Dinoattack!

Защото отвреме-навреме раждам такива идеи, които всъщност се получават добри, а аз съм щастлива накрая.

Je parle fort et je suis franche, excusez-moi

Накратко, това беше изключително странна вечер на изключително странен ден с изключително странни неща, които решиха да се случат. Събуждане в 6, а не помня как и кога съм си легнала, но компютърът е включен и има тиха музика. Печката също е включена, а аз съм заспала с дрехите. Събличам ги и се събуждам 5 часа по-късно с подпухнали очи. Чистя и ям ориз от снощи, чистя още малко и подскачам на забравени песни. Опитвам се да си свърша работата, но само зяпам в екрана на компютъра половин час. Може би и малко повече.
После всичко изведнъж - музика и филми, минута след минута. Борба с vimeo, борба с youtube. Изненадващи разговори във фейсбук (интервю за работа в полунощ?) и часът, който сам се сменя, което обяснява факта, защо сега е почти пет.
Не го чувствам съботно. Неделя. Неделя звучи ок.
Сега душ. Така се правеше, нали?

The words we've heard and the music we play

неща, които желая в момента:
шоколад
irn bru. може и кола. без пепси.
да е събота следобяд
масаж. първо раменете - после гърба
сън
слънце по стените, а аз да седя на пода и да чета

неща, които ще се случат ето в този момент:
душ (хубав хубав горещ душ)
легло

And her look turns me to stone

'some people come to Britain and they don't fully 'get' the system. don't understand the jokes, don't understand the little things that we get naturally but I've never met anyone in my life who understands britain more than Nelly Zhecheva.'
-T.L. 

Or we find a new reason

С Тина обсъждаме цици. Седим и си говорим за големина и форма; за досадни маниаци и мъже, които изобщо не могат да оценят едини хубави цици, дори когато им бъдат буквално наврени в лицето. И къде е златната среда между двете.

Иначе се опитвам да пиша есе, но не се получава - а също и да правя showreel за другата седмица, но и това много не се получава. Накрая знам, че ще седна с два литра газирано и един голям шоколад, и ще направя всичко за една вечер и ще изглежда просто чудесно, но преди това ще се помъча още малко да вкарам цялата си система в ред.

Иначе циците са хубава тема, да.

Make all the dust that you can

Малко след полунощ на неделя, всички неща на света наведнъж - в две седмици. Есе по задължение и проект за някакъв момент през април. Филм сега. Всъщност три филма сега и един showreel за интерншип върху неща, които просто не съществуват (все още).
С Е. се смеем шумно почти два часа над празните чаши от горещ шоколад, седмични разкази и партита, които сме пропуснали - или ще пропуснем. Чух, че имало някаква ваканция след две седмици - може би, но дотогава още работа и поне 4 места, на които ще се събираме, ще празнуваме (и ще пием), а ако до неделя след следващата съм жива, ще ви се обадя.
Още малко след полунощ, търся музика за динозаври и пия лимонада, унасям се за час над клавиатурата и се стряскам по средата на една песен на Oasis, и това сигурно се случва, но щеше да е много по-добре, ако не бях безкрайно изморена по причини на неудобни възглавници и глупава болка в дясното рамо, която би трябвало да изчезне в един момент.
И душ след малко. Целебно и за лека нощ.

Who needs patience anymore

Опитвам се да правя смислени неща, но не се получава. Не мога да се съсредоточа върху есето, върху проекта, върху филмите, върху разговорите, върху хората. Звуча по-раздразнена, отколкото съм. Звуча по-заета и по-скучна, отколкото съм.
Всъщност правя много неща, но все странични проекти, неща, от които не зависи оценката ми или всъщност бъдещето ми. Най-вероятно. Не ме карат да се радвам, но се усмихвам, щом мислите ми са далеч от ставащото. Или по-точно от станалото.
Това не ме прави игнорант, просто човек, който се опита да не потъва в мисли за смъртта и цената на живота; за какво трябва да е станало, че да искаш да се самоубиеш.
В момента не мога да си позволя да мисля и за това, просто не мога.

Иначе всичко е ок. Един понеделник, когато търся неща в интернет за филмова цензура и готвя неща с пиле. Когато музиката ми стига и когато съквартирантът ми убива всичките паяци в банята, които може да достигне. Има и още кокос. Има и класически Дракула, което би било хубав завършек на деня.
Утре е вторник, алсо много хора и отмятане на задачи. И това се случва понякога, да.

Every little thing you die to hide**

Първи март, аз съм без мартеница (here's for the irony) и мотивация за работа, сънувам странни сънища, когато случайно заспивам следобяд, четейки есета за филмова цензура; музиката ми не е скучна, но не е каквото искам. Поне не е студено и си купих рокля днес, утре може би ще си прекарам деня в библиотеката на университета, а ако е хубаво времето може да се разходя покрай реката. Покрай която и да е произволна река, минаваща през този град. Днес беше слънчево за някакъв момент, но не достатъчно дълго. Освен това дните са осезаемо по-дълги и в слънчевите следобеди светлината осветява всички стени в стаята ми, бяга по пръстите ми и по кожата ми, заслепява ме, а аз се усмихвам. (Това май го споменах вече преди.)
В събота има някакво парти, на което ще познавам точно двама човека, но може би ще е хубаво, може би ще ми е пролетно  и ще се забавлявам. Отдавна не съм била на парти, където няма да познавам практически никого. Сложете го две години. Това обаче е отделна история.

(Интроспективно се чувствам почти кофти без мартеница, сякаш не е вече март и сякаш нещо ми липсва. Fuck you, royal mail.)

*Това е пост номер 800. Обмислях пост с гиф с фойерверки и разни подобни, това обаче би било тъпо. Вместо това ето тук можете да прочетете един от най-любимите ми постове, датиращ от почти далечния 22 април 2007ма, а описаната седмица изненадващо си я спомням по-добре, отколкото очаквах. Беше добра седмица от добър месец, когато нещата просто си бяха на мястото. (Само че тогава бях още на 16 и в никакъв случай не искам да се връщам пак в онези години, мерси.)
**Този път заглавието съм го избрала, защото през годините се научих как да споделям неща, които е трябвало по една или друга причина да скрия, но съм искала да изкарам от мисълта си, така че почти никой да не разбере за какво става въпрос (освен хората, които са били част от цялото събитие - при това не винаги). И това си е способност, в крайна сметка.