Feel I'm wasting my time

Пресмятам във времетраене приблизителното количество информация, която ме очаква да бъде изгледана/изслушана:
43 часа Вероника Марс
10 часа Монти Пайтън
15 часа останалите филми
20 часа Ръсел Бранд
4 часа за оставащото от Рим
Което на практика означава три дни пред монитора (Ръсел мога да си го слушам и така) и добре, че от днес до 11ти ще ходя избирателно на училище. Прекрасно даже. (Изпит? Какъв изпит? Аз отивам да пия, вие какво знаете.)
I'm a sinner I believe
Self control is killing me
Too much choice, I crave simplicity
Too much structure, spontaneity
In my hive I'm just another bee
Trying to be myself

Stalker

Един от поредните дни, които не са съвсем в реда на нещата, презентацията мина чудесно, аз бях ужасна, но пък се смяхме на Стенли (моля те, недей да повтаряш изпълненията с корема отново). И всичко отначало след седмица, изпитът ми е в събота съответно и не знам защо някои наистина смятат, че ще ходя на училище тогава.
Така или иначе, the irony of it all e, че съм писала писма до кметове, до министри, до началници, до кого ли не всъщност, а не мога да съставя едно глупаво заявление до директорката.
Ужас, ужас ви казвам.

Rising up

Ясен отива на финала на мюзик айдъл 2!, което всъщност въобще не е някаква невероятна новина, но това не ми пречи да се радвам, да скачам на Контрол и да пея с пълно гърло.
Да, и утре пак.
Шилер. Малка нощна музика. Тъ-ръ-дъ-дъм.

I don't belong here

Естествено, че ще забравя такива неща като протокола по химия, добре че имам такива услужливи съученици (една част поне) и пиша сравнително бързо. Освен това днес рожден ден има Сънката (да му е честито на, да ни радва още дъълго), та затова се наяждам със сладко за една седмица напред.
Сега ми остава само да се преборя с доклада по история, че с него водя борба вече месец, а май и анкети-билети м. искаше някакво есе.
И немския.
И биологията.
И химията, явно.
И физиката, ох, физиката.
И математиката отчасти.
За останалите май съм сигурна.
За протокола, имаме още само три понеделника. Дори май два. Зависи от гледната точка.

Fist of Zen

Няма нищо по-необичайно от вчерашната събота, как изведнъж се оказва, че времето ми стига за всичко - обикалям с майка, къпя се и отивам на Пантеона, sending away the tigers. И няма никого всъщност, Иво се появява след десетина минути. После и останалите.
Онзи ден се чудих на разни познати, задето нямат желание, мързи ги едва ли не, да отидат на изпращане. "Ама това е последното изпращане преди нашето", иначе въобще не съм възмутена, те си решават. Вечерта с Тони си говорим някакви общи глупости за тук-и-там, ах, как ми липсват някои песни. А той наистина е способен да спасява животи, напълно съм сигурна в това, особено щом винаги казва каквото и когато трябва, и щом за нещо като два часа забравям яда си на глупостите наоколо. Отделно си мисля и за каквото ми каза И на кафето и за нещата, които винаги съм приемала като най-нормални да се случват.
От днес съм вече про във фликр (мерси, сис, мерси, мерси) и там има вече качени снимки и видео от някакви случки последните месеци. И така се връщам обратно на двете теми по немски, пропити с чувство за "какво правя тук, по дяволите".
Cause I'm a punk rocker, yes, I am.

Tell me your troubles and doubts

Не се получава никога. Опитвам се да поддържам някакво нормално ниво на емоцията. На никой не му се занимава. "Окей, ще ни разбиват класовете, мамка им идиоти. И ся ко да праим, баси, никой нее ни обърне внимание. Айде, тихо ся."
Точно така.
Прав ви път, ние сме последният випуск, който удържа фронта, поне ще се постарае още година, и на кой ли му пука, че адванстът след две седмици ми е по-важен от глупавото дсд декември. Забележете, декември.
Абитуриенти? Кой въобще говори за абитуриенти? Те се измъкнаха в най-подходящия момент - последния. Ние, и да искаме, и да не искаме - това е положението. Какво? Някой щял да остава в България да учи? Такива хора са ми наистина герои в очите. Аз нямам нерви повече да се занимавам с невероятната ни учебна система. И какви бяха тия ревнали деветокласнички? Кольо заминавал, голяма работа. Вие не го познавате, не не. (Само аз си запазвам правото да то наричам така.) Не познавате и близначките. Голяма работа, че сте ги гледали в пиесите ни. Аз съм пила с тях. Смяла съм се с тях, плакала съм с тях, крещяла съм им, и те са крещяли, знаем си егн-тата.
И Савите не познавахте. Нито сестра ми, нито откачения й випуск. Въобще, накъде си мислите, че сте тръгнали?

