаме душ, счупен от съквартирантките, добре че са добрите съседи наоколо.
I'm not looking for love but it's hard to resist

And the week behind was painful

Мисля си дали и как да направя седмична равносметка. А то седмица ли бе.
Не вярвам в съдбата, но вярвам в К, която ми обяснява, че съдбата сигурно се опитва да ми каже нещо с последния епизод на HIMYM. Предполагам, че и това се случва. Хора в неочаквани ситуации, променящи се мнения, опити за пеене след третата бира, снимки, снимки, снимки; screen shot със съвсем ново значение, спане с дрехите и включен компютър няколко дни подред, една купчина книги, една малко по-голяма от картони, пластмаса и стиропор, "We've been living together for half a year, and I didn't know you're from Scotland?", успешно предаване и смях в кафето.
Днес хубавите хора са си вкъщи, ще са си до края на другата седмица, ще празнуват с приятелките и приятелите си в неделя и ще гледат филми в собствените си легла. Аз пък си правя "alternative Valentine" playlist, в която няма нито една от песните, които ще пускат цял ден навсякъде, но пък има хубави, хубави неща. И ще е просто прекрасно, ако дете има време за нашата "видео-чат среща с вино и смях".
Утре ще топло и ще се разхождам някъде, just for the hell of it.
But everything's depending on the way the wind may blow.

We've got the vision, now let's have some fun

Три пъти "ура" за снощи, за неочаквания разговор и виното, и презентацията доникъде, а днес - и за познанията ми за съветска пропаганда, и за мързела точно преди предаване, партито утре и недовършения модел. Три пъти "ура" за случайния пинг-понг на маса след дискусията в антрето на студиото и за Бен, който се радва толкова много на идеята ми за Тим Бъртън парти и за Nellie the Elephant, че обещава да помогне.
Неделя обаче ще е тиха и спокойна - та и как иначе, щом всички ще бъдат някъде с някого. Аз пък ще бъда сама с онази хубава рокля, високите обувки, много бира и сериали за drinking games.
А сега - малко Beatles и весели шумни песни против заспиване, но никаква Lady Gaga. Не, не, не.

Here's another Sunday morning call

След правило 21. получих най-веселите коментари на света.
Рос (aka. момчето от джунглата - в лошия смисъл, ако изобщо има добър) се опитваше да ме убеди колко хубави били очите ми, когато съм го гледала ("аз пък кога съм те гледала изобщо, глупаво, глупаво момче, остави ме намира най-сетне" си мисля междувременно).
Дете няма памет за цветове, но няма проблеми - защото си я обичам и такава.
Сестра ми, ядосваща се на всичко френско и възхитена от въпросното правило, но не особено внимаваща в текстурите.
Айона се смее и ме гледа с ей-такива очи "Не, не, твоите са кафяви, съжалявам", казвам й.

Междувременно си мисля как никога, ама никога няма да приема насериозно някого, който ми обяснява колко "тъпа музика слушаш и как така ще прекъснеш разговора ни, за да гледаш филм на Тим Бъртън?" "Всъщност, след това ти изречение прекъсвам разговора ни, за да слушам тъпата си музика. Because good films may be my lovers, but music is my true boyfriend." "Well, then your boyfriend surely must be as ugly and dump as hell." "This is not the way to impress a girl. It's just not. And he may be ugly, but he makes me happy, and that makes him more handsome than most people will ever be."
Днес се опита да ме заговори, но му казах, че имам работа. Имах работа, но в интерес на истината нямам намерение да си губя свободното време с хора, които всъщност не разбират, когато им кажеш "не" в прав текст. Не.
ПС. И след поредния запомнен сън искам да съм смела като dete и да напиша всичко, както си е "да, знам, че ти и ти ми четете блога, но все пак ще ви цитирам, защото трябва да знаете".
And in your head do you feel
What you're not supposed to feel?

This is outta control

Понякога нещата просто се случват по правилния начин:
Опитвам се да не се съсипя до следващата ваканция. (сънищата и снимките са виновни.)
Отдавна нужен разговор с Ю и смях над правописните грешки ("оценил, не оженил!")
Четвъртъците в artschool с нови попълнения и хубави песни. (Daft Punk като обичайни заподозрени, всички крещим и танцуваме в несвяст на Blue Monday, а Beck се появява точно навреме и ме спасява от прибирането вкъщи с още половин час. )
Цитати от филми и Ерин и Сара, които не ме пускат да си тръгна.
Всичките партита на света в две седмици for dummies.
Липсващи съквартиранти, а аз пея заедно с Alex Turner - следващия път ще знам песента, честно!
Пея и с Jon Lawler и Matt Bellamy, но тях ги знам наизуст.
Двуседмичен проект за три дни.

We'll burn the pictures instead

Искам пак в Лондон, когато отказвах да мисля за нещо друго, освен за факта, че съм там - дори, когато бях застанала под прекрасната Краставица, дори сама в метрото вечерта, дори, когато се опитвах да не се загубя по улици, по които не съм стъпвала.
Стаята ми в момента тъмна, почти непрогледна - уличната лампа отвън с жълтеникавата светлина и тази в коридора, и изненадващото обаждане на Карлота (за сметка на момчето от джунглата, хаха).
Малко свършена работа, дълъг уийкенд и местна бира.

I'll bet that you can hear the rain

Никога не е на добре, когато сънувам минали събития. А помнех всичко, преживях цялата нощ наново. Такава съм аз, помня - спомням си и кучето, което душеше наоколо, и буцата лед на главната алея, и себе си, седнала на пейката. Последният човек на света, спомням си дори песента, която слушах. Не знам защо. И полата, с която бях, и глупавите изречения, и началото на номадските разговори, и чувството, че улицата е на километри от нас.
Сънувах всичко това. Имам съмнения, че филмът е виновен.
Но се събудих спокойна. Всичко си беше на мястото, нямаше сънища за самолети или за Аляска, нямаше болка и притеснения. Само аз, бореща се с времето.
И не знам с кого ще живея. Знам, че не се прави така, но не ме интересува. А може би в крайна сметка плановете за двете момчета ще се сбъднат. (А сега и Рос е извън списъка, защо продължавате да го правите, глупави момчета?) Но може би с непознати. Всичко наново.
А този път проектът е лесен. Искам да изляза в четвъртък и да се видя с онези хора, да отида на обичайното място и всичко да си е на мястото.
И без кошмари този път.