10/10

След като казаха, че блогът ми бил "...повествователен блог с емо-тайнствен патос..", смятам да си пусна an upbeat song so we can dance the night away, или поне докато чакам сийзън финалето на Доктора да се свали, току-виж може да спра с патоса и да наблегна на повествованието. Не че нещо се случва тук, де, само снощи имаше едно Депеш Моуд парти и беше забавно, а утре вечер ще ходя на караоке, дано само вратът ми да е окей.
(Междувременно гледах въпросното сийзън финале и беше много добро. Много, много добро. Four weddings and a Tardis, както коментира Стивън Фрай.)

Twenty twenty vision to see

Прекалено странни дни наоколо, в София и покрайнините, и много хора - много и навсякъде, времето обаче е студено и вали (дори когато се крием под онова дърво, а останалите играят на федербал под дъжда), а (краденият) интернет изчезва при всяка първа капка по прозореца. И най-вече, когато гледам Mock the Week и си спасявам живота с приятели от големия Север.
"I had a dream of you."
"Oh, really? Was it interesting?"
"Yeah, Sarah was shouting at you, cause we wanted to watch Titanic on the screen at the Vic, but you wouldn't let us."
"Wouldn't let you?"
"Yup. You were constantly pulling my hair."
Нещо такова, последвано от смях и още малко Дара (защото той е гений).
А сега - да довършим разговора за Ървин Уелш и после - Futurama и останалите летни сериали. This is how we roll, right?

And everything seems the same

Припознавам се в неправилните хора, Джон и колата на Бен, а дъждът изобщо не помага и все едно още съм си в другото вкъщи.
А съм в Бургас, честно! И няма никого другиго. Жива душа. Затова - хоп! и обратно в София в неделя. Малко след откриването на хотела в събота и финалето на Доктора, което ще гледам някъде другаде. (Пак ли е това време от годината, че ще свърши след две седмици? Искам повече, повече искам!)
Всъщност и няма за какво друго да говоря, освен че се опитвам да пиша за други светове и замъка Палмерстън, а денонощието никога не стига да се наговориш с приятелите от другата часова зона.
This is how I pray in the summertime.

And tell me stories from your past

Бен преди малко си тръгна.
Няма да го видя следващите три месеца и е малко странно. Вчера си говорихме за новите ни жилища и за пренасянето.
Мразя пренасяния.
А снощи по някаква причина сънувах К. и онзи разговор в Барбоса зимата, когато си говорихме за колеги и хора с еднакви имена, а сутринта си представях продължението след известно време. Всички онези неща, които има да си кажем, за кратко обмислях да си направя списък и да му правим синтактичен разбор после.
I feel so extraordinary
Something's got a hold on me
I get this feeling I'm in motion
A sudden sense of liberty
I don't care 'cause I'm not there
And I don't care if I'm here tomorrow
Again and again I've taken too much
Of the things that cost you too much

I don't know if you can see the changes
That have come over me in these last few days
I've been afraid that I might drift away
So I've been telling old stories and singing songs
That made me think about where I came from
And that's a reason why I feel so far away today

So the days float through my eyes

Вчерашният ден предълъг и стигащ във всички крайности. Годишните ни оценки (трета в курса), прекрасно, прекрасно, а после правим барбекю и пием много, защото ни казват, че не трябва да остане, това се случва наобяд. Правим снимка след снимка, въртим обръч и гоним червеното фризби; толкова сме много и всички щастливи, а музиката също прекрасна, кара ни да си представяме, че сме в една друга мирна епоха, а може би сме били за един следобед.
После отиваме в нашия бар и пием странни неща, смеем се и се опитваме да играем билярд, Кари заспива на единия диван и се опитвам да съм тиха, говорейки по телефона.
Часове по-късно обратно вкъщи и веднага на последния етаж, Луи е там и съм толкова щастлива, доворим си за първи път от два месеца по една или друга причина и той ми се смее, а аз го гледам лошо. Колко лошо мога да го гледам? После отново в общия коридор и Броуди също е там, двамата се опитват да изхвърлят белия диван през перилата, а Бен отдолу дава наставления и акъл. "Нели, ти по-добре стои настрана за малко" казва Броуди и се хили. Всички са щастливи този четвъртък.
След още няколко часа и сме обратно в същия бар, музиката позната и досадна, а хората наоколо - весели и забавни. Сара К. ми се хвърля на врата всеки път щом ме види, Джеймс също, и пак ме гони из дансинга, и пак се смеем. Виждам къдравата коса на Броуди над линията от глави, а той не е идвал там от месеци. От малко след рождения ми ден. Хвърлям му се на врата и не го пускам, защото го обичам това момче, и как няма - спасява ми живота всеки път с музика и забавни разговори, и вечно незнаещ какво става наоколо. И все така щастлива, но вече се прибирам вкъщи, вече всичко ще е наред, но не искам да заминавам.
Не и да оставя всичко това за цели три месеца.