Love will tear us apart again

„Това е синият диван, ето го” казвам аз и посочвам безутешно, „колко много е видял и колко му остава да види до края на жизнения му път.”
Отново с този култов син диван започвам историята си от последната седмица. А това време беше дълго, страшно и вечерно. Всяка вечер беше нова история от страниците на световната такава. Всеки миг се случваха сътворения и разпади. Любовта, любовта – тя е виновна за всичко, отново и отново. Тя ни разруши митовете за приятелството, тя ни спечели литературни награди, тя продължава да опитва да съществува. А ние къде сме? Пишем безмислени постове, може би такива със скрити идеи, на чужди лаптопи.
Какво се случи през изминалите дни?
Създавах красиви цветни музикални петна introducing Mr Brown and his new shoes (as usual); Oasis and their enormous ego and many other musicians whose wonderful music I listen to almost all the time, except that illogically long football match between Liverpool and Chelsea when I preferred singing You’ll Never Walk Alone to The Fratellis.
Тези чужди езици ми влияят зле. Мисля и говоря на английски, сънувам на немски и на следващия ден срещам познати лица. Мисля си за хора и те ми се обаждат на същата минути. Пиша тема по немски, или всъщност пиша този пост, също така гледам Део и Митко, които се държат като идиоти, а да им отива толкова много. А след пет часа имам уговорка с Иво Т., за която се надявам да не се успя.(Не се, а всъщност беше един забавен час с бързо говорене и късо кафе, обещания и всичко подобно.)
И си харесах новите си кецове. Адидас.

Впрочем, не знам кога ще имам пак възможността да си пиша в блога, успях да си включа компютъра само заради опита си да прехвърля някаква музика и нещо такова на външния хард, този така ново-любим външен хард, който ще ми спаси живота до момента, в който натисна стартовия бутон на бъдещия компютър, за който с к. Данчо си говорим по телефона, а не разбирам за какво ме пита. Така или иначе, компютърът с необичайни имена за my computer – bender и my documents – parklife заслужава едно красиво изпращане задето работи толкова време, изстрада толкова много и видя двойно повече.