And now, the news:

Иги, череши, сметана, рийдинг, Ясен и Тома на последния концерт, дипломация през Втората световна, математика, сръбски филми и дъ стрийтс.

New Born

Седмица ли бе?
Литературни конференции и много подобни неща, награждаването на Петя Д. и носенето на 4кг. книги след това. И толкова много хора, шумно, шумно, а с Иво си говорим за глупости, за отварачки и минаване. Майка му е страхотен човек. Малко по-млада от мама е, най-вероятно, и няма проблем той да й каже "майната ти".
Толкова много литература, а толкова малко време. Бърза литература и момичето, с което си говорим за Богдан Р. (Богдан е българското Gottfried, а Джеймс е Яков, без двата факта да имат връзка помежду си.) Само дето накрая винаги се стига до момента с В. в барБосса и после на люлките. Морето е топло, а тя се възхищава на идеите ми за живота ми и колко бързо се развива всичко.
Всичко останало е като онези индийски видеота, които снощи гледахме с М. - тъпи и смешни до болка в ребрата.

Is it just the same time of year?

Отлично знам какво време на годината е, никакво, онова, когато остават 30 учебни дни до края на належащия клас, освен това след две седмици оставаме най-големите в училище (малко страшничко си е, всъщност само и единствено защото вместо някой от тези прекрасни вълци ще има огромни шумни групи от набор 94.)
Louie, Louie, I really gotta go now.
Другото време от тази част на годината са моментите, когато вече мога да се разождам из даскало докато свърши някакъв час, от който съм освободена за деня, или да избирам кои предмети наистина са важни (и да не си забравям вече справочника по математика).
One Way or Another
"В последния ден от ваканцията отново стоя сама и си мисля за разни неща, за изминалите дни и каквото ми остава. Кратък списък на оставащото. В петък ще сме на самоуправление в инспектората при тези невъзможни същества, или поне една част от тях. В понеделник, във вторник, или и в двата дни ще съм на тазгодишната абсурдна лк, презентация – друг път. В петък съм на награждаването на Петя Д. След около месец съм на изпит по английски, след още няколко седмици М. ще ми дойде нагости и ще бъде едно прекрасно начало на лятото. Рейдиохед, а след още три месеца съм на втори изпит по английски. След още два месеца – изпит по немски. Януари `09 – подаване на документите за Шотландия. До края на следващата учебна година всичко ще зависи дали ще получа Ablehnung или Zulassung за интервю там."

Поемам дълбоко дъх. Очаква ме една невероятна година.

Creep

Имам компютър. Нов.

Love will tear us apart again

„Това е синият диван, ето го” казвам аз и посочвам безутешно, „колко много е видял и колко му остава да види до края на жизнения му път.”
Отново с този култов син диван започвам историята си от последната седмица. А това време беше дълго, страшно и вечерно. Всяка вечер беше нова история от страниците на световната такава. Всеки миг се случваха сътворения и разпади. Любовта, любовта – тя е виновна за всичко, отново и отново. Тя ни разруши митовете за приятелството, тя ни спечели литературни награди, тя продължава да опитва да съществува. А ние къде сме? Пишем безмислени постове, може би такива със скрити идеи, на чужди лаптопи.
Какво се случи през изминалите дни?
Създавах красиви цветни музикални петна introducing Mr Brown and his new shoes (as usual); Oasis and their enormous ego and many other musicians whose wonderful music I listen to almost all the time, except that illogically long football match between Liverpool and Chelsea when I preferred singing You’ll Never Walk Alone to The Fratellis.
Тези чужди езици ми влияят зле. Мисля и говоря на английски, сънувам на немски и на следващия ден срещам познати лица. Мисля си за хора и те ми се обаждат на същата минути. Пиша тема по немски, или всъщност пиша този пост, също така гледам Део и Митко, които се държат като идиоти, а да им отива толкова много. А след пет часа имам уговорка с Иво Т., за която се надявам да не се успя.(Не се, а всъщност беше един забавен час с бързо говорене и късо кафе, обещания и всичко подобно.)
И си харесах новите си кецове. Адидас.

Впрочем, не знам кога ще имам пак възможността да си пиша в блога, успях да си включа компютъра само заради опита си да прехвърля някаква музика и нещо такова на външния хард, този така ново-любим външен хард, който ще ми спаси живота до момента, в който натисна стартовия бутон на бъдещия компютър, за който с к. Данчо си говорим по телефона, а не разбирам за какво ме пита. Така или иначе, компютърът с необичайни имена за my computer – bender и my documents – parklife заслужава едно красиво изпращане задето работи толкова време, изстрада толкова много и видя двойно повече.